Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (38)

111

Преди всичко — спокойствие.

Разправят, че това е била любимата поговорка на някой от нашите космонавти.

Само дето кой сега си спомня героите на миналите дни?

Спокойствие.

Паниката убива по-бързо от куршума.

Около мен е безкраен калейдоскоп. Дъга, фойерверк, работеща дийп-програма. Колко е просто — и неочаквано. Дайвърът може да изплува, но какво ще направи, ако водата нахлува по-бързо, отколкото той плува нагоре?

Още не знам.

Правя крачка — колкото и да е странно, успявам. Светът е загубил реални очертания, превърнал се е в картина на побъркан абстракционист. Покрай мен профучава оранжева въртяща се лента, увива се на пръстен, опитва се да ми се завърже на главата. Махам я — не виждам ръцете си, но лентата обидено се отдалечава. Изпод краката ми, които също ги няма, изригват фонтанчета бял прах. Завалява изумруден дъжд, всяка негова капчица е мъничък кристал, който боде тялото ми.

И тишина, мъртва тишина, почти същата, за която говореше Неудачника…

Спокойствие.

Къде съм сега? Влача се по улиците на Дийптаун, протегнал ръце и сляпо гледащ в нищото? Или съм паднал някъде в дълбините на Дибенковия компютър? А може би подобно на митичните персонажи съм се разтекъл из цялата мрежа?

Спокойствие.

Преди всичко — аз съм си вкъщи. Вкъщи, пред старичкия си компютър. С каска и костюм. Някъде пред мен е клавиатурата, отдясно — мишката. Ако напипам клавишите, ръчно напиша командата за изход…

Не, това е невъзможно. Даже не е защото няма да усетя клавишите. Съзнанието ми отдавна е свикнало да имитира движенията. Аз не протягам ръка, а сам леко я раздвижвам, не скачам — повдигам се от стола, не ходя — движа краката под масата. Илюзии. Дълбочина.

— Вика! — казвам аз. — Вика! Излизане от виртуалността! Вика, аз прекъсвам потапянето! Излизане!

Нулев ефект.

Аз приемах като нормална възможността да общувам с „Windows Home“ от дълбочината. Да приемам и прехвърлям файлове, да излизам от дълбочината, да се интересувам от свободните ресурси на машината. Ако всичко беше толкова просто… кой щеше да има нужда от дайвърите.

Сега, в кожата на обикновен виртуал, съм на общото дередже.

Аз не усещам реалния свят.

Не мога да повикам помощ.

Аз потъвам.

Спокойствие!

Опитвам се да си махна шлема, който не усещам. Безполезно е. Тичам, дърпам се в надеждата да прекъсна някой кабел.

Едва ли съм се придвижил дори и един метър.

Затварям очи. Трябва да изключа от дийп-програмата. Да не я виждам. Да не потъвам повече.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой, пусни ме, дълбочина…

Повтарям го стотици пъти — двойкаджия от дайвърското училище, който унило пише в тетрадката си едно и също изречение.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой, пусни ме, дълбочина…

Нищо не се променя.

Там, в безкрайно далечния истински свят, вцепененото ми тяло седи пред компютъра. И в отворените му очи се отразяват смъртоносните дъги.

Дибенко ме хвана.

Случайно ли е измислил този капан? Опитвал се е да се научи да изплува, правил е спасителен пояс, а е създал циментови тежести за крака? Или той се е стремил именно към това — не да даде на всички виртуали способностите на дайвъри, а да ни свали до общото ниво?

Може би никога няма да узная това.

Какво е станало с Ромка? Успя ли Вика да се качи в колата, или също броди в разноцветната виелица, а Неудачника върви с Дибенко — покорен и мълчалив?

За да разбера, трябва да се върна.

Светът около мен малко се успокоява. Или буйството на багрите се систематизира, или аз съм се вгледал и посвикнал с него. Да приемем, че изумруденият дъжд вали отгоре — това вече е ориентир. Да опитаме да вървим. Бавно, спокойно. Например към тая упорита оранжева лента, която се върти отпред…

Лентата ме допуска почти плътно до себе си и отлита. Успявам да забележа, че изумруденият дъжд я е засегнал, обрулил краищата й. Оранжевата лента е свита на колело на Мьобиус, като че ли… като че ли е независима от околното пространство!

