Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (5)

001

Най-обидното е, че изобщо не ми се спи. Прекалено успешен ден сигурно.

Връщам се в ресторанта. Част от народа се е сменила, компанията на американците пак си се смее на своите си шеги.

Трябва да се разходя.

Измъквам се от „Трите прасенца“, секунда се колебая — дали да не взема такси? — после вървя пеша. Полека се отклонявам от централните улици, доближавам се до руските конферентни квартали.

Това е едно от най-интересните места във виртуалността, от моя гледна точка. Място, където човек може просто да си поговори.

За каквото си иска.

Дълги редици от сгради, всяка в свой стил, между тях — градинки и площади, пълни с хора или празни. Разглеждам пъстрите табелки. Някои от тях са ясни, някои са написани нарочно мъгляво.

„Вицове“.

„Разговори за нищо“.

„Сексуални приключения“.

„Странно място“.

„Овесът расте!“

„Книги“.

„Бойни изкуства“.

Тук идват да си пообщуват по конкретни теми. Това са отгласи от предвиртуалната епоха. По-нататък са по-солидни клубове, където можеш да получиш консултация по технически въпроси, да поспориш за програмното осигуряване или дори да си купиш евтино краден софтуер. Но мен това малко ме интересува.

Завивам към градинката, над вратата на която има табелка „Вицове“. Тук винаги е многолюдно, шумно и глупаво. Градинката прилича на парк на културата от шейсетте години. В ъгълчето тихо свири малък оркестър — явно неистински, на пейките седят, пият бира, дрънкат си разни хора. Сядам малко настрани.

На малката дървена сцена се качва младеж с дънки и белоснежна риза. Младежът има абсолютно банален вид. Околните лениво го поглеждат.

— Щирлиц излиза от къщи… — започва младежът.

Момичето до мен свирка и замерва младежа с бирена бутилка. Аз напълно я разбирам. Деветдесет процента от вицовете, които се разказват тук, са стари. Това е клуб, обожаван от новаците във виртуалността… които още не разбират тази истина, че няма нищо ново под небето. Достатъчно е да постоиш тук половин час, за да повярваш, че Каин е убил Авел именно за разказване на брадати вицове.

Младежът, освиркван и овикван, все пак си разказва вица и оглеждайки се като преследван изтичва от трибуната. Чуват се самотни аплодисменти. Я виж ти…

Оглеждам се за бара. Той е далече, в другия край на градинката. Момичето до мен мълчаливо ми протяга бутилка бира.

— Благодаря… — отпивам глътка. Студеният „Хайнекен“ веднага ми повдига настроението.

На трибуната се качва друг младеж. Доста по-индивидуален, с нещо напомнящ на прибалтиец. Изражението на лицето му е хитро и аз се наострям. Младежът поглежда към малко павилионче в ъгъла на сцената.

— Господа! — извиква той. Наистина е прибалтиец, освен ако акцентът му не е доизмислен от моето подсъзнание. — Фирмата „Литокомп“ има честта да ви предложи на най-низки цени…

Аха. Всичко е ясно.

Аз също поглеждам павилиончето — укритието на модератора. Във всеки клуб има човек, който следи за реда и за съответствието на разговорите на разрешената тема. Въпросът е в това, на мястото ли си е модераторът, или ще реагира по-късно…

Тука е.

Вратата на павилиончето се отваря и оттам лениво излиза здравеняк с огромно, ужасяващо изглеждащо устройство в ръце. Прибалтиецът го забелязва и започва да пелтечи:

— … харддискове „Квантум лайтинг“, „Уестърн диджитал“…

— Не е по темата! — лениво, но с глуха злоба казва модераторът и вдига оръжието. Присъстващите затихват и се наслаждават на зрелището.

Цевта потръпва и към търговеца със свистене полита ален светещ кръстообразен предмет. Прибалтиецът се опитва да се наведе, но това е безполезно. Модераторите винаги улучват. На ризата на търговеца се разпълзява огнен кръст, или, както тук е прието да се казва, „плюс“. Три плюса — и влизането в клуб „Вицове“ за него ще бъде забранено завинаги.

