Метаданни
Данни
- Серия
- Лабиринтът на отраженията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Лабиринт отражений, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Светлана Нанчева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- @От преводача
- @Публикувано първо в Читанка
- @Фен превод
- Близко бъдеще
- Виртуална реалност
- Изкуствен интелект
- Лабиринт
- Теория на игрите
- Оценка
- 5,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- NomaD(2016 г.)
Издание:
Автор: Сергей Лукяненко
Заглавие: Лабиринт от отражения
Преводач: Светлана Нанчева
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо издание
Издател: Читанка
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: Руска
Редактор: Антонио Гинев
Коректор: Антонио Гинев
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058
История
- —Добавяне
11
Скалите наистина не са на място в тази долина. Ледникът може да дотъркаля морени, но не такива исполински канари.
— Изглежда, че това наистина е изход към друго пространство — съгласява се Вика, като се обръща да ме погледне. — Умори ли се?
Поклащам глава. Ръцете ми се умориха да държат Неудачника. Но сега не ни е до дреболии.
— Ако в това място програмата е проникнала на нечий сървър — разсъждава Вика, — то каналът ще бъде еднопосочен. Че ще излезем, ще излезем, ама да избягаме, ако се наложи…
— В краен случай имаме „Warlock“ — казвам аз. Но убеденост в гласа си не чувам. Не ми се ще да падам през сини тунели. Прекалено странни картинки ми се привиждаха по пътя.
— Добре, да вървим. Може би тук няма нищо — Вика с въздишка крачи напред. Аз се мъкна след нея. Неудачника мълчи. Или се чувства виновен, което е правилно, или не иска да пречи. Също правилно поведение.
Вървим по стесняващия се каньон. В някакъв миг вдигам глава, за да преценя височината на скалите. Те явно са по-високи, отколкото ни изглеждаха от долината.
Обнадеждаващо зрелище.
Проходът става все по-тесен, двама не могат да минат. Започвам да се движа странично, така е по-малък рискът да докосна със счупения крак на Неудачника скалата. Може би си заслужаваше да обуя крилатите чехли. Но тази мисъл е закъсняла, сега няма да успея да се извъртя. Вика отпред тихо ругае, и на нея й е трудно. Злорадо си мисля, че Мадам с внушителните й габарити вече щеше да заседне.
Става все по-студено. Отнякъде през скален процеп се просмуква леден вятър. Това е хубаво, много хубаво!
— Льончик! — задавено казва Вика. — Има!
Отпред има светлина, пресечена от силуета й. Вика се измества настрани, аз се оказвам на нейното място. При последните крачки все пак допирам тялото на Неудачника до камъка и той тихо стене.
Проломът ни извежда в странна местност.
Също планини, но различни. Те са не просто безлюдни, те са диви. Като че ли някога тук е имало живот… а после нещо го е убило. Сумрак. Сигурно все пак е ден, но небето е обложено с плътни оловни облаци. Вали ленив мокър сняг. Всичко е обхванато от запустение и глуха мъка. Надолу по склона, между черните зъби на скалите, се вие пътечка.
— Какво е това? — тихо пита Вика. — А, Льоня?
Озъртам се. Не, със сигурност сме излезли в друго пространство. И май че то ми е познато.
— Елфи — казвам аз. — Това е някакъв сървър на ролевите играчи. Те си играят тук.
— Като в „Лабиринта“ ли? — надава глас Неудачника.
— Не, по друг начин.
— Тука далече няма да стигнем — мрачно казва Вика. — Или ще замръзнем, или елфите ще ни застрелят помежду другото.
— Първо ще замръзнем — казвам аз. — Ризата ми стана на превръзки, сакото лекомислено го захвърлих.
— Нищо, затова пък голото ти тяло прави незабравимо впечатление — иронизира Вика. Лесно й е, тя е с пуловер. И Неудачника е с маскировъчен гащеризон — той е доста топъл.
— Ако имаше и кого да впечатлявам — протягам ръка. — Вика, пред нас има пътека. Трябва да излезем на нея и да търсим хора.
— Елфи.
— Хора, елфи, джуджета. Когото намерим.
Снегът е почти до коляно, влачим се бавно. Неудачника виновно шепне:
— Все пак не разбирам…
— Чувал ли си за Толкин?
— Това е авторът…
— Само не ми цитирай „Властелина на Пръстените“ наизуст. Та това тук е виртуално пространство, създадено от негови поклонници, ролеви играчи. Те се събират тук, обличат тела на герои от книгите му и разиграват разни сценки. По Толкин, или по други автори.
— Театър — решава Неудачника.
— Е… в някаква степен.
Неудачника млъква, напълно удовлетворен от обяснението. Аз обаче съм далече от пълната яснота.
Кой е този сървър?
Какви са законите на този свят?
Къде са законните изходи, през които можем да измъкнем Неудачника?
За това какво ще правим после, ме е страх дори да си помисля.
Пътечката е добре утъпкана, като че ли скоро тук е марширувала армия. Снегът се топи, едва докосвайки пътеката. Сигурно е омагьосана.
Светът на ролевите игри живее по свои закони, тук съществува магия.
— Накъде сега? — с този въпрос Вика ми възлага командването. Много ми е приятно такова доверие… остава да го оправдая. Опитвам се да си спомня карти на ролеви пространства, но веднага се отказвам. Рисува ги всеки, който не го мързи.
