Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (44)

101

Таксито ме подминава — все едно вдигнатата ми ръка вече нищо не означава в Дийптаун. Правя движение след колата, отново махам с ръка…

Безполезно е.

Това е война.

Как Дибенко успя да ме отсече от транспортната мрежа на Дийптаун? Може би и там има пай?

Но сега аз нямам нужда от „Дийп-превозвач“…

Вече познатото усещане, че градът около мен се сгъва, свива в схема. Летя над града, протягам се през разстоянието, през чуждите компютри към моя дом.

И се удрям в стена.

Виждам блока, населена с вещи, но не мога да проникна вътре. Нещо се е променило в самото пространство.

Ставам реален — не в самата сграда, а до нея, на тротоара.

Блокът гори.

Не е пожар, по-скоро невиждана илюминация. Стените се преливат в различни цветове и яркост, всяка песъчинка сияе като скъпоценен камък. Блокът е като нелеп правоъгълен диамант под лъчите на прожектор.

И хора, страшно много хора. Униформи на градската служба за безопасност, охраната на „Лабиринта“, стражата на „Ал-Кабар“… Отцепление около сградата, снайпери с пушки, автоматчици с прозрачни щитове, висящи във въздуха стрелци с реактивни раници. Аз възниквам във вътрешния кръг на отцеплението, и стотина дула мигновено се насочват към мен.

Паяците се договориха и сплетоха обща мрежа.

— Леонид! Вдигнете ръце и се приближете! — гърми глас над улицата. Зад стената от охрана, огрени от пъстрите отблясъци на илюминацията, стои група хора. Урман, Вили, Човекът Без Лице, комисар Джордан Рейд.

Гледай ти!

Каква чест за мен! Какво да стори бедния дайвър? Официалните и неофициални владетели на дълбочината са се събрали пред дома му!

— Леонид, приближете се бавно! — повтаря Рейд. Гласът му отеква из цялата улица.

Е, опитват се да съблюдават поне видимост за законност. Операцията се провежда от полицията.

Вървя под прицела на дулата, под надзора на стотици компютри, всяка моя крачка се премерва и оценява, всеки байт информация тече под невидим контрол…

Охраната отпред ми прави коридор да мина. Гилермо свежда поглед. Урман, който е всъщност само секретар на Урман, се усмихва ехидно. Дибенко, надянал отново мъглявата си маска, е безстрастен.

Обръщам се към Рейд, като ги игнорирам всичките.

— Какво става тук?

— Вие сте обвинен в незаконно проникване в чуждо информационно пространство, в употреба на оръжие, причинило значителни материални щети, в укриване на информация, жизненоважна за Дийптаун — изрежда Джордан. — Задържан сте за изясняване на обстоятелствата.

— А в какво е обвинен моят дом? — питам аз. Но Рейд не се хваща:

— Издирват се улики.

Обръщам се към горящата сграда. Издирване? Грънци. Това е консервация. Замразяване. Пренасищане на каналите с информация. Ще може ли Неудачника да отрази атаката, или дори неговите сили няма да стигнат?

— Предавам се — казвам аз. — Признавам всички обвинения. Моля да се прекрати… това.

Джордан клати глава. С леко съчувствие в погледа, но с непреклонна решимост.

— Не се опитвайте да се укриете в реалността — предупреждава той. — Обърнахме се към „Интерпол“ за вашия физически арест.

Облива ме страх, лишава ме от воля, изяжда силите ми. Може би там, в реалността, зад гърба ми вече стоят мрачни омоновци с черни платнени маски?

Истински затвор, истински разпит — това не е като хазарта на виртуалните схватки. Това е прогнил дюшек, храна тип буламач, рецептата на който не се е променила от сталинско време, прозорче с решетки и надзирател, не обезобразен от признаци на интелект.

Или моята родна полиция, при цялата й готовност да размени един руски гражданин за десетина бракувани портативни радиостанции, още не се е научила да работи бързо?

Дълбочина-дълбочина… и да бягам.

Вглеждам се в нарисуваните лица, въоръжените охранители. Няма граници за ловците на чудеса. От всички краища на Земята са се гмурнали те в дълбочината, за да откъснат, изтръгнат парченце от тайната, откъдето и да е дошла в нашия свят.

И ме обзема ярост.

— Джордан… давам ви десет секунди… — шепна аз. — На всички вас. Десет секунди, за да се разкарате.

— Опомнете се, Леонид… — това е Рейд.

— Стрелецо, нека да направим взаимни компромиси… — това е Вили.

— И твоите сили имат предел… — Човекът Без Лице.

Господи, че те се страхуват! Страхуват се от мен! Един против всички, обкръжен, с древен компютър зад гърба си и празни ръце!

Защо?

— Не знам как се държиш още — започва Дибенко, — но…

— Пет секунди — казвам аз.

И охраната започва да стреля. Или без команда, или не съм я забелязал…

Огън и болка.

Всичко измислено през годините на съществуване на дълбочината, най-провереното и най-секретното — всичко по мен…

Стоя сред огъня, а на лицата около мен виждам страх, даже в сивата мъгла на Човека Без Лице — страх…

Защо съм още тук, защо съм във виртуалността, а не свалям шлема пред сивия екран на убитата машина?

Протягам към охраната не ръце, само поглед. Телата им се смачкват като настъпени парцалени кукли, разсипват се на пепел, изпаряват се, застиват, събират се в точка, разтварят се във въздуха. Все едно че погледът ми отразява всичките гадории, изстреляни по мен.

