Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (104)

104.

Той най-после се обади отново.

— Убих ги и не изпитвам нищо. Абсолютно нищо. Но ти ще изпиташ, Алекс. В известен смисъл ти си виновен за смъртта им. Никой, освен ти. Дори не исках да ги убивам, но се налагаше. Така трябваше да продължи историята. Вече всичко е извън контрол. Признавам си.

Ужасяващото признание дойде в пет и петнайсет сутринта. Бях спал около три часа, когато телефонът иззвъня. Паника скова тялото ми. Сърцето ми биеше толкова силно, че можех да го чуя.

— Кого си убил? — попитах Кайл. — Кажи ми. Кого? Кажи ми!

— Какво значение има? Те са мъртви. Хора, на които държиш. Вече не можеш да направиш нищо — освен да ме заловиш. Навярно мога да ти помогна. Нали това искаш да чуеш? Така ще стане ли по-интересно за теб? Ще стане ли справедливо? — Той се разсмя неконтролируемо. Боже, никога не го бях виждал да губи контрол.

Оставих го да продължи. Това искаше той, от това се нуждаеше, нали?

Кого беше убил Кайл? О, боже, кой беше мъртъв? Беше пролял кръвта на повече от един човек.

— Винаги сме работили в екип. В известен смисъл това ще бъде мигът на върховното ми тържество — да се заловя сам. Всъщност съм си мислил за това. Фантазирал съм си. Какво по-добро предизвикателство би могло да има? Не мога да се сетя. Аз срещу самия себе си. — Той отново се разсмя.

Наложи се да се насиля да не го питам отново кого е убил. Това само щеше да разгневи Кайл. Сигурно щеше да затвори. Но мислите ми препускаха. Бях ужасно изплашен. Кристин? Кейт? Джамила?

Някой от ФБР? Кой? О, боже, кой? Имай милост, съжали ме. Покажи ми, че си човек, копеле такова.

— Аз не съм висококвалифициран психолог като теб, но ето ти теорията на един аматьор — каза Кайл. — Мисля, че цялата тази работа с гнева може да е съперничество между двама братя. Възможно ли е? Знаеш ли, Алекс, аз имах по-малък брат. Той се появи, когато едиповият ми комплекс бе достигнал връхната си точка, бях едва на две години. Той ме измести от вниманието на майка ми и баща ми. Провери това, Алекс. Консултирай се с Куонтико. Може да е важно.

Беше толкова спокоен и ми се присмиваше — като детектив и като психолог.

Ръцете ми започнаха да треперят. Беше ми писнало.

— Кого уби този път? — извиках в телефона. — Кого?

Кайл разби сърцето ми. Разказа ми подробно за убийствата, които бе извършил току-що. Бях сигурен, че ми казва истината.

После затвори още докато го псувах яростно.

След минути бях в колата си, със замъглени очи, вцепенен, бързах през Вашингтон към ужасната сцена на престъплението му.