Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (41)

10

Заключвам вратата на входа, дълго се занимавам с ключалките. Вика все още ме държи за ръката, а с една ръка да се включат всички системи за безопасност е трудно.

Най-накрая се решавам и просто заповядвам на вратата да се затвори. Щраква езичето на ключалката, започва да примигва лампичката на алармата. Неудачника вдига глава — май че усеща нещо.

— Какво направи той с теб? — пита Вика. Едва сега, когато сме изолирани от външния свят, тя се отпуска. Сигурно не бях прав, че не побързах направо към нея.

— Дийп-програма — намирам известно оправдание, като й обяснявам случилото се. Зациклена дийп-програма, безкрайно потапяне.

Вика присвива очи, тя разбера.

— Невъзможно беше да изплувам.

— Но ти…

— Намерих заобиколен път — поглеждайки Неудачника, казвам аз. — Вика, как изглеждаше това отстрани?

— Дибенко хвърли нещо по теб… — тя бръчка чело, спомняйки си. — Като някаква кърпа… и ти падна в нея. Приличаше на много мощен вирус.

— А Ромка?

Вика ме гледа с недоумение.

— Вълкът. Това е Ромка, дайвър-върколак. Мой приятел…

— Той го изгори. Изпепели го. Просто го хвана за гушата и онзи се запали.

Мълча. Какво да кажа, външните ефекти на един вирус могат да бъдат най-различни, въпросът е как е подействал на машината на Ромка. Винаги ми се е струвало, че компютърът му е слаб, като моя. Сигурно даже магнитооптично устройство няма. Ако човекът Без Лице е използвал грубо оръжие, то Ромка ще трябва да преинсталира всичкия софтуер.

— Льоня…

Кимам. Сега не е време да съчувствам на чуждите проблеми.

Впрочем, за това винаги време не стига.

— Хайде да вървим — кимам аз на Вика и на Неудачника. — Аз съм на единадесетия етаж.

— Кой още живее тук?

— Никой. Сега — никой — напъхвайки се в кабината на асансьора, отговарям аз. Натискам копчето, тласък, тръгваме нагоре. Вика се мръщи, нея наистина я е страх от височината. Даже от такава…

— А преди?

— Е… в известен смисъл — отклонявам се от отговора. Вратата се отваря и излизаме на стълбищната площадка. Неудачника любопитно се оглежда.

— Ето го и моя дворец… добре дошли… — отваряйки врата на апартамента, казвам аз. И допълвам към Неудачника: — Ответна визита?

Той кима.

Вика влиза първа. Забавя се на вратата, като че ли размисля дали да се събува. Разбира се, не си заслужава, и тя го разбира.

— Надясно е банята и тоалетната, кухнята. Наляво е стаята и балконът — любезно съобщавам аз.

Вика внимателно надниква в стаята. Погледът й минава по избелелите тапети, задържа се върху масата с компютъра, кушетката, хладилника, шкафа. Сигурно е разочарована. Има защо.

— Странно… — казва Вика. И аз усещам, че тя за миг излиза от дълбочината, оглежда моето жилище с трезв поглед.

Давай, давай. Само дето не искам да ме виждаш в този момент.

— Хайде — хващам Неудачника за ръка. — Да те науча ли да правиш кафе?

Вместо отговор той отива в кухнята, бързо избира от пакетчетата със зърна най-скъпото и, колкото и да е странно, най-доброто. Взима едно голямо джезве. Взима солницата.

— Аха — само това мога да кажа.

— На стотици сървъри стоят кулинарни рецепти — отбелязва Неудачника. — Преди пет минути девойка от Ростов е добавила още една. Много интересна. Да рискуваме ли да я пробваме?

Странно би било да се надявам, че мога на нещо да го науча. Освен на умението да стреля по хора.

Но аз мисля, че това не е умението, което той е способен да възприеме.

— Действай тогава — казвам му аз и се връщам в стаята. Вика седи на кушетката, разглеждайки книгите на лавицата.

— Върнах се — съобщавам аз, и Вика затваря очи. За миг, за да се върне в дълбочината.

— Странно — повтаря тя. — Льоня, аз не знам защо очаквах…

— Дворец?

— Не, не точно, но поне нещо…

— Като твоята хижа?

Тя мълчаливо кима. Напълно разбирам нейното притеснение. Тя знае, че аз също съм пространствен дизайнер. А вижда мизерна квартира, добре нарисувана, но явно недостойна да бъде увековечена във виртуалността.

