Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (8)

100

При Маниака киснах до късна вечер. „Гинес“ се смени с „Балтика“ номер шест, а за десерт Шурка изкопа кутия коледен „Кроненбург“. Нито ирландската, нито петербургската, нито френската бира се изложиха.

Дълбоко в душата си се радвах, че съм се разкрил пред някого. Моите приятели-хакери се делят на две групи — едната пази тайна до първата бутилка бира, втората след същата тая бутилка, така да се каже, забравя. Шурка е от вторите.

Поне ще знае вече за какво ми е целият разнообразен вирусен софтуер, който измъквам от него по всякакъв начин.

Колко по-просто щеше да бъде, ако дълбочината не завличаше толкова силно, мислех си в таксито по пътя за вкъщи. Колко по-правилно и по-лесно.

Нямаше да има такова делене на щастливци и неудачници, което с нищо не може да се премахне. Нямаше да го има това безумие — великолепни програмисти, неспособни да преминат границата между илюзията и действителността, и лаици като мен, не забелязващи тази бариера.

Нямаше да я има завистта и този вечен лов.

Но какво съм виновен? Аз самият не знам защо така става, каква грешка на съзнанието, защото това е именно грешка — ние сме в малцинство, — прави човек дайвър. Да не използваш своята способност е глупаво. Да я предлагаш за всеобщо изучаване е страшно.

Така се е получило. Някой скача осем метра на дължина, някой пише стихове, някой е неподвластен на виртуалността. Но защо сме толкова, толкова малко? Толкова, че се броим не в проценти, а на бройка…

— Тука ли? — попита шофьорът.

— Да, благодаря.

Платих, измъкнах се от колата, тръгнах към входа, чувствайки се подут, като балон. Сега трябва или да падна и да заспя, смирявайки се със сутрешния махмурлук, или да се гмурна в дълбочината. Тя добре премахва опиянението.

На втория етаж във входа, там при нас неизвестно защо винаги свети крушката, седяха петима тийнейджъри. Играеха карти направо на пода, за нещо тихо си говореха… не, по-скоро не си говореха — ръмжаха си. Двама от тях ги познавах, трима ми изглеждаха непознати. Малка глутница дребни хищници. Която с удоволствие ще разтерзае някой самотник в някой тъмен безистен. Но тук съм в безопасност. До своята бърлога хищниците не ловуват.

— Здрасти — измънка момчето, което живее над мен. В точно същата гарсониера, с родителите си и по-голяма сестра, която често се прибира сутринта. Чуваемостта при нас е прекрасна, аз съм в течение на всички проблеми и скандали.

— Привет — казах аз.

— Льоня, да имате цигари?

По-голям съм от него с петнадесетина години, но тийнейджърите ме смятат почти за връстник. Може би защото не съм женен, а в изхвърляния от мен боклук преобладават празни бирени кутии.

— Момент.

Аз не пуша, но вкъщи винаги се търкаля някоя друга кутия цигари за гостите хакери. При тях пушенето е професионална черта.

Момчето търпеливо се тътреше пред вратата, докато си оставих тубата, светнах лампата и рових в шкафа.

— Дръж.

Той благодарно кимна, отваряйки кутията, аз махнах с ръка — взимай я цялата, и заключих вратата. Хищниците трябва да се подхранват. По малко. За да не се разглезят, но дори и в замъглените им от алкохол мозъци да минава мисъл, че съм „свестно копеле“.

Аз бързо се съблякох, хвърлих си дрехите на кревата, влязох в банята. Постоях малко под студен душ.

Не, никакъв сън. Дълбочината чака.

През целия ден се стараех да не мисля за човека без лице и медала на всепозволеност, който видях в склада. Но сега, в тъмното, когато виртуалността се доближи, те не ми излизаха от главата.

Човекът и медалът.

Камшикът и морковът.

