Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD(2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. —Добавяне

01

Пътуваме доста дълг, „Дийп-превозвач“ се включва към компанията „Поляна“ през куп междинни хостове. Моят компютър не е толкова мощен, че пълноценно да държи целия блок, в който аз съм наел апартамент от самия себе си, затова „Поляна“ е разположена на някакъв сървър под наем, май беше в Беларус. Не е много скъпо и е доста надеждно, не смятам да променям това положение дори и след като си взема вместо моя пентиум свястна машина.

По пътя се забавлявам, като правя света около мен ту истински, ту нарисуван. Това вече ми се отдава без никакви усилия. Нещо повече, започвам да променям възприемането на пространството на фрагменти. Нарисувана кола изпреварва нашата истинска. Истинска девойка върви по нарисувана улица. Стоят и си говорят двама младежи — единият е жив, другият — анимационен.

Ако това е безумие, то ми харесва.

Превръщам „Волвото“, в което пътувам, в нарисувано, и протягам ръка през стъклото. Кожата ми усеща напора на вятъра.

Немислимо!

Светът около мен принадлежи на чужди сървъри. Аз съм тук транзит, може би дотук изобщо не може да се стигне по друг начин… а аз мога във всеки момент да сляза, да изпадна от фучащата кола. Нещо се е разместило, нещо се преобръща. Аз вече не се гмуркам в дълбочината, аз живея в нея!

Една пресечка преди моя блок казвам на шофьора да спре. Този район ми е добре познат, той принадлежи на две големи руски банки. Разбира се, неофициално. Финансистите не виждат особен смисъл в такива „капиталовложения“, но програмистите, работещи в банковата сфера, са си направили хубави апартаментчета за сметка на фирмата. Никой началник от новобогаташите не може да разбере, че неговите компютри не само изчисляват дебит и кредит, но и поддържат част от площта на Дийптаун.

Това е най-подходящото място за проверка на новите ми способности.

Тук има доста народ. Това е центърът на града, наблизо са и жилищните квартали, и центровете за забавления. Вървя по тротоара и търся по-тихо място.

Ето това става. Мъничка градинка с малко фонтанче и няколко пейки, завършваща с глух калкан на висока сграда. Направена е простичко, но с вкус. По тревата, въпреки табелката „Забранено е разхождането на кучета!“, рижаво момиче разхожда на каишка котенце. Хм. Какво пък, има логика, забраната не е за тях. На котето явно му е омръзнала гадната каишка и то непрекъснато спира и се опитва да я махне с лапа. Усмихвам се в отговор на строгия поглед на момичето и със секундно усилие за миг я превръщам в нарисувана.

Котето си остава истинско. То е слънчево-рижо, както и стопанката му, живо и непослушно. Виртуалните животни са един от най-печелившите бизнеси в Дийптаун, разбира се, след игрите.

Обожават ги японците — може би в техните къщички не може да се държат истински? Купуват нарисувани кученца и котенца и хората, които обичат животните, но са алергични към тях…

Сядам на пейката до една гукаща двойка. Под звуците на фонтана разглеждам глухата бетонна стена. Ако съм прав, зад нея са компютрите на една много известна банка.

Дали да не взема да опитам?

Седем гряха, едно изкупление. И без това вече съм виновен за щети за милиони. Отишла главата, той плаче за кожата…

Успокоявам се с народни мъдрости и поговорки, но не мога да се реша. Двойката се прегръща, без да ми обръща внимание. Иска ми се да вярвам, че това наистина са влюбени, които в реалността са разделени от хиляди километри, а не търсачи на безопасни виртуални приключения…

Покрай стената търчат деца — момиче и две мамчета. В ръцете им има цветни тебешири и те ентусиазирано покриват стената с графити. Чувам радостни вопли: „Янка, на Андрюшка страшилището е по-страшно!“ „Севка, дай ми червения тебешир, моля, ти се, дай ми го!“ Явно някой е извел чедата си на разходка във виртуалността. Най-накрая децата утихват и започват да рисуват. Момичето рисува самурай с меч, мечът е почти като истински. Пълничкият очилатко Сева търчи покрай стената и изобразява нещо като питон, глътнал слон. Но питонът придобива дуло, и аз разбирам, че това е просто танк. Слабият мургав Андрей прилежно сумти, изографисвайки немислимо чудовище. Може би така го е замислил, а може би е искал да нарисува човек…

Ставам и се отправям към децата.

— Деца, можете ли да нарисувате врата? — питам и тримата.

Въпросът явно ги озадачава, но след кратко съвещание те заедно започват да се трудят върху пожеланото от мен. Вратата също се рисува ентусиазирано, с взаимно изтръгване на тебешири и спор: трябва ли да има ключалка или не?

Аз търпеливо чакам. Най-накрая рисунката е завършена и младите таланти ме гледат с очакване — ще я оценя ли?

— Супер е — честно казвам аз. — Много ви благодаря!

Вратата наистина е добра. Разположена е между хобота на слона… тоест дулото на танка, и самурайския меч. Има си и ключалка, и дръжка, и даже панти.

