Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (43)

100

Полет.

Облак искри пронизва тялото ми.

Спирални мълнии ме удрят в лицето.

Усещам болка, и за първи път във виртуалността разбирам — тя не е измислена. Това е слаб отглас от онази болка, която терзае тялото ми в истинския свят. Аз правя нещо, което не може, не трябва да прави човек. Общувам директно с компютрите. Вървя през мрежата, изтеглям информация от отдавна завършили работата си програми.

Не е лесно, но ще го изтърпя.

Май че издавам някакъв стон. Вдигам несъществуващи ръце към главата. В очите ми са забити нажежени пирони, кожата ми като че я търкат с шкурка.

Това е цената на невъзможното…

Когато идвам на себе си, пред мен има врата. Търкалям се в един коридор, дълъг и унил, в който излизат стотина такива врати. Дали не е някой от виртуалните хотели?

Болката още не е утихнала, но е по-слаба, по-човешка. Мога да стана от пода — много внимателно. Залепвам чело на студеното дърво на вратата.

Значи и ти идваш във виртуалността през еднократни адреси, Ромка?

Блъскам вратата, без да допускам мисъл, че тя може да бъде заключена, и нахълтвам в стаята. По стените има портрети на полуголи красавици, до стената — масичка с много напитки. Някак странно ми изглежда всичко това… С гръб към мен седи непознат мъж, млати по клавиатурата на компютъра, като фалшиво си тананика нещо. Близо до него се мъдри полупразна бутилка джин и пепелник с фасове от пури. Мъжът тъкмо си допива чашата „Хогарт“.

— Привет, Ромка! — мънкам аз и се хващам за стената. Мъжът се обръща и объркано ме гледа, после скача, хваща ме под ръце и ме влачи към креслото.

Сега може малко да се отпусна…

 

 

Ромка поднася към устата ми пълна чаша джин, и ароматът на хвойна окончателно ме свестява.

— Махни го… ще повърна… — отклонявам ръката му.

— Льонка, ти ли си? — недоверчиво пита дайвърът.

— Аз…

— Пийни де, ще ти олекне!

— Алкохолик — шепна аз това, което никога не съм смял да му кажа. — Само ти можеш да се наливаш с чист джин…

— Тоник ли да добавя? — сеща се Ромка. — На мен и така ми е добре…

Той излива по-голямата част от чашата направо на пода, долива тоник и отново ми подава питието. Този път не отказвам, пия, усещам, как се разлива по тялото блажена слабост.

— Как влезе? — пита Ромка. — Вратата беше затворена!

Прекалено трудно ми е сега да обяснявам, защо затворените врати вече не са пречка за мен. Махам с ръка и си смуча питието.

— А как ме намери?

— Абе… изхитрих се… — неопределено отговарям аз. Но Ромка, изглежда, е твърде зарадван от моето появяване, за да ме разпитва.

— Успя ли да избягаш от оня гад? — пита той.

— Да…

— Голям гадняр — ругае Ромка. — Зарази ме до дупка!

— Ти как се оправи?

— Вирусът беше чист. Увисна ми машината, но след рестартирането се изчисти. Всичко е в границите на конвенцията… обаче си беше яко! — Ромка неестествено се смее. — Ама че врагове си си намерил, Льоня!

— Завиждаш ли?

— Аха! — искрено признава Ромка. — Страхувах се, че няма да успеете да избягате…

— Успяхме.

— Супер готино ти е мацето — намигва ми Ромка.

Кимам и се оглеждам вече по-внимателно.

Да, Ромка има доста странно жилище. Всичките тези мадами по стените… обилието от спиртни напитки и пури на масата, на кревата се търкалят два нови броя на „Плейбой“ и младежки вестник за попмузиката…

Ромка свежда поглед.

— Нали не ти преча много? — питам аз.

Върколакът поглежда към включения компютър, на екрана му се виждат редове на елементарна програма…

— Не… аз се готвя за контролно… глупости.

— Какво контролно?

— По информатика.

— На колко си години, Ромка? — питам аз в прозрение.

— На петнайсет.

Започвам да се смея, макар че мъжът насреща мрачно стиска зъби. Аз се хиля, а Ромка става, пали пура, сипва си джин в чашата и накрая пита:

— И какво смешно има?

— Ромка… — разбирам, че не се държа много добре, но не мога повече да се сдържам… — Ромка, някога пил ли си водка с цели чаши, или джин в чист вид?

— Не.

