Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (2)

2.

Лейтенантът от американската армия Марта Уайът и приятелят й сержант Дейвис O’Xapa напредваха с бърз ход, докато вечерната мъгла се спускаше като жълтеникав облак над парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Двамата изглеждаха красиви, дори впечатляващи на избледняващата дневна светлина.

Марта чу първото ниско ръмжене и си помисли, че навярно е куче, загубило се в хубавата част на парка, която се простираше от Хейт Ашбъри до океана. Чу се толкова далече от тях, че Марта не се разтревожи.

— Голямото кууууче! — подхвърли тя на Дейвис, докато двамата тичаха нагоре по стръмния хълм, от който се разкриваше зашеметяваща гледка към висящия мост, който свързваше Сан Франциско и окръг Марин. „Голямо кууууче“ бе израз, който двамата използваха за всичко прекомерно голямо — от реактивни самолети до сексуални атрибути и много големи кучета.

Скоро гъстата мъгла щеше напълно да обвие моста и залива, но засега гледката бе великолепна, несравнима, едно от любимите им неща в Сан Франциско.

— Обичам тази алея, този красив мост, залеза — цялото това великолепие — каза Марта спокойно и напевно. — Но няма да се отдавам на лоша поезия. Време е да сритам добре оформения ти стегнат задник, O’Xapa.

— Това ми звучи като евтин женски шовинизъм — измърмори той, но усмивката му разкриваше най-белите зъби, които тя бе виждала някога и до които бе докосвала езика си.

Марта ускори леко темпото си. Тя бе звездата на отбора по бягане в пресечена местност в университета си и все още бе в отлична форма.

— Хм, това ми прилича на началото на оправданието на победения.

— Да видим кой ще спечели и тогава да говорим. Победеният ще плати вечерята.

— Вече усещам вкуса на мексиканската кухня. Мммм, вкусно.

Внезапно шеговитият разговор на двамата бегачи бе прекъснат от много по-силно изръмжаване. Чуваше се и от по-близо.

Не изглеждаше възможно куче да пробяга такова голямо разстояние толкова бързо. Може би в околността имаше две големи кучета.

— Нали в този парк няма котки? — попита Дейвис. — Имам предвид котки от рода на планинските лъвове.

— Не, разбира се, че няма. Спокойно, приятел. Намираме се в Сан Франциско, не насред Монтана — поклати глава Марта. Капчици пот отхвръкнаха от късо подстриганата й червеникавокафява коса. В този момент й се стори, че чува стъпки. Някой излязъл да побяга като тях, но с голямото си куче?

— Я най-добре да се махаме от тази гора — предложи Дейвис.

— Защо не. Този път съм съгласна с теб. Който стигне последен до паркинга, става само за кучешка храна.

— Не е смешно, лейтенант Марта. Лоша шега. Започва да става малко зловещо.

— Не знам дали има големи котки по тези места, но май току-що видях едно плашливо котенце.

Ново силно ръмжене — съвсем близо до тях. Следваше ги по петите. И то с бясна скорост.

— Хайде! Да вървим! По-бързо! — каза Марта Уайът. Вече и тя бе леко изплашена, бягаше с всичка сила, а това значеше много бързо.

Още едно зловещо ръмжене прониза сгъстяващата се мъгла.