Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (12)

12.

През втория ми ден в Сан Франциско работих в една малка преградена кабинка близо до бюрото на Джамила Хюз в полицейското управление. Присъствах на два брифинга, които тя направи във връзка с убийствата в парка „Голдън Гейт“ и на които представи фактите задълбочено и изключително професионално. Бях силно впечатлен.

Обаче всичко в този случай бе странно и някак объркано. Още никой не бе измислил нещо полезно, никой нямаше добри идеи, поне аз не бях чул за такива. Единственото, което знаехме със сигурност, бе, че хората бяха убити по особено ужасен начин. Това се случва все по-често в наши дни.

Към обяд иззвъня мобилният ми телефон.

— Само проверявам как си — каза Мислителя. — Как е в Сан Франциско, Алекс? Очарователен град. Дали няма да оставиш сърцето си там? Мислиш ли, че е добро място, където човек да умре? А какво ще кажеш за инспектор Хюз? Харесваш ли я? Тя е много красива, нали? Точно твоят тип. Ще чукаш ли Джамила? Ако да, побързай. Tempus fugit^[1]. — Той затвори.

Отново се съсредоточих в работата си. Буквално потънах за няколко часа. Започнах да отбелязвам някакъв малък напредък.

Към четири часа гледах през прозореца движението в пиковия час в Сан Франциско — доста умерено, в интерес на истината, — докато говорех с Кайл Крейг. Той бе в Куонтико, но определено бе сериозно ангажиран със случая.

Кайл заемаше пост, който му позволяваше да избира случаите, по които да работи лично, и ми съобщи, че това разследване ще бъде от тях. Отново щяхме да работим заедно. Очаквах го с нетърпение.

Долових някакво движение с ъгълчето на окото си и видях, че Джамила се приближава към бюрото ми. Докато вървеше, обличаше коженото си яке и тъкмо пъхаше ръката си в ръкава. Отиваше ли някъде?

— Чакай малко, Кайл — казах в слушалката.

— Трябва да вървим — каза тя. — В Сан Луис Обиспо. Ще ексхумират един труп. Мисля, че има връзка.

Казах на Кайл, че се налага да тръгна веднага. Двамата с Джамила взехме асансьора до подземния паркинг. Колкото повече наблюдавах работата й, толкова повече се впечатлявах, не само от острия й ум, но и от ентусиазма й. Много детективи губят ентусиазма си след две-три години в полицията. При нея очевидно не бе така. Ще чукаш ли Джамила? Ако да, побързай.

— Винаги ли си така напомпана с енергия? — попитах я, след като се качихме в синия й сааб и потеглихме.

— Да. Общо взето — отвърна тя. — Работата ми харесва. Трудна е, но е интересна, честна дума, поне през повечето време. Естествено, бих предпочела да нямаше насилие.

— Особено този случай. Направо ме побиват тръпки.

Тя ме погледна.

— Като говорим за животозастрашаващи ситуации, най-добре си сложи предпазния колан. Чака ни доста път, а аз съм свикнала да карам странни коли, нещо като хоби ми е. Не се заблуждавай от сааба.

Тя не се шегуваше. Според табелите край пътя до Сан Луис Обиспо имаше 400 километра. Силен дъжд трополя по покрива на сааба почти през цялото време. Все пак успяхме да стигнем до осем и половина.

— Цели и невредими. — Джамила кимна и ми намигна, докато излизахме от магистралата на отбивката за Сан Луис Обиспо.

Приличаше на идилично градче, но ние бяхме там за ексхумацията на трупа на едно младо момиче. То бе намерено обесено и кръвта му бе източена от тялото.