— И не го прави. Ромка, аз съм тъпанар, че не съм разбрал. Ти… ти прекалено се правиш на мъж, за да си мъж наистина!

— Толкова ли си личи? — мрачно пита Ромка.

— Не, не чак толкова. Необичайно е някак…

— Защо необичайно? Сред върколаците има доста ученици.

— Откъде знаеш?

— Е… ние сигурно сме по-откровени помежду си. Който е над осемнайсет, рядко умее да живее в нечовешки облик. А за нас е лесно.

Пластичност… пластичност на психиката. Гледам Ромка, и си мисля, че сред моите приятели дайвъри, които прекалено разпалено разказват мазни анекдоти или постоянно подчертават тежкарството си, със сигурност има много тийнейджъри. Те по-лесно преодоляват бариерата на дийп-програмата. Колкото и да е странно. Тяхното съзнание е възпитано чрез филми и книги за виртуалния свят, те знаят, че Дийптаун е нарисуван, не само с разума си, но и със сърцето си. Те няма да се удавят.

Може би те ще станат повече и дайвърите ще престанат да се спотайват.

— Ромка, ти от свой компютър ли влизаш?

— На баща ми. Винаги ми се караха, когато разбираха, че съм във виртуалността. Баща ми си мисли, че тук има само разврат и побоища. И ми се наложи да влизам някак си така… да усещам какво става вкъщи. Ако отварят вратата, чувам.

— Радвам се, че при теб всичко е наред, Ромка.

Върколакът кима:

— А пък аз колко се радвам! Имам стример, но ако трябваше целия диск да възстановявам, щеше да е кофти. Ти си ме търсил, за да разбереш дали съм добре, значи?

Много ми се иска да кажа „да“, но това няма да е истина.

— Не само. Исках да се посъветвам с теб…

— А сега вече не искаш?

Той е прав, аз размислих. Но след тези думи нямам избор.

— Ромка, с мен се случи странна история… — ставам, наливам си два пръста джин, добавям тоник. — Натъкнах се в мрежата на човек… който не е съвсем човек.

Ромка търпеливо чака.

— Даже не знам, кое е истина, кое е лъжа — казвам аз. — Може би е дошъл от звездите, може би е гост от паралелен свят. А може би е рожба на компютърен разум, или мутант, който влиза в мрежата направо, без машина. Търсят го. Поне две големи фирми…

Върколакът кима. Няма нужда да му назовавам „Лабиринта“ и „Ал-Кабар“.

— И Дмитрий Дибенко.

— Дибенко?

— Същият. Те искат да получат от него нещо полезно. А той има намерения да си ходи. Завинаги.

— И ти се чудиш дали да го издадеш? — пита Ромка.

— Никой не би могъл да го задържи. Сигурен съм. Но все пак… това е друг свят, Ромка. Други знания, друга култура. Може би могат да го уговорят. Да разберем поне нещичко. Една капка от неговите знания може да стане за човечеството ново стъпало на развитие.

— Може — охотно се съгласява Ромка.

— Той успя… по някакъв начин… да ме промени. Не бих могъл да намеря следата ти без новите си способности. Не знам дали имам право да мълча и да го крия.

— Ти искаш от мен съвет? — с някаква неочаквана уплаха пита Ромка. — Сериозно?

— Да, Ромка. Именно защото си още момче, а аз съм един стар циник. Кажи, има ли един човек правата върху чудо?

— Не.

Аз кимам, не съм очаквал друг отговор. Но Ромка още не е свършил.

— Никой няма право върху чудото. То си е само по себе си. Затова е и чудо.

— Благодаря — казвам аз и ставам.

— Обиди ли ми се? — пита Ромка.

— Не, напротив. Ще си вървя. Радвам се, че си добре…

Вече на вратата за миг спирам и добавям:

— И не наблягай така на алкохола. И без това си голям, Ромка, не се старай да го доказваш. Успех на контролното!

— По дяволите! — крещи Ромка след мен.

Чудото е само по себе си…

Вървя по хотелския коридор, усмихвам се на Ромкините думи.

Това нетърпение на разума, тази велика и неутолима жажда…

Да разбереш, да обясниш, да покориш!

Чудото трябва да бъде питомно и послушно. Ние дори Бог го направихме човек, и чак тогава се научихме да вярваме. Ние принизяваме всички чудеса до своето равнище.

И това сигурно е добре. Иначе и досега щяхме да си седим в пещерите и да храним със съчки Червеното Цвете, запалено от светкавицата.

