Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (28)

28.

Онази вечер в Санта Барбара се страхувах от тъмното малко повече, отколкото някога по-рано. Седях в хотелската си стая и четях един вълнуващ роман, наречен „Очакване“, от Ха Джин. И аз бях в очакване. Обадих се вкъщи два пъти онази вечер. Не бях сигурен дали съм самотен, или още се чувствах виновен, че бях пропуснал концерта на Деймън.

Или може би Питър Уестън ме бе изплашил с вампирските си истории и книги и особеното изражение на тъмните му очи. Във всеки случай възприемах вампирите по-сериозно след срещата си с него. Уестън бе странен, особен, незабравим човек. Имах чувството, че ще се срещна или поне ще говоря с него отново.

Страховете ми не се разсеяха онази нощ, дори и на следващата сутрин с първите лъчи на слънцето, което грееше ярко над планината Санта Инес. Ставаше нещо ужасно. В него бяха замесени някакви странни и ненормални хора или дори цял подземен култ. Вероятно имаше нещо общо с вампирската субкултура. Но може и да не беше така и тази мисъл ме тормозеше още повече. Това би означавало, че движим разследването в напълно погрешна посока.

В седем и половина сутринта взетият под наем седан вече ме отвеждаше навътре в гъстата мъгла и натовареното сутрешно движение. Пеех си един блус на „Мъди Уотърс“, който напълно отговаряше на настроението ми.

Излязох от Санта Барбара и поех към Фресно. Там щях да се срещна с друг „експерт“.

Карах два-три часа. При Санта Мария поех по шосе 166 и продължих на изток през Сиера Мадрес, докато не стигнах до шосе 99. Подкарах на север. За пръв път обикалях из Калифорния и повечето от нещата, които виждах, ми харесваха. Релефът бе различен от този на изток, цветовете също.

Отпуснах се в успокоителния ритъм на шофирането. Слушах диск на Джил Скот. В продължение на дълги отрязъци от пътуването разсъждавах за това как се бе стекъл животът ми през последните две-три години. Знаех, че някои от приятелите ми започваха да се тревожат за мен, дори и най-добрият ми приятел — Джон Сампсън, а той не можеше да се определи като човек, който се тревожи лесно. Сампсън ми беше подметнал повече от веднъж, че може би ми е време да сменя работата. Знаех, че мога да отида във ФБР, но това нямаше да е кой знае каква промяна. Можех и да се заема отново с психиатрията — да приемам пациенти или евентуално да преподавам, може би в „Джон Хопкинс“, където бях завършил и където още имах доста познати.

Не трябваше да забравям и любимата тема на Нана: трябваше да си намеря някоя добра жена и отново да се задомя, трябваше да си намеря жена, която да обичам.

Не е като да не опитвах. Съпругата ми Мария бе убита при случайна стрелба на улицата във Вашингтон и убиецът й така и не бе открит. Това се случи, когато Деймън и Джени бяха съвсем малки и аз май така и не го превъзмогнах напълно. Дори и сега, ако дадях воля на чувствата си, можех да рухна напълно от мислите за Мария и случилото се с нея и колко безсмислено бе то. Каква ужасна загуба, оставила Деймън и Джени без майка.

Наистина опитвах да открия отново любовта, но може би не ми беше писано да имам такъв късмет два пъти в живота си. Първо беше Джеси Фланагън, но с нея не можеше да се получи по-лошо. После и Кристин Джонсън, майката на малкия Алекс. Тя бе учителка и сега живееше тук, на Западното крайбрежие. Справяше се добре, Сиатъл й харесваше и тя си бе „намерила някого“. Все още изпитвах много объркани чувства по отношение на Кристин. Тя бе пострадала заради мен. Вината бе моя, не нейна. Беше ми дала да разбера, че не може да живее с детектив от полицията. По-късно, не много отдавна, бях започнал да се влюбвам в една агентка от ФБР на име Бетси Кавалиър. Сега Бетси бе мъртва. Убийството все още бе неразкрито. Страхувах се дори да изляза да пийна нещо с Джамила Хюз. Миналото започваше да ме преследва.

— Какъв детектив — измърморих аз, когато забелязах табелата с надпис Фресно. Бях дошъл тук да се видя с един човек във връзка с едни зъби. По-точно вампирски зъби.