Петте секунди, отпуснати от мен на противника, изтичат, и улицата е празна. Само домът ми гори и до него стоят онези, които го подпалиха…

— Само в дълбочината си бог — казва Човекът Без Лице. Той не ме заплашва, само напомня…

— Нима? — доближавам се до тях. — Рейд, сега компютрите на данъчната полиция ще разберат, че си присвоил един-два милиона… Урман! Цялата информация на „Ал-Кабар“ ще отиде за свободен достъп! Вили! „Лабиринтът“ ще умре! Нивата ще са изтрити, картите изчезнали, монстерите избягали! Дима! Твои те отпечатъци от пръсти съвпадат с тези на сериен убиец!

Давам им две секунди да го осмислят и добавям:

— След минута… ще стане така!

Не знам дали това е възможно. Не зная силата си. Даже не зная откъде се е появила.

Но те ми вярват.

— Какво искаш, дайвър? — вика Урман. Рейд го изблъсква с рев:

— Условията!

Да не би без да искам да съм познал за данъчните?

— Спирате лова.

Пред тях стои чудото. Но те имат какво да губят.

Урман и Гилермо се споглеждат, директорът на „Ал-Кабар“ кимва.

— Оттегляме обвиненията си, Джордан — казва Вили. — Няма нужда… от „Интерпол“.

Той едва доловимо ми кимва. Значи това беше блъф?

Лъжи. Навсякъде — лъжи.

С периферното си зрение виждам как по улицата приближават хора. Обикновените граждани на Дийптаун сега, след като отцеплението го няма, могат да задоволят любопитството си.

Да гледат.

Джордан хваща Дибенко за рамото и леко го разтърсва:

— Нали чухте? Операцията е прекратена! Край! Изключвайте си системите!

Значи сградата е замразил Дмитрий? На полицията не са й стигнали силичките?

Човекът Без Лице се отмахва от комисаря. Той гледа само в мен. На него единствен не му пука от моите заплахи. Не защото не вярва в тях и не защото е готов да премери сили с американското правосъдие, цялото пропито от компютърни технологии.

Той не е готов да се откаже от чудото. Все пак сме сънародници. И на двама ни висшата идея ни е обърнала мозъка, макар и в различна посока. От мъглявата маска идва шепот:

— Ти предаваш целия свят…

— Аз го реабилитирам.

— Ти не искаш да делиш, дайвър. Ти си си получил наградата… и си ни предал. Добре. Не забравяй да си вземеш Медала. Да имаш с какво да се оправдаваш.

Спомням си склада, кутиите със софтуер, масата, на която остана медалът на Всепозволеността.

Протягам се — през разстояние, то което вече не съществува. И тежкият жетон се оказва в ръката ми.

Секунда го разглеждам. Бял фон и разноцветно топче. Паяжината на мрежата, обкръжена от невинност и чистота.

— Това си е твое — казвам аз и хвърлям медала на Човека Без Лице. Жетонът докосва черната тъкан на шлифера и се залепва. Красиво… — Не съм го заработил. А ти… ти си създал дълбочината. И не повтаряй, че не си могъл да го направиш. Могъл си. Сам. Благодарим ти. Но не мисли, че с нещо сме ти задължени. Този свят ще живее, ще пада и ще се учи да става. Той няма да накара да говори някого, който иска да си мълчи. Няма да затвори устата на този, който иска да говори. И може би ще стане по-добър…

Обръщам се и тръгвам към дома си.

Дибенко така и не си изключи програмите, сковали сградата с диамантена кора. Но аз не възнамерявам да го моля за нещо. Дърпам вратата и влизам във входа, сияещ като пещерата на Аладин.

Но зад гърба ми илюминацията угасва, изчезва. Разкъсвам чуждата програма, превземам я стъпка по стъпка.

Качвам се. Само двеста и петдесет стъпала.

Зад всяка врата чувам шумолене, звуци. Моят нарисуван свят оживява, когато минавам през него. След мен се носят откъслечни музикални фрази и невнятен шум от разговори, звън от счупено стъкло и ритмични удари на чук, шляпане на боси крака и писък на бормашина.

Даже не мога да си спомня вече кога и какво съм програмирал, когато населвах блока с несъществуващи съседи. Странен тип съм аз. Като всички хора…

Зная, че ми е по силите да премахна цялото замразяване наведнъж, с едно усилие. Но не го правя. Нека пътят нагоре да е бавен, стъпка по стъпка. Свалям от стените фалшивия блясък, пробуждам живота в празните апартаменти. Повече никога няма да вляза в този дом.

Плач на бебе и свистене на течащ кран, кучешки лай и звън на чаши. Няма какво да запомням и за какво да съжалявам. Това бяха моите патерици, но аз се научих да ходя без тях.

Последна извивка на стълбището, спирам за миг пред вратата, направена от диамантени зърна. Във всяко от тях вижда своето лице. Едно от многото лица, които съм носил в дълбочината.

Дишам на вратата — диамантите помръкват, помътняват, превръщат се в лед, потичат като капки вода. Поплачи заради мене, дълбочина. Аз нямам за какво да плача.

Влизам — и веднага виждам, че в апартамента нищо не се е променило. Тук програмата на Дибенко няма власт.

Неудачника и Вика стоят до прозореца и гледат навън.

Доближавам се — Вика мълчаливо ме хваща за ръката, и ние гледаме Дийптаун тримата.

Улицата е пълна с народ. Гъста, плътна тълпа. Малко по-далече са спрели колите на „Дийп-превозвач“, а хората все прииждат и прииждат, за да замръзнат, гледайки блока.

Само под прозорците няма тълпа. Там има кръг от пустота, заобикаляща Човека Без Лице. Той също гледа нагоре, като че ли може да ни види. Дори ми се иска да вярвам, че ни вижда.

— Той не е зъл — казвам аз на Неудачника. — Просто е нетърпелив.

— Не обвинявам никого — съгласява се Неудачника.

— Тогава тръгвай — моля аз. — Сега е моментът.