Ти си готино момче, Ромка. Ти се изхитри да стигнеш до верния извод по неправилен път. Все едно си вървял през Огледалния Лабиринт, удряйки се в стъклата, и все пак си го минал до края. Аз още не мога да разбера защо си прав, но ти наистина си прав Ромка…

Минавам край равнодушния портиер, отварям вратата. Улицата на Дийптаун, хора, коли, светещи реклами. Аз знам нещо, което може да промени света. Мога да дам на света чудо.

Но нямам право, защото то е живо.

То е само по себе си, няма връзка с нашия живот, с нашите радости и нашите беди. Какво ме дели от Неудачника — космически студ или непредставимата бездна на друго пространство? Какво значение има, той е жив!

Вървя по улицата без да вдигам ръка за радост на „Дийп-превозвач“. Това е познат от край до край руски район, ще стигна и пеш. Трябва да разбера Неудачника докрай. Преди да си е отишъл завинаги. Трябва да успея нещо да му кажа, нещо да направя.

Църковен квартал — позлатени куполи на православните храмове, католически катедрали, скромни синагоги и мюсюлмански минарета. Дантелен храм на александровците, черна пирамида на сатанистите, и като най-велика насмешка — светеща реклама над пъб, леговище на добродушната и страдаща от леко затлъстяване секта на Биропоклонниците.

Бих могъл да ти покажа много неща, Неудачнико. Зоологическа градина, в която има стелърови крави и мамути. Клубове на книголюбители, където се говори за добри и умни книги, изложби на пространствени дизайнери, където се раждат нови светове, медицинска конференция, на която са се събрали лекари от цял свят, за да консултират болен от забравена от бога провинция… На конференцията не биха ни пуснали просто така, но аз щях да разбия вратата и ние тихичко щяхме да постоим отстрани, гледайки, как американски анестезиолог и руски хирург обмислят операция на чернокож заирски миньор… Бих те завел на опера, в която всеки музикант е гражданин на света, и на спектакъл, в който всеки зрител е участник в пиесата. В храмовете щяхме да се поклоним на всички богове, забравяйки, че са зли. Щяхме да постоим край детска площадка, където децата карат „истински“ състезателни коли, и да съчувстваме на активистите на „Грийн Пийс“, които спасяват таралежи по европейските шосета. Картинната галерия на Дийптаун би могла да ни отнеме цял месец — как да се обикалят Ермитажа, галерията Прадо, Третяковската галерия и Лувърът, взети заедно? Но поне едно денонощие би могъл да жертваш… вместо да седиш под пурпурното небе на „Лабиринта“. В студентския квартал ти би помогнал на първокурсник от Вологда да постигне тайните на съпромата, а аз бих обяснил на канадски художник, защо е по-добре да не детайлизира изображението на есенната гора. Дълбочината изобщо не е зъл свят. Изобщо не е „побоища и разврат“. Виновен ли съм, че твоят път премина по бойните арени и публичните домове, с потеря зад гърба и неизвестност отпред?

Но всъщност това сигурно не беше случайно. Ти сам си избрал този път. „Лабиринтът“, „Звезди и планети“, „Всякакви забавления“, елфическият Лориен… Ти си събрал в себе си цялата дълбочина, и показа — не на себе си, а на мен, каква е тя. Цялата нетърпимост и глупост, цялата агресия, която живее в нас. И ти знаеш не по-зле от мен — не само от това е изтъкан виртуалният свят.

Колко е тъжно, че все пак си прав, Неудачнико. Светът се съди не по най-добрите му качества. Иначе фашизмът щеше да е разцвет на техниката, бързи самолети и могъщи мотори, а не комини на концлагери и сапун от човешка мазнина.

Ти изнесе своята присъда и обясни защо е такава.

Имаме ли право да се обиждаме?

Да се бием в гърдите и да викаме: „Добри сме!“

Но ти не можеш, не трябва да отнесеш със себе си само това! Човешката мръсотия и красотата на безлюдните планини, технология, служеща на пороците! Иначе защо сме в дълбочината? Колко струваме?

… Стоя пред вратата на католическа катедрала, разкошна и потискаща, велика и нелепа. Мога да вляза и да се помоля на древния бог, който все пак не съществува. Мога да се върна вкъщи и да стисна ръката на Неудачника за сбогом.

И нито едно решение няма да е правилно.

— Леонид?

