Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (101)

101.

В седем и половина сутринта получих телефонно обаждане от директора на ФБР Роналд Бърнс във Вашингтон. Бърнс говореше предпазливо и премерено, което ми подсказа, че има сериозни проблеми с Кайл. Все още бях объркан и разстроен, но прецених, че това са естествени и трезви емоции. Кайл Крейг беше лудият, не аз.

— Кажете ми всичко, което знаете, господин директор — казах аз. — Знам много за Кайл, но вие знаете неща, които не са ми известни. Кажете ми ги. Важно е да науча всичко.

Бърнс не ми отговори веднага. Последва дълга пауза. Познавах го достатъчно добре и знаех, че той е приятел на Кайл. Поне се беше смятал за такъв. Всички бяхме грешали толкова дълго. Бяхме измамени, предадени от човек, на когото се бяхме доверявали.

Накрая Бърнс заговори:

— Това вероятно датира от времето на случая „Целуни момичетата“. Може би и отпреди това. Знаеш, че Кайл е учил в университета „Дюк“. Познавал е Уил Рудолф — Джентълмена от студентските си години в „Дюк“. По време на разследването на онзи случай е възможно Кайл да е бил отговорен за смъртта на една репортерка от „Ел Ей Таймс“ — Бет Либерман. Тя е била на път да разкрие Уил Рудолф.

Затворих очи и поклатих глава. Бях помогнал при разрешаването на този случай. Знаех, че Кайл е учил в „Дюк“, но не и че се е познавал с Джентълмена, убиеца, който тероризираше Ел Ей. За кратко подозирах Кайл, но алибито му бе съвършено. Разбира се.

— Защо не са ми казали това? — попитах Бърнс. Опитвах се да разбера позицията на ФБР. Засега не можех.

— Започнахме да подозираме Кайл чак след убийството на Бетси Кавалиър. Но нямахме доказателства, дори и тогава. Не бяхме сигурни дали е възможно той да е убиецът, или е най-добрият агент в Бюрото.

— За бога, Рон, можехме поне да поговорим. Трябваше да поговорим. Е, сега той избяга. Трябваше да ми кажете. Надявам се сега поне да ми казвате всичко.

— Алекс, знаеш това, което знаем и ние. Може би дори повече. Надявам се ти да ни казваш всичко.

След като приключих разговора с Бърнс, се обадих на Сампсън във Вашингтон. Съобщих му последните новини и те напълно го втрещиха. Той беше преместил Нана и децата и те временно бяха напуснали къщата ни на Пета улица. Само Сампсън и аз знаехме къде се намират.

— Всичко наред ли е там? — попитах. — Всички ли са добре?

— Шегуваш ли се, Алекс? Нана е толкова ядосана, колкото не съм я виждал през живота си. Ако Кайл Крейг реши да я нападне, бих заложил пари, че ще надделее тя. Децата са много сладки. Не знаят какво става, но се досещат, че не е нещо хубаво.

Отново го помолих да бъде нащрек.

— Не ги оставяй и за минута, Джон. Връщам се във Вашингтон със следващия полет. Не знам как би могъл Кайл да ви открие там, но не го подценявай. Той е на свобода. Много е опасен. Поради някаква причина иска да ме унищожи, може би също и семейството ми. Ако разбера защо, може би ще успея да го спра.

— А ако не разбереш? — попита Сампсън.

Не отговорих на този въпрос.