Тълпата одобрително се смее.

— А може би това беше началото на виц? — извиква някой от място. Модераторът му размахва пръст, след това отново насочва оръжието към прибалтиеца. Той се отказва от напразния опит да изчегърта сияещия плюс от ризата си, скача от сцената и побягва надалеч.

— Убий го! — навива публиката модератора, но той днес е добродушен. Слага плюсохвъргачката зад гърба си и си отива в колибката, приличаща на вилна тоалетна.

— „Литокомп“… — замислено казва моята съседка. — Трябва да питам за цените, време ми е да си сменям харда…

Е, значи търговецът успя все нещо да постигне. На сцената излиза още един жаден за хумор.

— Един път Мечо Пух и Прасчо…

Става ми нетърпимо скучно.

Защо във виртуалната реалност са толкова популярни вицовете за Щирлиц и Мечо Пух? Странна психологическа аберация…

— Благодаря за бирата — казвам на момичето, ставам и излизам от градинката.

Настроението ми не че е лошо, но е странно. Мъкна се покрай клубовете. През покритите с решетки стъкла на „Бойните изкуства“ се вижда изящно момче с азиатска външност, демонстриращо някакви сложни движения. В лятното кино — „Филми“ — импозантен мъж оживено жестикулира, стоейки пред екрана. Надниквам и чувам: „Тъпотия! Този филм е отвратителна тъпотия!“

Скучно, господа…

Може би александровците са прави. Ние превърнахме виртуалния свят в пародия на реалния живот.

А пародиите никога не са по-добри от оригинала. Те имат друга задача — да осмиват, да покажат нелепостта и нескопосността на първоизточника.

Но ние не можем да променим света. И тази пародия е лишена от смисъл. Тя не е крачка напред, а настрани.

— Вика…

— Слушам те, Льоня.

— Извикай ми такси…

— Добре.

Може би си струва да се поразходя из града. В края на краищата ще взема да отида в центъра за развлечения.

Кола на „Дийп-превозвач“ спира до мен, отварям вратата, качвам се. Шофьорът е от нов, не срещан преди от мен тип. Брадат, облечен със скъсан потник, с татуировки на раменете. На пънкар ли се прави?

— Колата сега ще дойде — съобщава ми „Windows Home“.

И аз загрявам, че шофьорът дори не произнесе традиционното приветствие. Че ние вече пътуваме, макар че не съм казал никакъв адрес.

— Оттук има само един път — казва шофьорът и ухилен се обръща към мен. На бузата му има белег, зъбите му са гнили. Това не е програма, разбира се, това е жив човек.

— Спрете.

— Не може — шофьорът се зъби, небрежно въртейки волана.

Ама че номер.

— Вика, излизане от виртуалността! — командвам аз.

Няма отговор.

— Твоята програмка не те чува — съобщава шофьорът. — Стой кротко, става ли? Така ще е по-добре.

За отвличания във виртуалността още не бях чувал.

— Кой сте вие?

Брадатият само се усмихва.

Разбира се, аз имам изход. Недостъпен за обикновения жител на Дийптаун.

Да изляза от дълбочината самостоятелно и ръчно да прекъсна връзката.

Само че дали точно това не се иска от мен? Да се разкрия, че съм дайвър. И прекъсването на връзката, докато се намирам в „колата“ — транспортна програма, която е напълно възможно да е способна да проследи телефонната линия?

Защо ли днес влязох от основния адрес, по който да се установи моята личност е работа за дилетант?

— Какво искате?

Шофьорът ме игнорира. Но и не сваля поглед от мене, изучава ме с любопитството на ловец, ранил жар-птица.

— Добре, сам си го изпроси — казвам аз, като се старая да не изпадна в паника. И вадя револвера.

Шест куршума — шест различни вируса. Това е слабо оръжие, но аз се надявам на разнообразието на зарядите. Възможно е защитата на моя похитител няма да издържи.

Три куршума минават през него, не намирайки целта. Хубав антивирус, не позволява да се види неговия компютър. Единият куршум се сплесква и пада на пода — вирусът е убит. Още два патрона дори не стрелят — обезвредени са направо в барабана.