— Много ми помогнахте — признавам аз.

Децата упорито чакат.

Тогава правя улицата нарисувана. Вдишвам дълбоко, отпускам се, и превръщам вратата в истинска.

Това е само илюзия, само илюзия, разбира се…

Протягам ръка и дърпам вратата към себе си. Един път, два пъти. Никакъв ефект. Какво всъщност очаквах?

Със злоба ритам истинската врата в нарисуваната стена. И тя се отваря.

Отваря се навътре…

Гледай ти — получи се!

Децата зад гърба ми викат — не изплашено, не изненадано, а по-скоро радостно. Под тези викове влизам в непроницаемата стена.

И се оказвам в баня.

Древните римляни, които са разбирали от тези работи, а заедно с тях пестеливите финландци и хазартни руснаци биха се спукали от завист. Огромна мраморна зала, заснежен стъклен купол горе, през който свети студеното зимно слънце. В центъра на залата — кръгъл басейн, в който се киснат десетина мъже. Зад прозореца — планини и склон, по който търчат, вдигайки фонтани от сух снежен прах, още няколко любители на банята, явно най-смелите. Отваря се тежка дървена врата, от сауната с вопъл изскача слаб младеж. Скача в басейна, вдигайки вълни, започва да подскача на място. До бара, загърнат в чаршаф, пие бира плешив дебелак, снизходително поглеждайки басейна.

Изкушението да си сваля панталоните и да се присъединя към компанията е голямо. Я ги виж тия банкови програмисти, какви са хитреци! Добре са се устроили! Само ми е интересно, в реалността не се ли изпотяват, докато се кефят в сауната?

И все пак аз влязох!

Колоните, обкръжаващи басейна, засега ме укриват от чужди погледи, но това няма да продължава дълго. Един облечен в баня е доста забележима фигура. Обръщам се — вратата вече я няма.

Ще минем и без нея.

Минавам през стената. Банята е много хубаво нещо, но мен ме интересува друго. Онова, което изобщо няма израз във виртуалността…

Но май пак съм попаднал не където трябва. Мрачно безлюдно помещение, в центъра му има редица казани, в тях шумно се плиска вода. Покрай казаните пълзи лентата на конвейер, от отвори в тавана се сипе в казаните нещо, което прилича на прах за пране.

Това прилича на някаква ужасна автоматизирана пералня от стар фантастичен роман. Вече възнамерявам да продължа, но един от казаните се накланя и изсипва на конвейера съдържанието си.

Много мръсна вода и около два килограма пари.

Толкова съм потресен, че изскачам от виртуалността, дори без да си кажа стихчето за дълбочината.

На екраните на шлема си виждам цифри. Равни редици цифри, таблици, неразбираеми фрази. Свалям шлема.

Разбира се, няма никакъв смисъл да се оформя графично процесът на прехвърляне на пари от една сметка на друга, а още повече на тяхното пране. Но моето умничко подсъзнание, свикнало с картинки, се постара като за световно!

Много ме болеше главата. Дали заради многократното превъртане на дийп-програмата? Или като последствие от това пренапрежение, което изпитах сега? Какво значение има.

Вадя от масата отворена опаковка аналгин, поглеждам в хладилника. Една кутия „кола“ още се търкаля. Задавяйки се, сдъвквам таблетките, запивам ги с газираното питие. Потърпи малко, нещастен мой организъм. Най-важното е още пред нас.

Преди да се върна в пералнята, си поглеждам часовника: два без петнадесет. Не беше лошо да хапна нещо.

В казаните низко бучат витлата, изпирайки парите. По конвейера пълзят долари, марки и рубли. Гледам този безкраен поток, зад който стоят нечий пот и нечия кръв.

Какво ще стане, ако си взема от конвейера един-два милиона? Не знам защо съм сигурен, че те ще се окажат на моята банкова сметка. Може би ще се включа към изолираната банкова мрежа и без самият аз да знам, ще напиша на клавиатурата команда за трансфер на парите. Може би компютрите на банката сами ще извършат всички операции само по желанието ми.

Сега вече не съм просто крадец, устойчив към хипнозата на дълбочината. Аз съм самата дълбочина. Част от нея…

Навеждам се, вдигам стодоларова банкнота. Мога да запомня номера й. Мога да направя така, че по документите на банката тя изобщо да не се е появявала тук.

Сега мога всичко — или почти всичко.

Хвърлям хартийката обратно на конвейера, вървя към стената. Крачка — и светът избледнява, пада надолу, превръща се в плоска схема под краката ми. Огромен лист, разстлан в пустотата, аз летя над него, вглеждам се в нишките на улиците.

Ето го и моя дом.

Гмуркам се към него, пробивам плоскостта на схемата, чувствам асфалта под краката си. Вече никакви усилия, никакви стихчета и молби към дълбочината. Нали не моля тялото си да диша!

Вика и Неудачника нещо си говорят пред входа. После Вика ме забелязва и объркано замлъква.

Махам с ръка, вървя към тях, а Вика тича към мен.