Доближилият се човек ми е съвършено непознат. Дребен, с неизразително скучно лице, със стари дънки и раздърпан пуловер. Скучен и обикновен, мястото му не е във виртуалността, а на опашка за евтина наливна бира. Но той знае името ми — значи е враг.

— А вие от чие име сте? — питам аз. — „Ал-Кабар“?

Човечето не отмества поглед.

— Леонид, ти си ме виждал в друг вид. Без лице.

— Дмитрий?

— Да. Може би все пак ще минем на „ти“?

— Ти си мръсник — съгласявам се аз.

— Леонид, моля те за разговор. Петминутен разговор.

Нима това е основният облик на Дима Дибенко? Аз съм виждал негова снимка, но много отдавна, на нея той е още много млад. Значи той е такъв невзрачен и обикновен? Дребосък, вечен младеж? И това момче е измислило дийп-програмата и е пуснало света в дълбочината? И е спечелил милиони, получил дялове в „Майкрософт“ и „Америка Онлайн“? Пръв е разбрал, че Неудачника е пришълец отвън?

— Пет минути.

— Леонид, ела насам…

Гласът му все пак не се връзва с външността. И да е умеел да моли — това вече е далечно минало.

Заобикаляме катедралата, Дибенко отключва с ключ с причудлива форма вратичката към градината. Тук е тихо и спокойно. Върби, тополи, равни алейки… камъни… с позната форма.

— Блях — казвам аз само.

— Да, това е гробище… — мърмори Дибенко. — Аз… аз обичам да идвам тук. Някак успокоява… настройва на философски лад.

Сигурно в това няма нищо необичайно. Но аз гледам надгробните паметници, алеите, момичето, което седи на тревата в дъното, до един малък бюст, с ръце на очите си. Това не е скърбящ човек, това е нарисувана оплаквачка, електронен еквивалент на мраморно ангелче.

Виртуалността е живот. Но животът е немислим без смърт. И приятели погребват тук тези, които вече никога няма да дойдат в дълбочината, няма да надянат виртуалния шлем.

„Той вярваше в чудеса“ — кратка, като проклятие, фраза на близкия камък.

Прости ми, непознати човече. Ти си вярвал в чудеса и си подскачал в шаренията на виртуалния свят. Но ето че паметта за теб е тук, а някъде в реалността гробът ти е обрасъл с бурени. Приятелите ти идват ту срещу половин долар, а земята, поела твоя прах, ражда нов живот. Може би по-честно би било твоите приятели да загубят час-два от живота си, за да глътнат водка на истинския ти гроб?

Свобода. Не съм им съдия!

— Слушам те, Дима — казвам аз.

Дибенко има зачервени като от недоспиване очи. Лицето му е измачкано. Той ме набута в това чудо, на което аз не съм нужен. Той се разправя с дайвъри като със слепи котенца. Но той е създал този свят, и аз съм длъжен да го изслушам.

— Не те питам как се спаси, Льоня — произнася Дибенко. — Разбирам, ти все пак си получи наградата…

— Каква награда? За какво?

— За предателството. — Дибенко ме гледа в очите. Какво, не ти харесва думата? Ами то си е предателство! По отношение на всички нас, всички хора, които живеят сега! Ти успя да станеш негов приятел. Аз знаех, че ти ще успееш, знаех, затова те наех тебе, именно тебе! Напразно, сигурно. Това, което мога да предложа аз, са жалки стотинки…

— Дима, ти разбираш ли какво е виртуалността?

— Свобода!

— Тогава в какво ме упрекваш? Нямаме право да искаме от Неудачника нищо! Ни-щич-ко!

— Защо да нямаме право? — Дибенко се обляга на надгробието на „вярващия в чудеса“ и се усмихва: — Добре, нека да не са формули и чертежи… не ваксини и рецепти за справедливо общество. Но поне надежда той можеше да ни даде! На всички нас! Щом той дойде, значи всичко ще е наред! Щом него го има — значи ние не сме се задавили със свободата си!

Май пак нещо не разбирам!

Но Дибенко продължава, и аз мълча.

— Да не мислиш, че знаех какво правя? Тогава… Не! Бях се напил! Като свиня, като гъз, до козирката! Лепнах се на компютъра, не ми се спеше, не ми се играеше, работата ми беше омръзнала, започнах да подбирам цветова палитра, ритъм на изображението… много ми се искаше да насложа и музика, ама машината беше умряла, без саунд карта!

