Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (35)

100

Излязох навреме. Часовникът показва десет без петнадесет сутринта.

— Потапянето е завършено — изкомандвах на „Windows Home“ и предприех набег срещу хладилника. Безрезултатен, ясно.

— Приемам пощата — съобщи компютърът.

Набързо се облякох и изскочих от къщи. В магазина зад ъгъла, за щастие, почти нямаше хора, така че до десет часа се върнах. Тъкмо навреме, за да потупам по рамото Маниака, унило звънящ на моята врата.

— Ще се храниш ли? — поглеждайки пакета, попита Шурка.

— Аха. А ти?

— И аз. Но по-късно — изпреварвайки ме, Маниака се провря през вратата. Докато се събувах, той вече беше при машината. Когато отидох при него, той вече беше убил „Уиндоус“ и се разхождаше с мишката по нортъновия куб, маркирайки файл след файл.

— Ти какво? — объркано попитах аз.

— Опитвам се да те избавя от фалит — изтривайки програмите, отговори Маниака. — „Warlock“ е реабилитиран. Чист, не размножаващ се, не изтриващ информация вирус. Разрешен за използване във виртуалността. На твоя отговорност, разрешен…

Моят компютър се лиши от още няколко файла. Май че погинаха и крилатите пантофи…

— Затова пък „Лабиринта“ и „Ал-Кабар“ те обвиняват в материални щети за два и половина милиона долара.

Даже ми става весело от тая сума.

— А защо не милиард? Няма разлика, аз толкова никога няма да изкарам… и дори няма да открадна.

— Можеше и милиард… — съгласи се Маниака, дърпайки мишката по подложката. — Кога си чистил тая мишка за последно? Общо взето, така. Стрелеца вече не съществува. И никога не е съществувал — на твоята машина. На седма позиция ще сложиш друга личност. Ако имаш възможност, осигури си алиби… С какво си ги нервирал, Льонка?

— Измъкнах изпод носа им едно момче. Спасих го.

— Това е хубаво, разбира се…

Маниака напъха във флопито дискета, пусна от нея някаква програма.

— Сега така ще ти изчистим дисковете, на физическо ниво следи няма да останат — заплаши той. — А още по-добре е да продадеш тия дискове, купи други. Или ги хвърли в Нева от моста.

Почувствах се кофти. Маниака напразно паника не вдига.

— Водка имаш ли? — попита Шурик.

— Коняк…

— Лошо, но става — смръщи се той.

Дадох му бутилката, морално подготвяйки се да видя как Шурка ще лисне алкохол в компютърните вътрешности. За пълна гаранция. Но той глътна сам, после извади от мишката топчето, подиша върху него, изтри го в ръкава си и го пъхна обратно. Съобщи:

— Ще отбележим продажба на три вируса. Добра реклама на „Warlock“ ми направи.

— Шура, трябва да се връщам…

— Ти си луд, дайвър — без да се обръща се засмя Маниака. — Трябва да се криеш сега!

— Не мога. Не става.

Той само вдигна рамене и ме посъветва:

— А дисковете все пак ги продай.

— Искам целия компютър да ъпгрейдвам…

— Да? Ами продай го целия. Или го подари на някой детски клуб. Много за такава бракма няма да вземеш, а децата за една седмица тая машина ще я разбият смъртоносно. Никой няма да може да я възстанови.

Спомних си ограбения хобит и неуверено кимнах.

Може би наистина да ощастливя младото поколение със стария си комп?

А как се гордеех като го купувах… пентиум! Два мегабайта видеопамет! Шестнадесет мегабайта рам!

— Как живееш с тая видеокарта? — откликна на моите спомени Шурка. — Блях! Тя даже телевизия не приема?!

Около пет минути слушах лекция за най-новите разработки в областта на „железарията“. После Маниака ме прати да приготвя закуска, а самият той продължи да чисти машината.

Приготвих пържени яйца — сигурно, десетхилядната порция пържени яйца в моя живот. Време ми е да празнувам ергенски юбилеи — хилядна кутия консерви, стохилядната франзела на крак…

— Шурка, имам само два часа и половина! — извиках от кухнята. — После имам работа.

— Ще успееш…

— Имам още да рисувам нова личност!

— Каква? — заинтересува се Маниака.

— Приказна. Елф или джудже… Не, по-добре елф. Джуджето веднага ще го нападнат.

— Откога пък имаш нещо общо с ролевите играчи?

— Работа — поставяйки тигана до клавиатурата, казах аз. — Трябва да се поразходя из техния сървър.