Ето така.

Без особена надежда удрям шофьора с приклада — това също е слаб вирус, нелошо зашеметяващ прости програми като „Дийп-превозвач“. Но ефект, естествено, няма.

— Не се дърпай — съветва ме шофьорът, наблюдавайки как се боря с дръжките на вратите. Всичко е запечатано, и аз се примирявам.

В края на краищата информацията никога не е излишна.

Пътуваме нататък. Още веднъж се опитвам да се свържа с Вика — никакъв ефект. Блокиран е гласовият канал за връзка.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой…

На екраните на шлема виждам вътрешността на колата. Еха, много готино е направено. Колата е напълно узнаваема „Ланча“ спортен модел.

Слагам пръсти на клавиатурата, набирам няколко команди, натискам ентър.

Сработи.

deep

Ентър

 

 

Пак съм в колата. Шофьорът обезпокоено ме поглежда. Аз замислено въртя револвера в ръка — той отново е зареден. А в джоба имам граната.

— Колет ли получихте? — пита шофьорът.

Сега е мой ред да мълча.

— Интересно, по какъв начин?

— Приятел, ако ми свършат патроните, това е еднозначна заповед за попълването на мунициите.

Тонът ми е на самодоволен дребен хакер. Версията ми е правдоподобна, и това, че компютърът ми е напомпал револвера с нова порция вируси, изобщо не ме разобличава като дайвър.

Шофьорът размисля.

— Хайде да почакаме със стрелбата?

Неопределено вдигам рамене. Брадатият успокоително казва:

— Пристигнахме.

Колата наистина е вече спряла пред непозната сграда. Сив куб без прозорци, единствена врата, много широка, като в гараж, и претрупано бронирана, като предупреждение — влизането без разрешение е трудно. В такива сгради се крият или банални складове за ширпотреба, или разкошни апартаменти.

— Да влезем? — предлага шофьорът.

Аз мълча.

Брадатият мълчаливо дава газ, и колата скача направо към вратата. Секунда преди сблъсъка тя се отваря и ни пропуска вътре.

Това наистина е склад.

Стелажи покрай стените, кутии с ярки етикети на известни фирми. Доста добра стока. Това или е склад на крупен дилър, или, което е доста по-вероятно, склад на крадени неща.

Вратите вече са разблокирани. Сега функцията на колата изпълняват стените на това помещение. Връзка с Вика пак нямам.

— И така? — измъквам се от „Ланчата“ и питам аз. — Какво искате?

Шофьорът гледа през мен. Глупаво е, но се обръщам.

В ъгъла на склада стои човек без лице.

Черен плащ до земята, сребърна игла с роза на гърдите, чуплива коса — някак пепелява, но изглеждаща напълно естествено. А вместо лице — сива мътилка, като кондензирана мъгла. Подобни фокуси са забранени на улиците на града, но вкъщи човек може да прави всичко. Само че за какво? Ако искаш да бъдеш неузнаваем — вземи типово лице от комплекта на „Windows-Home“ или друга операционна система. Фрашкано е.

А липсата на лице в съчетание с такива необичайни дрехи е просто глупава.

Но е ефектна.

— Остави ни, Семьон — казва човекът без лице.

Шофьорът кима, обръща се и се скрива някъде из лабиринта на стелажите. Стъпките му постепенно затихват, и аз отбелязвам, че тук има прекрасно ехо.

Може би за да не може никой да се придвижва незабелязано.

— Ти си дайвър — казва човекът без лице.

Ами да. Традицията на този ден — пак се опитват да ме уловят. За трети път.

Бог обича троицата…

— Възможно е. А вие, вероятно, сте Бил Гейтс — отговарям аз.

Ако се усмихва, то това не се разбира.

— Възможно е.

Да бе. Ще се хване собственикът на „Майкрософт“ да лови дайвъри из мрежата. Първо, той прави пари чрез по-традиционни методи, второ — той не говори руски. Макар че… кой знае, колко съвършени могат да бъдат програмите-преводачи? Дървените интонации са присъщи на масовите и евтини програми.