Какво толкова е могло да се случи в „Лабиринта“, с което не са се справили двама дайвъри? Професионалисти, работещи макар и анонимно, но на постоянен договор? Познаващи „Лабиринта“ до последното му разклонение…

Нещо, което няма аналог?

Много странно.

Избърсах се, хвърлих кърпата в легена с мръсните дрехи, върнах се в стаята, щракнах копчето на захранването на компютъра и започнах да обличам костюма.

— Добър вечер, Льоня — каза Вика.

— Привет, дърто.

Женското лице на екрана се усмихва. Не, сигурно не съм прав. Трябва да сложа друга реакция на думата „дърта“ — лека обида, нацупени устни, леко разсеян поглед.

— Поща има ли?

— Седем писма.

— Чети.

Нищо интересно в пощата нямаше. Покани да посетя два нови клуба, прайз-листи на някаква малка търговска фирма, писмо от Маниака, изпратено още сутринта…

— Всичко де се изтрие — казах аз, сядайки на компютъра. Ръгнах жака на костюма, сложих шлема. — Вика, включвай се към Дийптаун… през резервния канал. Личност номер седем.

Този вход не съм го ползвал вече около три месеца. Както и „личността“ — костюм цвят металик, черна риза, тънко шалче, високи кожени обувки, гъвкаво кльощаво тяло, мургаво тясно лице, коса до раменете, нисък силен глас.

— Резервен канал, седма личност — потвърди Вика.

Дъга пред очите, фойерверк, жадно горяща огнена вълна. Дълбочината.

Седя в малко стайче. Креват, маса с компютър — не моя, а някакъв абстрактен, врата. Хотел „Начало на пътя“. Тук евтино си взимат стаи онези жители на Дийптаун, които не влизат често в дълбочината.

— Всичко наред ли е, Льоня?

— Да.

Отварям вратата, излизам. Дълъг коридор, обсипан с врати. До една врата стои Силвестър Сталоун и с възхищение разглежда ръцете си.

— Привет, Слай — подхвърлям му аз, минавайки покрай него. Почти сигурно момчето е руснак, и съвсем точно — новак.

— Приличам ли? — с надежда пита момчето.

— Да… — спирам. Бирата ме настройва на благожелателен лад. — За пръв път ли си дълбочината?

— Къде?… Да, за първи път.

— Да си слагаш външността на известни хора — това е лош тон. И е признак на новака. Постарай се да си конструираш собствена личност… вземи например „Биоконструктор“ и се помъчи малко.

— „Биоконструктор“? — смутено пита момчето.

— Да. Лесна програма, с руски интерфейс. Подмята се на всички сървъри в раздела за новаци.

— Благодаря… — „Сталоун“ се влачи след мен. Забелязвам, че той започва да се гърби, като че ли се притеснява от външността си. Добър признак.

Заедно влизаме в асансьора, слизаме на първия етаж. Холът е доста просторен, в него дежурят четирима портиери и двама охранители.

— Иди при някого от тях — съветвам аз, — и помоли да те консултират. — Къде да идеш като начало, как да се държиш…

— Неудобно ми е…

— Неудобно е да бъдеш глупак. Тези момчета затова стърчат тук.

По улиците питай за съвет хората с нашивка на ръкава във вид на отворена длан, това са помощници-доброволци. Или полицаите. Ти нали си си настроил таймера?

— Да, разбира се! За два часа!

— Прекрасно. Отдели четвърт час за беседа с портиера. Ще спестиш много повече. Щастливо плаване.

— Щастливо плаване! — възхитено казва след мен новака. Приятно е да си старо куче.

Намигвам на портиера и ме соча с поглед „Сталоун“ — оня може от срам да не отиде при него, излизам от хотела. Вдигам ръка, мигновено спира такси. Това не е реалността…

— Компания „Дийп-превозвач“ се радва да ви приветства, Стрелецо! — казва шофьорът.

— Към „Лабиринта на Смъртта“ — казвам аз. — Към административния корпус.