— Господи, от тях пък какво има да се краде? Та те са църковни мишки! — Маниака затръска глава. — Б-р! Текстове на елфически химни? Тайните на производство на дървени мечове?

— Така… едно нещо си забравих там.

— А… — Маниака кимна. Сигурно си помисли, че „Warlock“ пробил проход направо до сървъра на ролевите играчи. — Само че не ги обиждай, става ли? Те са смешен народ, аз съм ги посещавал два-три пъти.

— Защита ли си им слагал?

— Аз? На тях? Не ставай смешен, те си имат достатъчно мозъци! — отмахна се Шурка. — Там е пълно с яки програмисти.

На мене тази новина не ми хареса.

— Кажи поне как изглеждаше „Warlock“ в действие?

— Ами… синя фуния, искри, и огледала под краката. В тях — отражения от други сървъри.

Маниака вдигна глава:

— А асансьор нямаше ли? — объркано попита той.

— Какъв асансьор! Дупка в пода…

— Вечно така става, измисляш едно, а става друго… — измърмори Шурка. — Блях. Само коняк ли имаш?

Наляхме си по малко, чукнахме се, пийнахме. На моята машина все още бръмчаха Шуркините програми.

— Вчера пробвах… стихотворението — каза Маниака след втората чаша. — Това, „дълбочина-дълбочина…“

Не се поинтересувах от резултата. Ако Маниака можеше да излезе от дълбочината, то щяхме да пием за това.

— Льоня, ако някога разбереш, каква е тая работа… — започна Шурка.

— Веднага ще ти кажа.

— А каква неразбория имаше вчера в един бордей — смени темата Маниака. — Не чу ли по мрежовите новини?

Аз даже се обърках.

— Не.

— Някакви кретени се опитали да счупят защитата на публичния дом „Всякакви Забавления“. Има един такъв… — Шурка сладко замижа.

— Опитали се?

— Е, почти са я счупили, а после защита прерязала всичките им канали. Боят е бил сериозен, ако Зуко не преувеличава…

— Кой?

Видимо лицето ми е станало прекалено тъпо. Шура се втренчи в мене, после тихо каза:

— Аха… Ето какво било…

— Ти познаваш Зуко… Компютърния Маг?

— Щото ти не го познаваш.

— Само от дълбочината — не се опитвам да лъжа.

Шурка поклати глава.

— Така си мислиш. Това е Серьога. Който преди работеше в банката.

Ама че новина.

Серьогата го познавам отдавна. Когато се подвизавах във фирмата за играчки, и той работеше там. Но да съотнеса мълчаливия, флегматичен програмист и шумния Компютърен Маг не мога.

— Това е той?

— Да.

— Ама че маскировка — само това можех да кажа.

— А представи си, ако той беше казал, че работи в публичен дом? Хубава тема за шегички, нали? Той и досега на всички разправя, че за банката програмира.

— Не му казвай, че аз съм аз — бързо помолих аз.

— Няма. Той на мен също никакви детайли не ми е разказвал. Само за „Warlock“ ме изпитваше.

— Зуко е познал твоя вирус! — възкликнах аз, като си спомних радостния възглас на Мага.

— Да де, аз му го показвах преди около месец… — Шурка присви очи. — Секретност… по дяволите…

— Той може ли да проговори?

Маниака поклати глава.

— Не е там въпроса. Льоня, информацията има свойството да се просмуква. Разни глупави дребни грешки, съвпадения — като това… Ще те намерят.

— Да опитат да докажат.

— Льоня, ако ти толкова силно си ги настъпил по опашката, те няма да си правят труда да доказват нещо. Ние прекалено стегнато сме вързани един за друг. Някой знае, че Стрелеца и Леонид са едно и също лице. Някой се досеща, че Леонид е дайвър. Някой подозира, че Леонид е руснак. Виртуалността живее с информацията. С истина, слухове, догадки. А най-важното е, че цялата информация лесно се събира и обработва. Ако приложат повече старания, всичко ще научат!

— И какво предлагаш?

— Изчезни — сипвайки остатъка от коняка, предложи Шурка. — Ще ми бъде много обидно, ако не можем да си пийваме биричка, но… ако си мъртъв, ще бъде още по-обидно… По дяволите, какво, какво всъщност правиш?

— Спасявам човек.

— С това си струва да се занимаваш, докато сам не загазиш!

Аз кимнах. Маниака е прав. В неговите думи е логиката на нормалния хакер, а не на самоуверения дайвър, който умее да излиза от дълбочината.

Къде ще се гмурна обаче, ако ме настигнат в реалния свят?