— Ела — казвам аз. — Неудачник, ние ще излезем за малко! Ако има нещо, във входа сме!

Вика послушно върви след мен.

На площадката е чисто и тихо. Слагам пръст на устните си:

— Т-с! Не бива да безпокоим никого!

— Ти нали каза, че в къщата няма никой… — шепне Вика.

— Ами ако? — тайнствено отговарям аз. Отивам до отсрещната врата, вадя от джоба огънато парче тел. Горе-долу така си представям шперц.

Вика чака, тя вече е заинтригувана.

Ровя с тел в чуждата ключалка. Разбира се, тя подава. Нали така е замислено. Влизаме.

Това е голям тристаен апартамент. На закачалката има дрехи — шлифери, якета. До стената е опряно детско колело. Обувките са разхвърляни покрай стената. Подавам на Вика чехли, преобувам се и аз, и казвам:

— У тях е прието преобуването. Голямо семейство, четири деца, иначе би било много мръсно. И пода е студен…

Вика мълчи, тя приема правилата на играта.

Надникваме в кухнята. Старичка полска гарнитура, още от съветско време. Много-много бурканчета с подправки, туршии, сладка. На котлона стои гореща тенджера с борш, тиган с кюфтета. Зад прозорците се вижда тиха зелена уличка, и Вика веднага се залепва на прозореца. На площадката се чува детска глъч, една жена разхожда до самия вход стар, бавен пудел.

— Кой живее тук? — пита Вика.

— Познавам ги само по имена. Виктор Павлович и Анна Петровна. Голямата дъщеря, Лида, завършва училище. Имат и три момчета — Олег, Костя, Игор.

Колебая се, но допълвам:

— Пуделът се казва Герда. Аз по принцип не обичам кучетата да носят човешки имена. Но те така искаха.

— А кой е този град?

— Витебск. Май че Витебск.

Вика застава с гръб към мен и строго казва:

— Не ми се мяркай пред очите.

Около минута тя разглежда кухнята, излязла от виртуалността. После се връща обратно, обръща се към мен и пита:

— Така навсякъде ли е?

Аз кимам.

— Стопаните не са вкъщи, но квартирите им живеят — шепне Вика. — Риза, хвърлена на стола, разпилени по пода играчки, капещ кран и боклук, изметен под дивана от стария ерген… Така ли?

Мълча.

— Льонка, ти нормален ли си? — тихо пита Вика. — Аз направих планини, където няма и не трябва да има хора… сигурно и това е странно. Но аз не обичам много хората.

— Не лъжи — моля аз.

— А си направил дом, в който никога няма да живеят. Не, дом, в който почти живеят. Димяща лула в пепелника и горещ чайник на котлона… Панелна „Мария Селеста“. За какво, Льоня?

— Нямам право да ги правя истински. Да измислям характери и лица, мъки и радости. По добре е така… само вещи. И те мога да разкажат много неща.

На мен все ми се струва, че тя не разбира. Не може да разбере докрай. И аз говоря, бързо, нетърпеливо:

— На долния етаж живее едно момче меломан. Той е от Подолск. Понякога се увлича и си пуска касетофона много силно, така че се налага да му чукна по пода. Но той е свястно момче, веднага намалява. Има страшна колекция, и касети, и плочи, и сидита. От всичко по малко. Повече плочи, те сега струват копейки, на никого не са нужни, а той има грамофон „Вега“, стар, обаче върти. А на шестия етаж живее един странен тип, той е някакъв инженер, работи в тулски завод, преди е произвеждал оръжие, сега — ширпотреба. Мечтае да пише любовни криминалета, измислил си е такъв жанр… И си ги пише, печата ги на машина вечер, но не ги показва на никого. Сам разбира, че са слаби, такъв рядък тип графоман, безобиден. Аз понякога съм взимал негови ръкописи, гледал съм ги, наистина са глупости, но добри, наивни, той е трябвало да се роди през осемнадесети век…

Вика не отговаря, и аз продължавам, вече разбирам, че съм сгрешил, че не трябваше да й показвам този празен апартамент, а още повече да й разказвам за другите, тя не може да разбере тази странна прищявка, това бълнуване, което съм създавал две години…

— На третия етаж има една бабичка, сама в тристаен, много трудно живее, аз го знам. Тя е отнякъде от Украйна, от Харков, мисля. Телевизора си пуска само за сапунките, при това намалява яркостта — мисли, че така икономисва ток и кинескопът не се хаби… Но се страхува да вземе квартиранти или да си замени апартамента, и може би е права. Рядко ходя при нея, с нищо не мога да й помогна, а ми е тежко да гледам как живее. Особено преди празници, знаеш ли, най-страшната нищета е тази, която се опитва да посрещне Нова Година. Децата са я забравили, а може и да няма деца, или да са загинали — тя има една снимка на стената, момче в руска военна униформа…

Вика мълчи.

