Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (17)

17.

Историята за „вилнеещите“ по Западното крайбрежие убийци заемаше челно място на първа страница на „Сан Франциско Икзаминър“. Адът се беше отприщил.

Уилям и Майкъл видяха как представят темата по телевизията още същата вечер. Бяха впечатлени от самите себе си, въпреки че очакваха историята скоро да стигне до новините. Всъщност разчитаха на това. Такъв беше планът.

Те бяха специални. Избраният екип, който да свърши работата. Сега вече изпълняваха мисията си. Отново в действие.

Вечеряха в един крайпътен ресторант в Уудланд Хилс, на север от Ел Ей. Хората в ресторанта се заглеждаха по тях. И как иначе? И двамата бяха към метър и деветдесет, с дълги руси коси, вързани на опашки, здрави, мускулести тела и облечени изцяло в черно. Уилям и Майкъл бяха като архетипи на модерния млад мъж: комбинация от дивия звяр и принца престолонаследник.

Непрекъснато повтаряха новината по телевизията. Разбира се, основната тема бяха убийствата и сензационният репортаж трая няколко минути. Интервюираха изплашени хора в Лос Анджелис, Лас Вегас, Сан Франциско и Сан Диего, които ръсеха възможно най-тъпите коментари.

Майкъл се намръщи и погледна брат си.

— Нищо не са разбрали. Почти нищо във всеки случай. Какви идиоти! Какви шибани тъпанари!

Уилям отхапа от безвкусния си сандвич и отново се загледа в телевизора.

— Вестниците и телевизията винаги разбират нещата погрешно, братле. Те са част от по-големия проблем, който трябва да бъде разрешен. Като онези двама адвокати в Мил Вали. Свърши ли с яденето?

Майкъл лапна наведнъж остатъка от хамбургера си — беше поръчал месото в него да е почти сурово.

— Готово, обаче съм гладен, трябва да се нахраня. — Красивите му очи бяха замъглени.

Уилям се усмихна и целуна брат си по бузата.

— Да тръгваме тогава. Имам чудесен план за тази вечер.

Майкъл се сепна.

— Не трябва ли да сме по-внимателни? Нали ченгетата ни търсят? Вдигна се много шум.

Уилям продължи да се усмихва. Обожаваше наивността на брат си. Тя го развеселяваше.

— Вдигна се изключително много шум. Ние сме най-великите. Хайде, братле. И двамата имаме нужда да се нахраним. Заслужаваме го. Освен това ченгетата не знаят кои сме. Никога не забравяй това: ченгетата са бездарни и тъпи.

Уилям изкара белия микробус обратно на шосето, по което пътуваха, преди да се отбият в ресторанта. Съжаляваше, че не бяха взели тигъра със себе си, но това пътуване бе твърде дълго. Паркира пред един неприятно осветен търговски център и огледа табелите — големи търговски вериги и банка. Мразеше ги всичките, както и хората, които пазаруваха в тях.

— Да не мислиш да си търсим плячка тук? — попита Майкъл. Сините му очи бързо обходиха магазините със загрижено изражение.

Уилям поклати глава. Русата му опашка се раздруса.

— Не, разбира се, че не. Тези хора не са достойни за нас, Майкъл. Е, може би онази блондинка с тесните дънки ей там си струва отчасти.

Майкъл изви глава настрани, после облиза устните си.

— Тя става. За предястие.

Уилям изскочи от колата и отиде до далечния край на паркинга. Ходеше наперено, усмихнат и с високо вдигната глава. Майкъл го последва. Братята прекосиха задния двор на банката. После препълнения паркинг на ресторанта, от който се носеше мирис на пържен бекон и дебели хора.

Майкъл започна да се усмихва, когато се досети какво е намислил брат му. Бяха правили това и преди.

Пред тях се появи строга черно-бяла табела, осветена отзад. Погребално бюро „Сорел“.