Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (114)

114.

Беше странно чувство да стоя надвесен над Кайл и да осъзная, че нямам никаква представа кой е той всъщност. Беше маниакално жесток психопат, който ме беше преследвал години наред, беше убивал толкова много пъти, включително и мои приятели.

— Шибано копеле! — процедих през зъби.

Първият случай, по който бяхме работили заедно, бе едно двойно отвличане във Вашингтон. Бях написал книга за него и Кайл бе герой в „И дойде Паяка“. По-късно той уреди да участвам в издирването на един убиец, който отвличаше жени и се наричаше Казанова, той действаше в района на Университета на Северна Каролина и университета „Дюк“. Тогава се запознахме с Кейт Мактиърнън. След това Кайл поддържаше близка връзка с мен. На него дължах назначаването си за свръзка между ФБР и вашингтонската полиция. Тогава не знаех защо. Сега вече знаех.

Той започна да идва в съзнание. Присмехулно, престорено съчувствено изражение прекоси лицето му. Очите му срещнаха моите, когато каза:

— Знам, знам колко боли. Мислеше, че сме близки, мислеше, че сме приятели.

Не казах нищо, само се вгледах в студените му очи. Какво видях там? Нищо, освен омраза и презрение. Той бе неспособен да изпита вина, още по-малко състрадание.

После Кайл се ухили самодоволно и ми се прииска отново да го ударя. Той се разсмя. Кое беше смешното? Какво знаеше той? Какво още бе направил?

Той започна да пляска с ръце.

— Много добре, Алекс. Продължаваш да ме анализираш, нали? Не забравяй, че успявах да те победя всеки път.

— Освен този — напомних му. — Този път загуби.

— О, сигурен ли си? — попита той. — Сигурен ли си, че си победил, партньоре? Защо си толкова сигурен? Не би трябвало.

— Сигурен съм. Партньоре. Наистина имам няколко въпроса. Изясни ми някои неща. Знаеш какво искам да науча.

Той продължи да се усмихва самодоволно. Разбира се, че знаеше.

— Северна Каролина. Подозираше ме известно време, защото бях учил в „Дюк“ по същото време като Джентълмена. Много добре, Алекс. Познавах и него, и Казанова. Боже, колко добре ги познавах. Убивах заедно с тях, ловувах заедно с тях. Но ти ме изпусна, детектив Крос. Последваха съвършените банкови обири. Мислителя в действие. Разбира се, аз убих прекрасната Бетси Кавалиър. Какво забавление! Това беше поздрав специално за теб, Алекс.

Вгледах се в безмилостните му очи. Попитах дрезгаво:

— Защо трябваше да я убиваш?

Кайл сви рамене безразлично.

— Така печеля играта — като причиня възможно най-голямата болка и после гледам мъчението и страданието. Трябва да видиш изражението на очите си в момента. То е безценно, истинска красота. Не че търся съжаление, доктор Крос, но някога виждал ли си ме гол до кръста? Ще ти отговоря на въпроса. Не си. Заради белезите и следите от камшик по гърба ми. Баща ми, великият и уважаван генерал, големият шеф, ме биеше в продължение на години. Мислеше, че съм много лошо момче. И знаеш ли какво? Той беше прав. Бащата знае най-добре. Синът му беше чудовище. Е, какво подсказва това за него? — Кайл отново се усмихна. Или направи гримаса? Той затвори очи. — Да се върнем на агент Кавалиър, тя проверяваше къде съм се намирал по време на обирите и отвличанията, извършени от Мислителя. Тя беше умница. И си я биваше. Тя наистина те харесваше, Алекс. Мислеше те за толкова готин, сладкото й кафяво захарче. Не можех да позволя това. Тя представляваше опасност за мен и съперник за твоето внимание. Слушаш ли ме внимателно, Крос? Или говоря твърде бързо? Всичко е съвсем логично, не мислиш ли? Забих ножа дълбоко в нея. Щях да направя същото и с приятелката ти Джамила. Може би наистина ще го направя.

Вдигнах глока и го насочих към лицето му. Ръката ми трепереше.

— Не, Кайл, няма да го направиш.