Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (105)

105.

Не, не, не!

Не бях очаквал това. Все едно ми бяха забили нож в сърцето и го въртяха, докато аз пищях от болка. Кайл ме бе наранил жестоко и искаше да повярвам в още нещо: това, което следва, е още по-лошо. Това е само началото.

Стоях мълчалив и вкаменен в спалнята на Зак и Лиз Тейлър. Очите ми бяха замъглени от сълзи. Двама от най-скъпите ми приятели бяха мъртви. Бях идвал в къщата им десетки пъти — на партита, на вечеря или просто да си поговорим късно вечерта. Зак и Лиз ни бяха посещавали на Пета улица много пъти. Зак беше кръстник на малкия Алекс.

Единствената ми утеха бе, че беше умрял бързо. Вероятно Кайл се е тревожел да не го заловят. Знаел е, че трябва бързо да се измъкне от апартамента им.

Каквато и да бе причината, бе убил семейство Тейлър с два единични изстрела в главата. Не си бе направил труда да обезобрази телата. Посланието му беше ясно. Това не е заради тях.

Това е между нас двамата.

Зак и Лиз Тейлър не означаваха нищо за него. Може би това бе най-ужасното от всичко. С каква лекота убиваше. Колко много желаеше да ме нарани.

Това бе само началото.

Щеше да стане по-лошо.

Нямаше следи от ярост или някакви други силни чувства. Почти имах усещането, че щом е влязъл в спалнята им, се е разколебал. О, Кайл, Кайл, имай милост.

Водех си мислени бележки — нямаше нужда да си записвам нищо. Знаех всяка ужасяваща подробност наизуст. Нямаше да ги забравя, докато бях жив.

Изстрелите бяха отнесли главите им отстрани. Насилих се да ги погледна. Помнех колко влюбени ми се струваха Лиз и Зак винаги. Веднъж Зак ми беше казал: „Лиз е единственият човек, с когото ми е приятно да съм на дълго пътуване с кола“. Това бе неговото мерило. Никога не свършваха нещата, които двамата имаха да си кажат един на друг. Чувствах се абсолютно празен, докато се взирах в труповете им. Вече ги нямаше. Каква ужасна загуба, какво ужасно представление.

Минах покрай телата им, за да стигна до големия прозорец, който гледаше към улицата. Чувствах се нереално. Видях мигащия надпис на „Кафе Лотрек“, което сега бе затворено. Замислих се за Кайл, който бягаше, какво си мислеше, къде се бе отправил.

Исках да го заловя, да го спра. Не, исках да убия Кайл. Исках да го нараня по най-ужасния възможен начин.

Някой от екипа криминолози се приближи до мен, сержант на име Ед Лайл.

— Съжалявам за загубата ви. Какво искате да направим, детектив Крос? Готови сме да започнем работа.

— Скицирайте, заснемете с видео, с фотоапарат — казах на Лайл. Но всъщност нищо от това не ми трябваше. Не ми трябваха повече запечатани образи, нито дори доказателства.

Знаех кой е убиецът.