— Хайде да не се правим на интересни — казвам аз. — Вие сте решили, че съм дайвър? И ме домъкнахте за разпит. Страхувам се, че ще останете разочарован.

— Днес сутринта двама хакери, единият от които несъмнено дайвър, откраднаха от квартал „Ал-Кабар“ файл с технология на производство на ново лекарство. — Човекът без лице е търпелив и педантичен. — Не зная, колко им е било обещано за работата, но, за щастие, господин Фридрих Урман е съобщил на дайвъра, че правилната цена е стотина хиляди. По-нататък следват психологически допускания. Например, че дайвърът ще се отърве от горещата информация незабавно. Например, че ще поиска от купувача именно сто хиляди. Например, че е изпратил парите на много надеждна банкова сметка.

Не, това не може да бъде… В банките работят професионалисти. Не са могли да ме проследят.

— Да допуснем също, че двамата хакери си поделят получената сума поравно. И това вече е интересно, приятелю мой. Трансферът на пари от една банка в друга е ежесекундно събитие в Дийптаун. Но трансфер именно на петдесет хиляди… от едно частно лице към друго частно лице… Номерата на сметките си остават загадка, но мястото, където става разплащането, е намираемо. Следите ли мисълта ми?

Ето така. Всичко е много просто.

Водили са ме от „Трите прасенца“. Роман си тръгна мигновено, а пък аз реших да се поразходя.

За беда на тъпата си глава.

И за какъв дявол ги поделихме по равно?

— Много интересна история. И какво общо имам аз?

Макар че събеседникът няма лице, аз зная, че той се усмихва.

— Трябва да губите достойно, господин дайвър.

Още не съм загубил, но той не знае това…

— Разбира се, дайвърът затова е дайвър, че във виртуалността не може да бъде заловен — казва човекът без лице. — Какво са за вас програмните бариери? Съсредоточавате се — и хоп — вкъщи… и се изключвате ръчно.

Аха. Благодаря за съвета. Точно тогава ще ме проследят, в момента на прекъсване на връзката…

— След едно денонощие, когато на моя компютър се включи таймерът на безопасността — крещя аз, — блестящата ви идея ще се разсипе на прах, и вие ще съжалявате за глупостта си! Аз съм честен човек, плащам си данъците! Ще вдигна на крак цялата полиция на Дийптаун!

— Възможно е, макар че малко вероятно — казва човекът без лице. — Е, ако се убедим, че сте честен хакер — в последните му думи има изрядна доза сарказъм, — то никакви претенции към вас няма да има.

— Ще ви хванат! — заплашвам аз. — И тогава — вечна екскомуникация!

Екскомуникацията е най-страшната заплаха за всеки жител на Дийптаун. Трудно е да живееш без виртуалността, ако поне веднъж си бил там.

— Мисля, че това няма да се случи.

Човекът без лице разтваря плаща си с жест на опитен ексхибиционист. На подплатата на плаща му сияе кръгъл преливащ се диск. Виеща се, проблясваща спирала на син фон.

Ново двайсет. Той самият е от полицията. Минимум комисар, щом има преливащ жетон.

— Давайте, давайте… — казвам с обезкуражен тон. — Знаех си, че ченгетата са мръсници, но чак пък толкова…

— Изслушайте ме първо.

— А какво друго ми остава? — крещя аз. — Какво?

Вадя револвера и изстрелвам във вратата всичките шест куршума. Шест рикошета. На стелажите започват да се взривяват и горят кутии със софтуер. На тавана съскат изводите на противопожарната система и след секунда вирусите са обезвредени.

— Стига истерии — казва човекът без лице. Май с леко съмнение в гласа.

Хвърлям по него револвера, той минава през него, пада до стената.

— Да ви успокоя ли?

Гласът е леден, и нищо хубаво не обещава.

Сядам на пода, хващам се за главата, шепна:

— Гадове… гадове… козли смрадливи…

— Не ни пука за твоите забавления в дълбочината, дайвър. Кражбата е лошо нещо, но Урман отдавна трябваше да го хване някой за носа.

Тихо вия, като се клатя ту на едната, ту на другата страна.

