Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (113)

113.

Вдигнах висящия на кабела телефон и ударих силно коляното си в кухненската маса.

— Убих се да те търся, Алекс. — Кайл бе толкова спокоен и самоуверен. Той нямаше съвест, нито чувство за вина. Арогантността му ме удивяваше, дори и сега. Предпочитах да е пред мен в момента, за да мога да забия един юмрук в лицето му.

— Е, вече ме намери. Поздравления. Не мога да се скрия от теб. Определено ме впечатли. Ти наистина си Мислителя, Кайл.

— Знаеш, че съм Мислителя. Накара ме да се разтревожа, притесних се за теб, партньоре. Исках да се сбогуваме по нормален и цивилизован начин. Смятам да замина, след като завърши това наше малко приключение. А то почти свърши. Уф! Какво облекчение, нали?

— Искаш ли да ми кажеш къде си? — попитах го.

Той замълча за миг и усетих как ме залива мощна вълна от адреналин. Краката ми омекнаха. Изведнъж се ужасих от това, което може би Кайл вече бе свършил.

— Предполагам няма проблем да ти кажа. Чакай само да си помисля. Хмм. Навсякъде има кръв, Алекс. Това поне мога да ти кажа. Удивителен шедьовър на кръвопролитието. Този път надминах себе си. Надминах Гари Сонежи, Шейфър, Казанова. Това е най-доброто ми изпълнение. Мисля, че е, а аз мога да преценя. Съвсем обективно преценявам тези неща, но, разбира се, ти си наясно с това.

Сърцето ми биеше лудо и усетих, че ми се завива свят. Главата ми се изпълни с кръв. Подпрях се на кухненския плот.

— Къде си, Кайл? Кажи ми къде си. Къде, по дяволите, си?

— Може би съм в дома на леля ти Тиа в Балтимор — каза той. Засмя се като луд човек. — В Чапъл Гейт. Това симпатично малко градче.

Едно стенание се отрони от устата ми и коленете ми се огънаха. В главата ми проблесна образа на семейството ми — Нана, Джени, Деймън и Алекс. Трябваше да бъда при тях. Но как бе успял той да се промъкне покрай охраната от ФБР? И покрай Сампсън? Не би могъл. Това не беше възможно.

— Лъжеш ме, Кайл.

— О, лъжа те, така ли? Защо да те лъжа? Помисли си. Какъв смисъл би имало?

Най-лошото тепърва предстои. Трябваше да се обадя в дома на леля Тиа. Изобщо не трябваше да ги оставям сами.

Чух ужасяващ висок писък точно над мен в кухнята. Какво ставаше?

Погледнах нагоре. Не повярвах на очите си. Кайл изскочи през вратата за тавана. Продължаваше да пищи. В дясната си ръка стискаше пикел, а в лявата — мобилен телефон.

Опитах да вдигна ръка, за да се предпазя. Не бях достатъчно бърз. Той ме изненада. Не бях се сетил да огледам тавана на стаята.

Той замахна с пикела към гърдите ми. Прониза ме остра болка. Строполих се на пода. Дали бе улучил сърцето ми? Щях ли да умра? Така ли щеше да завърши всичко?

Със свободната си ръка Кайл заби юмрук в лицето ми. Усетих изхрущяване на кост. Лявата половина на лицето ми сякаш хлътна.

Кайл вдигна юмрук, за да ме удари отново. Той бе луд, бе достатъчно силен и искаше да ме накаже. Бях толкова важна част от неговата фантазия. Той бе толкова побъркан, напълно превъртял. Не можех да повярвам какви неща бе направил.

Един глас в мен изпищя: спри го, намери начин!

Втори силен удар с юмрук се стовари отстрани на челото ми. Бях се отместил само толкова, колкото да не ме улучи. Все още се чувствах като в кошмар. Стоманената дръжка на пикела стърчеше от гърдите ми.

Стиснах качулката и яката на Кайл с една ръка и черната му коса с другата си ръка. Блъснах го настрани, избутах го от мен за момент.

Някак успях да се изправя и да издърпам Кайл с мен. И двамата дишахме дрезгаво, мъчехме се да си поемем дъх. Кървавото петно около раната на гърдите ми ставаше все по-голямо.

Въпреки това успях да завъртя Кайл и да го блъсна с главата напред в подредения кухненски бюфет на Кейт. Той се разтърси от сблъсъка. Навсякъде се разлетяха парчета стъкло и трески дърво.

Дръпнах главата му назад и така счупеното стъкло наряза ужасно лицето му. Исках да го заболи. Заради Бетси Кавалиър, заради Закъри Тейлър и жена му, заради всички други, които бе убил през годините. Толкова много бяха намерили смъртта си в ръцете на това безсърдечно чудовище. Мислителя. Кайл Крейг.

Той изпищя:

— Очите ми! Очите ми! — Най-после бях успял да го нараня.

Замахнах и го ударих с юмрук отдясно по челото. Приближих се към него. Продължих да го удрям отново и отново, даже го задържах прав, за да продължа да го удрям. Не исках да го пусна. Продължих да налагам Кайл Крейг, да наказвам тялото му. Не знам откъде взимах сили. Исках да продължа да го удрям за всичко, което бе направил: убийствата, предателствата, тормоза, ужасната болка, която бе причинил на семейството ми и на други семейства като моето.

Той не се крепеше на краката си, така че най-после го пуснах на пода. Той бе в безсъзнание, стоях над тялото му изтощен, задъхан, изплашен и пронизван от жестока болка. Сега какво? Имах чувството, че не съм аз. Кой бях аз? В какво се превръщах? Какво бяха направили с мен всички тези брутални убийства, на които бях станал свидетел?

Отдръпнах се настрани от рухналото на пода тяло. Пикелът още стоеше забит в гърдите ми. Трябваше да го извадя. Знаех, че не мога, не трябва да го правя сам. Трябваше да отида в болница. Може би доктор Кейт Мактиърнън щеше да се погрижи за мен.

Но първо се обадих по телефона. Едно много важно обаждане.

Това беше само началото, така ли? Разбира се. Най-после двамата с Мислителя бяхме сами. Имахме толкова много да си говорим. Толкова дълго очаквах този миг, може би той също.