Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (29)

29.

„ТАТУИРОВКИ, ЗЪБИ И НОКТИ“ се намираше в покрайнините на един средно заможен търговски район в центъра на Фресно. Беше порутен магазин, на витрината на който се мъдреше стар зъболекарски стол. На стола седеше момиче на не повече от четиринайсет-петнайсет години. Беше извила кокалестия си пъпчив врат към скута си и примигваше при всяко убождане от иглата.

На висока табуретка до нея седеше млад мъж с ярка синьо-жълта кърпа, вързана на главата. Той й правеше татуировка. Пресегна се за едно шишенце. Подредените шишенца с мастило за татуиране до него ми напомниха за художествената сергия на някой училищен панаир.

Следващите няколко минути наблюдавах процеса на татуирането откъм улицата. Не можех да не се замисля за ролята на физическата болка при татуирането, но и при извършените досега убийства.

Познавах по същество процеса на татуиране и наблюдавах как майсторът на татуировките нагласи подвижната лампа над основата на врата на момичето. Той използваше два апарата, задвижвани с крак — един за очертаване и един за запълване и оцветяване. На кръгла поставка между двата апарата имаше четиринайсет различни игли. Колкото повече игли, толкова по-лъскаво и впечатляващо.

Един късо подстриган мъж на средна възраст вървеше по улицата и спря пред витрината за миг, колкото да измърмори: „Шантава работа, а и вие не сте стока, щом стоите да гледате“.

Напоследък всички мърморят и критикуват. Най-после влязох и видях какво представлява татуировката, която правеха в момента — малък келтски символ в зелено и златисто. Попитах дали имат вампирски зъби и нокти и мъжът ми посочи с глава, по-скоро с брадичка, един коридор вляво. Не произнесе нито дума.

Минах покрай мострите: обици за език и пъп, включително и светещи в тъмното, масивни халки, слънчеви очила, лули, разни джунджурии с мъниста, плакати.

Става по-топло, помислих си, като влязох в коридора, и в следващия момент се озовах лице в лице с човека, когото търсех.

Той ме очакваше и заговори веднага щом влязох в малката му стаичка.

— Най-после пристигнахте, страннико. Знаете ли, че когато отидете в най-интересните и опасни вампирски клубове, тези в Ел Ей, Ню Йорк, Ню Орлиънс, Хюстън, навсякъде има вампирски зъби. Това е зрелище, и то какво! Готически, средновековни, викториански, робски одежди — има от всичко. Аз бях един от първите, които започнаха да изработват вампирски зъби по поръчка. Отначало работех в Лагуна Бийч, после се преместих на север. И сега съм тук, във Фресно.

Докато говореше, забелязах зъбите му, удължените му резци. Тези зъби изглеждаха така, сякаш могат да нанесат тежки поражения.

Казваше се Джон Барейро и беше нисък, болезнено слаб и облечен в черно, почти като Питър Уестън. Това бе навярно най-зловещият на вид човек, когото бях срещал.

— Знаете защо съм тук — заради убийствата в парка „Голдън Гейт“ — казах на майстора на вампирски зъби.

Той кимна и се усмихна зловещо.

— Знам защо сте тук, страннико. Питър Уестън ви е изпратил. Питър е много убедителен, нали? Последвайте ме. — Той ме отведе в малка претъпкана стаичка в дъното на магазина. Стените бяха тъмносини, лампите — аленочервени.

Барейро кипеше от нервна енергия и не спираше да се движи, докато говореше.

— Има един фантастичен вампирски клуб в Лос Анджелис. Обичат да казват, че това е единственото място, където можеш да видиш истински вампири и да останеш жив след срещата с тях. В петък и събота вечер там се събират по четиристотин-петстотин души. Може би петдесет от тях са истински вампири. Но почти всички носят вампирски зъби, дори и имитаторите.

— Вашите зъби истински ли са? — попитах го.

— Дайте да ви ухапя леко и ще видите — засмя се той. — Отговорът на вашия въпрос е да. Резците ми бяха облечени и после заострени. Хапя. Пия кръв. Аз съм от истинските злодеи, детектив Крос.

Кимнах, не се съмнявах в това ни най-малко. Той изглеждаше и се държеше точно като такъв.

— Ако направя една проста отливка на кучешките ви зъби, мога да ви изработя чифт вампирски зъби, които да ви пасват идеално. Те наистина ще ви отличават от останалите детективи. Ще ви направят неповторим.

Усмихнах се на остроумието му, но го оставих да говори.

— Правя по неколкостотин чифта вампирски зъби всяка година. Горни и долни. Понякога и двойни. От време на време правя по някой чифт от злато или сребро. Мисля, че ще изглеждате страхотно със сребърни удължени кучешки зъби.

— Четохте ли за другите убийства из Калифорния? — попитах го.

— Чух за тях, да. Разбира се. От приятели и познати като Питър Уестън. Някои вампири са развълнувани от станалото. Мислят, че това е знак за настъпването на нова епоха, може би ще се появи нов Господар.

Прекъснах го. Внезапно ме побиха тръпки. Заради нещо, което бе казал току-що.

— Вампирите имат ли си лидер?

Барейро присви очи.

— Не. Разбира се, че не. Но и да имаше такъв, нямаше да искам да говоря с вас за него.

— Значи има Господар.

Той ме изгледа и отново се раздвижи.

— Можете ли да изработите тигрови зъби — за да ги носи някой човек? — попитах го.

— Мога. И съм го правил.

Неочаквано, той се хвърли към мен с изненадваща скорост. Сграбчи ме за косата с едната си ръка и за ухото с другата. Аз съм метър и осемдесет и осем и много по-тежък от него. Но не бях готов за това. Въпреки че беше дребен, той бе много бърз и силен. Отворената му уста се бе насочила към гърлото ми, но после рязко спря.

— Никога не ни подценявайте, детектив Крос — просъска Джон Барейро и ме пусна. — Какво сега, сигурен ли сте, че не искате вампирски зъби? Безплатно. Може би в името на собствената ви сигурност.