Значи легендите не лъжат…

— Не знам как! — крещи Дибенко. — Тя поиска да се роди, не съм я родил аз! Дълбочината, дълбочината дойде през мен в света! Аз разбрах, усетих, но не съм творец! Само проводник, перо, движено от нечия ръка! Отдалеч, през мрака, през тишината — достигна ме, и ме накара да я създам! Нея! Дийп-программата!

Побиват ме тръпки, и не защото Дмитрий спомена тишината. Просто и на мен ми е познато това чувство. Ужас на твореца, който не разбира как и какво е създал.

— Едни ме наричат гений… — човечето със синини под очите ме хваща за ръцете. Други — тъпак, намерил бисер в купчина тор! Всички грешат! През мен дълбочината дойде в света. Значи за нещо това беше необходимо! Не сега… после…

Дибенко ме гледа алчно и възторжено. Шепне:

— Той поне нещо каза ли ти? Не ти ли намекна… откъде? Година, век, хилядолетие?

— Дима… — мънкам аз. — Откъде го измисли…

 

 

— Когато ти се изплъзна… — шепне Дибенко. — Ти влезе в капана, не можеше да избягаш от моята машина. Но се изплъзна… взе ми цялата информация от дисковете и си тръгна! Той ли те научи на това, дайвър? Той?

Жал ми е да го гледам. Не обичам жалост — тя убива не по-лошо от омразата, но Дибенко сега го съжалявам.

Само дето гласът, гласът му не е тоя. Така може да се унижава прославен актьор в трагическа роля…

— Не можеш да си представиш — казва Дибенко, — колко сили съм вложил в тая работа! Какво рискувах… положението си в борда на директорите на „Ал-Кабар“, агентите си в „Лабиринт“… Ти няма да разбереш, вие, в Русия, досега не можете да разберете… А аз те разкрих! Проследих ти канала! Знам кой си! Леонид, знам адреса ти в Дийптаун! Компания „Поляна“, апартамент четиридесет и девет. Ти си ми в ръцете! И истинския ти адрес мога да узная! Но аз не те заплашвам! Моля те… нека да бъдем заедно!

Времето като че ли направи кръг — вече не Гилермо, а Дмитрий Дибенко ми протяга ръка.

— Те не могат да разберат — шепне той. — Каквото и да е. Пришълци от паралелни светове, извънземни, машинен разум… Не съществуват! Няма нищо освен нас! Във вчерашния ден и в бъдещето — само ние!

Разбирам…

— Може да вярваш, може да се смееш. — Дибенко удря с юмрук по злощастния паметник. — Но единственото, което няма граници, е времето. Компютърната мрежа живее и ще живее, и паметта за това момче ще надживее всички ни! Информацията няма граници във времето. Неудачника е надникнал в миналото на човечеството. От някаква прекрасна далечина, до която ние няма да доживеем, от бъдещето на Земята той е прекрачил в детството на виртуалния свят. Добре, нека сме безобразни диваци! Но поне нещо нали би могъл да ни каже? Да ни даде вяра…

— Дмитрий, но защо? Защо си решил, че е така?

— Защото знам! — Дибенко ме поглежда в очите. — Не е възможно случайно да съм създал дийп-програмата! Това е все едно да стреляш със завързани очи и да уцелиш хиляда мишени поред! Не съм никакъв гений, аз съм обикновен човек. Просто там, в бъдещето, са решили да създадат виртуалността. Може би е било предопределено. Може би просто им е бил нужен плацдарм… площадка за наблюдение, за да надникнат в нашия свят. И аз съм бил… перо в нечия ръка…

— Плацдарм? — питам аз. — Плацдарм — това значи война.

— Да! А на война трябва да се убива… и да се взимат пленници.

— Знаеш ли колко версии има за Неудачника?

— Да.

— Ако не е от бъдещето? А от друг свят?

— Нека! Тогава още повече! Той е в нашия свят, тук действат нашите закони! Трябва да разберем кой е той.

Какво всъщност иска той от мен?

Гледам Дибенко — треперещи устни, уморени очи, оръфан, разпуснат вид. Какво иска? Да размисля? Да му предам Неудачника? Че това при всички случаи не ми е по силите. Само си губим времето…

Времето…

Той знае името ми и адреса ми. Знае къде живея във виртуалността.

Даже успя да ме проследи при Ромка.

А сега ми губи времето.

Отдръпвам се, хвърлям се към вратата. Дибенко гледа след мен, без да се опитва да ми попречи. Само на лицето му се появява усмивка — доволна усмивка на актьор, изиграл ролята си и вслушващ се в аплодисментите.