Всички виртуални маниаци имат силни комплекси на тема физическа слабост.

Усещането, че в компютърния свят си бог, а в реалния си един от милиардите редови граждани, е прекалено обидно. Затова всички ние обичаме бойните изкуства и военните игри, купуваме си газови и пневматични пистолети, упорито ходим на фитнес и размахваме вечер нунджако. Ще ни се, ще ни се да се усещаме толкова неуязвими в живота, както в задекранния свят. Само че не става.

И понякога в дълбочината се чува: „Помниш ли го? Хулигани го заклаха на улицата… с менте водка се отрови… хвърли се през прозореца, даже бележка не е оставил… на мафията пресякъл пътя…“

Ние помним, ние знаем.

Само в задекранния свят сме богове.

— Трябва ми още едно денонощие, сигурно — тихо казах аз. — После ще изчезна някъде… в Сибир или на Урал.

— И на никого не казвай къде отиваш — кимна Маниака. — И на мене също.

Чашите бяха празни и той предложи:

— Да изтичам ли до павилиончето?

— Трябва да си нарисувам тяло.

— Блях. Пускай „Биоконструктора“.

След минута седяхме пред екрана, биехме се за мишката и удряхме по клавиатурата. Първото нарисувано от нас тяло се наложи да го отхвърлим — беше прекалено предизвикателно. Двуметров дебил с меч на кръста. Такъв никой търсач на приключения не би пропуснал. Това го отбеляза Шурка и се наложи да се съглася с него.

Следващата личност беше безобидна и даже жалка. Дрипаво старче-просяк… може би никой не би го докоснал, но да мъкне Неудачника пет мили на гръб той не би могъл. В този случай вето наложих аз, без да обяснявам причините.

А третият опит излезе успешен.

Момчето на екрана беше доста яко, но с такова младенчески невинно лице, че да ти стане лошо. Облякохме го със светлозелена роба до петите и му провесихме през рамо платнена торба.

— Лечител! — удовлетворено каза Маниака. — Човек, лечител. Без особена необходимост никой няма да те обиди, нито елф, нито орк. Медицината на всички е нужна.

Той започна да слага в торбата някакви бурканчета, колби, сушени листа, търсейки ги по каталога на аксесоарите.

— В света на ролевите играчи аз ще мога да лекувам?

— Разбира се. Там ситуацията е такава — идваш в един или друг образ и притежаваш определена сила. Например, бойно изкуство, мъдрост, или лечителска дарба. Колкото повече живееш в техния свят, толкова по-силни стават твоите способности. Ако се наречеш лечител, веднага ще можеш да лекуваш неголеми рани, счупвания, изкълчвания…

— Много интересно — казах аз, гледайки новата си личност. Тя дори започна да ми харесва. — Благодаря. Аз сигурно бих се облякъл като воин.

— И щеше да те лупне по главата някой по-стар играч.

— А ти в какъв облик си ходил там?

Маниака засече.

— Нали няма да кажеш на никого?

— Няма.

— Аз бях елфическата жена-воин Ариел.

— Защо?

— Свалях Горомир.

За миг онемях. Разбира се, това не е моя работа, но…

— Горомир е момиче — бързо каза Маниака. — При тях в това отношение е пълен бардак, момичета често играят мъжки роли, мъжете — женски. Аз половин година я свалях…

— И какво?

— Нищо. Горомир тръгна с Дианел.

Не рискувам да уточнявам, какво е Дианел всъщност — мъж или жена. Прекалено е мрачен на Шурка тонът.

— Ако срещнеш там Горомир, предай му много поздрави от Ариел — добавя Шурка. — Ние така, хубаво се разделихме. Като приятели. Блях.

— На мен ми трябва оня сървър, където съществува град Лориен, в който управлява Леголас. Там ли се подвизава твоят Горомир?

— Не „твоят“, а „твоята“! — отрязва Шурка. — Не знам, отдавна не съм ходил при тях. Сега ще го намерим.

Той стартира Вику и започна да бърника през терминал по сървърите. След около пет минути търсенето му се увенча с успех.

— Ето! „Пресветлият Леголас кани мъдрите елфи, смелите хора и бързите хобити във великия град Лориен, защото са настъпили дните на последната битка на силите на доброто с орките и джуджетата!“ Ще те посрещнат с отворени обятия.

— Това е излишно.

— А… по бутилка бира? Имаш още час и половина.

Бира след коняк? Но аз наистина имам маса време. С помощта на Шурка ние нарисувахме новата ми личност доста бързо.

— Давай — решавам аз.