Това е малко прекалено засукано за една проста дийп-програма…

Отново вървя към лентата — и тя отново не ми се дава, отскача.

А бе какво става всъщност? Около мен се е създал този безумен свят, или всичко това са шегички на подсъзнанието?

Вървя след лентата. Всяко направление може да бъде правилно — ако тук съществуват направления. Дъждът се засилва, кристалчетата стават по-тънки, превръщат се в игли. Навеждам се, за да предпазя очите си, продължавам да вървя. Не знам защо, но се радвам на това, което става. Някой с някого се бори.

Значи още имам шанс.

Нито разстояние, нито време. Всички мерки са се объркали. Може би е минал час, може би три километра.

Може би съм се побъркал.

Лентата пърха пред мен, но движенията й са все по-бавни и неуверени. Тя вече се превръща в оранжева дрипа, разкъсана от дъжда. Последно движение — и тя пада долу, вдигайки гейзер от бял прах.

Край?

Стоя над останките от странния си водач. Сега какво? Нямам друг ориентир. Затварям очи — и чувам слаб, далечен звук.

Дийп-програмата не работи със звук! Разправят, макар че може и да са слухове, че на компютъра на Дима Дибенко не е имало звукова карта.

Вървя.

Звукът става по-силен, но не по-отчетлив. Така може да ромоли горски поток, или да шуми далечен прибой, или да просъсква пламъкът на свещ. Но все едно, дори да чувам ехото от Големия Взрив — аз имам нужда от този звук, той е липса на тишина!

Крачка, още една.

Даже през спуснатите клепачи усещам, че има промяна.

Отварям очи. Светът е като избелял. Изумруденият дъжд е загубил яркостта си, станал е блед, вече не смарагди — мръсни парченца стъкло от бутилки се сипят от небето. Белият прах под краката едва се вижда.

А пред мен гори синя звезда.

Парченце от дневно небе.

Не знам, тя ли е пораснала, или аз съм се смалил — пред мен се извисява проблясващо огнено кълбо. Протягам ръка, докосвам топлите лъчи.

И падам в звездата.

 

 

Вятър.

Студен вятър ме удря в лицето.

Ставам от напудрената със сняг земя. Във всички посоки се простира плоска като маса равнина. Хоризонт няма. Небето е премрежено от плъзгащи се, преплитащи се оранжеви нишки, през които струи синя светлина.

И още — над земята текат мъгливи струи, които променят своята яркост и плътност, носят се срещу вятъра и се издигат към оранжевата решетка на небето.

Изтръсквам снега от коленете си и поглеждам дланта си. Странен сняг — прекалено едри кристали, разсипващи се, не се слепват. На ръката ми те със съскане се изпаряват и се превръщат в лек дим.

— Радвам се, че стигна, Льоня — казва Неудачника зад гърба ми.

Не успявам да се обърна — той почти крещи:

— Не… не бива!

Обвита с мъгла равнина, студен вятър, сипкав сняг… Преглъщам буцата в гърлото:

— Неудачник… благодаря ти.

— Трябваше да ти помогна — много сериозно отговаря той. — Поне да опитам. Ти нали ме спаси.

— Не много удачно…

— Но ти ме изведе. А на мен ми беше много зле… там.

— Досещам се. Но ти би могъл да минеш „Лабиринта“ за час… за десет минути…

— Льоня…

— Можеше просто да излезеш, а можеше и да счупиш всички рекорди.

— Не, не можех.

— Но защо?

— Още ли не си разбрал? — в гласа му прозвучава учудване.

— Не искаше да убиваш?

— Да.

— Но това не е наистина! — възкликвам аз.

— За теб.

— Никога не бих могъл да бъда като теб.

— Това не е необходимо, Стрелецо.

— Знаеш ли — борейки се с изкушението да се обърна казвам аз, — един път ми се стори… само за миг… че ти си Месия. Разбираш ли?

Неудачника е много сериозен.

— Не, Леонид. Не бих искал да бъда ваш бог. Никой от измислените. Те са много жестоки.

— Като нас.

— Като вас — като ехо отговаря Неудачника, и гласът му е печален.