Човекът без лице игнорира моя спектакъл.

— Престъпления е имало, има и ще има. Не съм Христос и не претендирам да съм абсолютен праведник. Имам други задачи.

— А аз имам малък законен бизнес! Какво искате?

— Това вече е по-добре. Господин дайвър, чували ли сте за Заблудения Пойнт? Или за Боса-Невидимка?

Само това не съм очаквал — древни небивалици. Вдигам глава.

— Пойнт — това е старо название на потребител на компютърна мрежа на ниско ниво?

— Да. В мрежата „Фидонет“… имаше такава.

— Мисля, че съм чувал. Това е за едно момче, дето загинало от токов удар докато е било във виртуалността? И съзнанието му по някакъв начин останало да живее в мрежата?

— Да. Юноша с бледо лице и с обгорели дрехи, който моли всеки срещнат да предаде в тринайсетия московски възел, че пойнт шестстотин шестдесет и шест се е изгубил… А за боса-невидимка?

— Дайте ми стол. — Вдигам се от студения циментов под.

— Да вървим.

Минаваме вдясно, зад стелажите с кутиите програмно осигуряване за „Макинтош“. Залежала стока, малко хора сега ползват тези компютри. Имало е хора и неандерталци, а после имало „Ай Би Ем“ и „Епъл“. Задънените клонове са нежизнеспособни.

Зад стелажите се открива малка масичка с разхвърляни по нея бумаги, два стола. Сядаме.

— Невидимият Бос — това е приказка пак от ония времена — казва човекът без лице. — Босът е по-високо стъпало в йерархията на мрежата „Фидонет“. Именно към него са се обръщали желаещите да станат пойнт, да се приобщят към виртуалността… впрочем, тогава виртуалност още нямаше… Легендата гласи, че понякога „чайниците“ си намирали много свестен бос… който им предоставял най-добри условия — достъп до мрежата по всяко време, висока скорост на предаване на данни, включване към всеки клуб… тогава те се наричаха ехоконференции.

Аз машинално кимам.

— И всичко било хубаво — като че ли човекът без лице не забеляза моя гаф, — докато някой от пойнтовете не узнавал, че телефонният номер, по който той се свързва с боса, не съществува, а него самия никой никога не го е виждал. След това невидимият бос пращал на всичките си пойнтове писмо — „Защо ме преследвате?“ и изчезвал.

— Богат фолклор имаше — съгласявам се аз. — Помня още за безумния модератор и за ехоконференцията „Тук умри!“.

— И аз съм започнал в мрежата „Фидонет“ — казва човекът без лице.

Мълча.

— Господин дайвър, за разлика от Урман не се стремя да изясня вашата личност. Но… знаете ли, кое е най-забавното? И на него, и на мен вие сте нужен за една и съща цел.

— Да хвана Заблудения Пойнт?

Човекът без лице тихо се смее.

— Тази приказка… се е родила по време на прехода, когато „Интернет“ и „Фидонет“ се превръщаха в единна виртуалност. Сега малко хора я помнят. Само пет години минаха — а колко вече е забравено?

— Нищо не е забравено. Погребано е под по-нова информация, но е живо.

— Това е едно и също, дайвър, същността не се променя.

— Затова пък днес се роди нова легенда.

— Каква?

— За Човека Без Лице.

Моят събеседник поклаща глава.

— Едва ли е толкова интригуваща като бледия юноша с димящи дрехи…

И двамата тихо се смеем.

— И така, господин дайвър… Случвало ли ви се е да играете в „Лабиринта на смъртта“?

— Възможно е.

— Вие знаете, че с тях сътрудничат двама дайвъри?

— Допускам…

Даже двама? Бях сигурен, че „Лабиринтът“ се справя с един спасител…

— Мога да ви дам адресите им… мрежови или реални.

Ама че работа!

— Единият е украинец, другият — канадец. Първият живее…

— Не — с известно усилие отговарям аз.

— Колко интересно! Мислех, че да се узнае личността на дайвър е всеобща мечта! Без да се изключват и самите дайвъри!

— Това е мечта от разреда на най-гнусните престъпления… по нашия кодекс.

