Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (15)

15.

Върнахме се в Сан Франциско от Сан Луис Обиспо в седем сутринта. Не разбирах как Джамила успя да шофира, но тя се справи чудесно. Насилвахме се да си говорим през повечето време, докато пътувахме на връщане, за да не заспим. Посмяхме се на някои истории. Бях смъртно уморен и едва държах очите си отворени. Когато най-после ги затворих в хотелската си стая, видях Мери Алис Ричардсън в ковчега й.

Инспектор Хюз пиеше кафе на бюрото си, когато пристигнах в полицейското управление към два часа следобед същия ден. Изглеждаше свежа и бодра. Умората изобщо не й личеше. Работеше не по-малко усилено от мен по случая, може би дори и повече. Надявах се да е добре за нея.

— Ти никога ли не спиш? — попитах я, като спрях да поговорим за минута. Погледът ми обходи отрупаното й бюро.

Забелязах снимка на усмихнат, много привлекателен мъж, подпряна в рамка на бюрото. Радвах се, че поне има време за любовния си живот. Това ме подсети за Кристин Джонсън, която сега живееше тук, на Западното крайбрежие. Почувствах се отхвърлен. Любовта на живота ми? Вече не. За съжаление вече не. Кристин бе напуснала Вашингтон и се бе преместила в Сиатъл. Там много й харесваше и тя отново работеше като учителка.

Джамила сви рамене.

— Събудих се към обяд и не можах да заспя отново. Може би съм твърде уморена. Съдебният лекар от Сан Луис Обиспо каза, че ще изпрати доклада си по-късно днес. Но чуй това. Току-що получих имейл от Куонтико. Имало е осем убийства в Калифорния и Невада, при които се открива известна разлика с убийствата в парка „Голдън Гейт“. Не всички жертви са били обесени. Но всички са били изпохапани. Убийствата са извършени през последните шест години. Засега. Проверяват още по-назад.

— В кои градове са? — попитах я.

Тя погледна бележките си.

— Сакраменто — нашата забележителна столица. Сан Диего. Санта Крус. Лас Вегас. Лейк Тахоу. Сан Хосе. Сан Франциско. Сан Луис Обиспо. Това е толкова откачено, Алекс. И едно такова убийство е достатъчно да не мога да мигна поне месец.

— Плюс убийството във Вашингтон. Ще помоля Бюрото да проверят за сходни случаи по Източното крайбрежие.

Тя се усмихна смутено.

— Вече го направих. Задействаха се.

— Тогава какво ще правим ние сега? — подразних я.

— Какво правят ченгетата винаги когато трябва да чакат? Ще ядем понички и ще пием кафе — отвърна тя и извъртя към тавана тъмнокафявите си очи. Тя притежаваше естествена, много въздействаща красота дори и когато бе спала едва няколко часа.

Двамата хапнахме една късна закуска в кафе „Рома“ зад ъгъла. Говорихме за случая, после я попитах за други случаи, по които бе работила. Джамила бе много самоуверена, но освен това бе скромна и не изтъкваше заслугите си. Това ми хареса. Определено не бе горделива. Когато дояде омлета и препечените си филийки, започна нервно да барабани с пръсти по масата. Имаше няколко тика, изглеждаше пренапрегната през повечето време. Знаех, че отново е изцяло погълната от случая.

— Какво има? — попитах накрая. — Премълчаваш нещо, нали?

Тя кимна.

— Обадиха ми се от телевизия Кей Ар Ди Ен. Канят се всеки момент да пуснат материал, че в Калифорния са станали няколко еднотипни убийства.

Намръщих се.

— Откъде, по дяволите, са разбрали?

Тя поклати глава.

— Кой знае. Смятам да се обадя на един познат репортер от „Икзаминър“ пръв да пусне репортаж за тази история.

— Чакай малко. Сигурна ли си, че трябва да го направиш?

— Сигурна съм. Мисля, че мога да му се доверя. Той поне няма да изопачи историята. Сега ми помогни да преценя дали има нещо, което искаме убийците да прочетат във вестниците. Това е най-малкото, което приятелят ми може да направи за нас.

Върнахме се в управлението, където ни чакаше лоша новина. Убийците бяха нанесли следващия си удар.