— Сън ли е това? — питам аз след кратко мълчание. — Всичко това наоколо?

Той много дълго мълчи, този, който стои зад гърба ми и ме помоли да не се обръщам.

— Не, Льоня. Ако е сън, то не е твой.

Разбрах.

— Благодаря.

Не ми е студено, сигурно защото той иска така. Не ме опарва сивият сипкав сняг под краката ми и не ме изпепеляват мъгливите струи. Може би това за него е било елементарно, а може и да е изисквало огромни усилия? Не знам.

— Успяхте ли да избягате? — питам аз.

— Да. Сега пътуваме из града. Вика казва на шофьора най-различни адреси… според мен тя не знае какво да прави.

За миг Неудачника спира, после добавя:

— Освен това плаче.

Оранжевите ленти се вият в небето. Безкраен танц под жаркото синьо слънце. Сигурно това все пак е красиво…

— Кажи й, че с мен всичко е наред.

— Това истина ли е?

— Не знам. Ще ми помогнеш ли да изляза от тук?

Неудачника не отговаря.

— Ще мога ли да изляза?

— Да. Може би.

— Кажи на Вика, че всичко е наред.

— Тя яма да повярва.

— Ще повярва. Тя също почти разбра. Кажи й, че в руския квартал на „Дийптаун“ има компания „Поляна“. Тя притежава само една сграда. Един скучен двадесететажен панелен блок. Чакайте ме там, пред втория вход, точно след час.

— Нещо друго, Леонид?

— Не. Това е.

— Ще ти бъде много трудно, Стрелецо — Неудачника се запъва. — Ти си свикнал да се бориш с дълбочината. Сила и устрем. Ти си добър плувец, винаги си изплувал от водовъртежа. Но сега това няма да сработи.

— Ти не си свикнал да се осланяш на силата?

— Зависи на коя сила, Стрелецо…

Нещо леко докосва рамото ми. Дали прощално, дали ободряващо.

И небето от оранжеви нишки пада на снежната земя…

Ставам — в цветни пръски, в калейдоскоп от искри. Дийп-програмата работи. Тялото си все така не го виждам.

И само едва доловимия спомен за докосването живее в мен.

Аз още помня онзи свят, още живея в него. В чуждия далечен сън…

— Какви ги вършиш, Дибенко? — шепна в безумстващата тишина. — Не може… не може да постъпваш с него по нашия начин.

Той не ме чува, случайният творец на виртуалния свят, той продължава да гони Неудачника, лова за чудото. Но аз трябва да го намеря, да му обясня, че греши…

Затварям очи, разпервам ръце. Цветните блясъци отвъд спуснатите клепачи — дийп-програмата продължава да обвива моя мозък.

Преди всичко — спокойствие. В нея няма нищо демонично. Бляскавата дрънкалка, която са размахвали пред очите на пациента хипнотизаторите — ето какво е дийп-програмата. Дрънкулка на електронния век. Няма граница между сън и сън в съня. Аз сам си създавам тези бариери. Сам се навивам, че потъвам.

Но сега е време да изплувам.

— Дълбочина… — шепна аз почти нежно. — Дълбочина-дълбочина…

Ние я изграждахме, подреждайки тухлите-компютри на цимента на телефонните линии. Ние създадохме много голям град. Град, в който няма нито добро, нито зло — докато не идваме ние.

Беше ни трудно в реалността. Там, където не разберат хазарта на многодневното разбиване на чужда програма и многомесечното писане на собствена. Там, където се говори не за падащите цени за мегабайт памет, а за вдигащите се цени на хляба. В света, в който убиват наистина. В света, в който е трудно и на грешниците, и на светците, и просто на хората.

Ние построихме свой град, в който няма граници. Ние повярвахме, че той е истински.

Време е да се изплува.

Искахме да има чудеса, и затова населихме с тях Дийптаун. Елфически поляни и марсиански пустини, лабиринти и храмове, далечни звезди и морски дълбини — за всичко се намери място.

Но сега е време да се изплува.

Ние се уморихме да вярваме в доброто и в любовта, ние написахме на знамето си „свобода“ — с наивната вяра, че свободата е над любовта.

Време е да пораснем.

— Пусни ме, дълбочина — моля аз. — Дълбочина-дълбочина… аз съм твой.