— На втория — семейна двойка, много са смешни. Женени са от една година. От Уфа. Непрекъснато се карат и се сдобряват, понякога се чува на стълбите, и ту чаши трошат, ту тряскат вратата така, че мазилката пада. Но аз мисля, че няма да се разведат. Нещо ги държи заедно, някаква тайна или любов, а може би и двете; любовта също е тайна. А тристайния ей там е празен… съвсем. Живееше семейство евреи, заминаха, продадоха апартамента на някаква посредническа фирма, а тя нещо не може да го препродаде. Може да са качили много цената, все пак апартаментът е в Москва, в добър район…

Ще се задуша в тази тишина, в нейното мълчание.

— На първия има старец-инвалид, с патерици. Може би най-шумният и заядлив в цял Курск. Вдига скандали в магазините, кара се със съседите, аз винаги подминавам първия етаж по-бързо, страх ме е да се карам с него, защото това не е правилно, той не е виновен, че е станал такъв… това е животът. Животът…

Разбирам, колко нелепо звучи тази дума.

Живот? Какъв живот — в празните апартаменти на нарисуван блок, в тези бетонни гробници, в които само вещите помнят хората. Би ме оценила неутронна бомба, но не жива жена.

Аз наистина съм идиот. Клиничен случай. Какво пък, има полза, Вика може да разработи нова тема.

— Льонка… — казва тя. — Господи, Льонка, какво ти се е случило?

Ето на…

— Прости ми — произнася Вика. — Всичките мои вопли… за работата с психопати… за гадовете… ако мен ме беше ударило така както теб…

— Вика… — вече нищо не разбирам.

— Някой те е изоставил, някой те е предал? Изгубил си идеалите, в които си искал да вярваш? И си се отчаял? — пита тя тихо. — Ти не вярваш, че си способен да помогнеш на някого, да направиш поне малко добро? И си избягал тук, в дълбочината, в приказката? Ти умееш да обичаш, но се страхуваш от любовта си?

— Тук мога да помогна. Само тук. Поне с това, че ще измъкна от нарисувания свят някого, който се е загубил. Но знаеш ли, хората се давят не защото не могат да плуват. Давят се, когато нямат сили да останат на брега. А брега… той не е в моята власт.

— Ти не виждаш никаква надежда? Там, в реалността?

— Сега виждам. Сега се появи Неудачника.

— Льоня, ти не ми казваш всичко! Ти знаеш кой е той?

— Да, знам. И значи има надежда. Щом те са могли да станат такива, значи и ние ще можем.

— Кои „те“?

Как да й обясня? Как да я накарам да повярва в невъзможното, в онова, което се пиша по жълтите страници на булевардните вестници?

— Вика, той почти го каза… там, в елфическия град. Техните машини не поддържат английски език, това е чисто руско сборище. Той се нарече Алиен. Чужд.

Вика клати глава. Тя разбира, но не иска, не може да повярва.

— Той е чужд, Вика. Той е пришелец. Той не е от Земята.

— Той е човек…

— В някакъв смисъл — да. Много повече човек от всички нас. По-добър от нас, и може би такъв, каквито ние няма да можем да бъдем.

— Льоня, откъде го измисли това?

— Той няма дори тяло… тук. Да, той е летял, по най-скучния и обикновен начин. От звезда към звезда. Помниш ли думите му за тишината?

Вика потръпва.

— Нас ни е страх да си го представим, а той е преминал през това. Стотици, хиляди години. Пустота и тишина, мрак, в който няма нищо. Струва ми се, че дори корабът му е нематериален…

Вика върти глава и изведнъж застива. Обръщам се — Неудачника стои в коридора.

— Аз ви виках — казва той. — Излязох на стълбите и виках. После влязох, вратата беше отворена.

Ние мълчим. После Вика пита:

— Ти не си човек?

— Да. Не съм човек. Хайде, кафето е готово.