За първи път признавам, че съм дайвър. Но едва ли моят събеседник се е съмнявал в това.

— В „Лабиринта“ е възникнал проблем… и тези двамата не могат да се справят с него… — Човекът без лице се пресяга през масата, взима хартия, писалка, пише кратък адрес. Правилно прави, че не се опитва да ми даде визитка — не бих взел файл от неговите ръце. — Ето моите координати. Когато посетите „Лабиринта“, предложите на администрацията своите услуги и опитате да решите проблема — свържете се с мен. Ще търсите… човека без лице.

Той не е настроен да уточнява нещо повече. И, изглежда, изобщо не се съмнява, че ще се хвърля в „Лабиринта“.

— За какво ми е това?

Човекът без лице вади от джоба на плаща си малка значка. Тя прилича на полицейския му жетон, само че фонът на значката е бял, а в центъра му не е спирала, а преливащо се, изтъкано от тънички нишки въртящо се топче.

— Заради това.

Значката застава на масата между нас. Аз я гледам, но не се решавам да я докосна.

Ако изчезне?

Когато лейди Уинтър получила от кардинала Ришельо указа „Всичко, извършено от този човек, е извършено за благото на Франция“, това не е било толкова яко.

Пред мен е легендарният „медал за всепозволеност“. Право на всичко, което може да се извърши в дълбочината.

Фридрих Урман би ми отворил вратата и лично би ме съпроводил до моста, ако беше видял тази значка.

После може би би наел килъри, за да ми види сметката. Но в дълбочината би бил безкрайно учтив.

Досега не бях виждал „медал на всепозволеността“ с очите си. Знам, че на времето такъв медал е получил Дмитрий Дибенко за създаването на самата дълбочина.

Трябва да извършиш нещо жизненоважно за цялото виртуално пространство, за да може всичките ти действия да се считат за благо.

— Той ще ви чака на тази маса — казва човекът без лице. — Вие ще го получите… ако се справите.

Мълчаливо кимам.

— Имайте предвид, че ще има и други претенденти — съобщава човекът без лице. — Ние търсим дайвъри из цялата дълбочина. И ще намерим доста. И ще им кажем същото, което и на вас.

— Какво става там, в „Лабиринта“? — питам аз, сваляйки очи от медала.

— Не знам. Точно това ме тревожи.

Позволявам си да се усмихна — да бе, не знае…

— Досега всичко, което ставаше във виртуалността, имаше аналогии в реалния свят. Развлечения, бизнес, наука, комуникации.

Интересно, че на първо място спомена развлеченията…

— Сега нещо се промени… Успех, дайвър. Вие можете да си вървите.

Човекът без лице кима към вратата.

— Ще си тръгна по своя път.

— Решил сте да се разкриете?

— Не, разбира се.

Гледам за последно мътната мъгла на лицето му.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой…

Свалям шлема и неуверено се протягам към модема. Изтръгвам телефонния кабел от буксата.

— Прекъсване на връзката! — съобщава Вика.

— Знам, момиче.

Ето така, тайнствен незнакомецо. Всичко е много просто. Не стандартно излизане, което може да се проследи, а мигновено прекъсната нишка.

Варварство, разбира се. Затова пък никакъв трансфер на информация между моя адрес и онзи компютър, в който е моделиран склада.

— Няма тонов сигнал по линията — казва Вика. — Проверете кабела.

— Изключвай се.

— Сериозно?

— Да.

Екранът е залят със светлосин фон с бяла падаща фигурка.

— Сега можеш да изключиш компютъра… — сънено шепне Вика.

Лека нощ, най-вярна моя приятелко. Щракам копчето на захранването и тихото бръмчене на машината спира. После изключвам модема. Нужна ми е спокойна нощ, нека пощата да почака до сутринта. Впрочем, вече е три и половина… небето се развиделява.

И много ми се спи. Главата ми кънти от обилие на информация.

Смъквам виртуалния костюм… по дяволите, как вони на пот, отдавна е време да го почистя. Мятам се на кушетката. Добре, че не си оправих леглото вчера. Какъв съм станал… предвидлив.

От около три години, май…