В този момент чувам слабо потракване иззад близката скала. Прилича на побъркан кон с кастанети на краката, или на великан с тракащи от студ зъби.
Нямам време за размисъл.
— Насам! — шепна аз, като се гмуркам в хилавия елак. Слагам Неудачника на снега и допирам пръст до устните си: — Т-с!
От пътечката Вика и Неудачника не се виждат. Заставам широко разкрачен, смъквам колана. „Warlock“ със свистене се разгъва в огнен камшик.
Видът ми трябва да е доста заплашителен. Гол до кръста мъжага, със сняг по раменете. Тялото на Стрелеца съм го моделирал жилаво и яко, от пръв поглед се вижда, че е могъщ воин. И с тоя сияещ камшик в ръка… всеки трол би се изплашил.
Почукването е все по-близо.
Изкривявам лице в кръвожадна усмивка и чакам.
Иззад скалата се показва малка, едва до гърдите ми, фигурка.
Ама че великан с тракащи челюсти!
По лице и телосложение пътникът прилича на дете. Само дето с хормоните нещо не е наред — голите му до колене крака са обрасли с гъста козина. Да, с такива лапи и бос на снега се чувстваш уютно. На гърдите на пътника виси малък барабан, по който той удря с пръчици.
Хобит.
Това е добре.
Като ме вижда, хобитът застива като замразен. Даже едната му барабанна пръчица пада на снега.
— Гъ-гъ! — зловещо казвам аз.
Хобитът вече не удря по барабана, затова пък наистина започва да трака със зъби.
— Кой? — изпитвам го аз, протягайки към него „Warlock“. Камшикът започва хазартно да се извива и се налага да го отдръпна.
— Хардинг, с-сър! — шепне хобитът.
— Кой? — уточнявам вече с нормален глас. Но горкият хобит е изпаднал в пълна паника, той даже не се опитва да извади малкия си кинжал, небрежно затъкнат в пояса му.
— Х-хардинг, добри ми сър. С-сам родил Фродо, Фродо родил Холфаст, Холфаст родил Хардинг…
— Тебе ли бе?
— Мене, добри ми сър!
— Напразно!
— Да, добри ми сър — покорно се съгласява Хардинг.
— Не съм ти никакъв сър! — крещя аз. — И със сигурност не съм добър! Аз… — идва ми вдъхновението. — Аз съм Конан! Храбрият кимериец Конан!
За Конан хобитът е чувал, той започва бързо да кима, без да пита, как персонаж на Хауърд е попаднал в света на Толкин. Впрочем, ролевите играчи са увличащи се хора, такива дреболии не ги ограничават. Бих могъл да се нарека дори Кошчей Безсмъртни, само че телосложението ми не е подходящо.
— Накъде си тръгнал? — продължавам разпита, обикаляйки около хобита. Той се върти, като се старае да не сваля поглед от мен.
— Да настигна а-армията.
— Каква армия?
— Елфическата. Ние сме тръгнали да бием орките и джуджетата!
— Защо?
— Ами те са лошите!
Все повече ми се струва, че в тялото на хобита се крие дете. Един възрастен би намерил по-сериозни аргументи, освен това сигурно щеше да ми налети на бой.
— Армия… — замислено казвам аз. — А! Спомням си. Имаше…
В очите на хобита се чете ужас. Той поглежда огнения камшик, не се съмнявайки в печалната съдба, постигнала елфическата войска.
— Чувал съм, че вие, хобитите, сте торбести — съобщавам аз. — А?
Хобитът объркано клати глава и притиска ръце към корема си.
— Кльопачка имаш ли?
Смелият Хардинг ми дава мешката си. Аз откривам в нея две хлебчета, манерка, парче пушено месо и ставам по-добър.
— Предвидлив си ти, хобит… А това какво е?
От дъното на мешката извличам „Сникерс“.
Хобитът веднага се разревава. Да. Със сигурност е дете.
Разкъсвам със зъби обвивката на вафлата, отхапвам половината, остатъка давам на хобита. Той престава да реве.
— Е и какво, ще ги биете ли джуджетата? — питам аз. Не може просто да ограбиш човека и да го отпратиш. Трябва и малко разговор да се завърже.
— Ще ги бием! — кима хобитът. — Те правят стрели от тис, а от тис стрелите са лоши! И се построяват на хирд[1], а това строяване е лошо.
Нямам ни най-малко желание да вниквам в детайлите на разногласията на елфите и джуджетата.
— Градът далече ли е?
— Лориен е на пет мили…
Нещо те им е наред географията тука… Впрочем, глупости. Сега ако можех да разбера и името на сървъра.
— А кой управлява тази страна?
— Светлият елф Леголас!
Добре. Тази информация е достатъчна.
— Върви — мятайки мешката на хобита през рамо, казвам аз.
Хардинг не протестира заради грабежа. Нещо повече, смутено пита:
— Може ли да тръгна с вас, Конан? Джуджетата и без мен ще ги бият.
Само това ми липсваше. Отново правя зверска физиономия и шепна:
— А ти знаеш ли, че хобитът не е само ценна козина? А също и тридесет-четиридесет килограма вкусно, лесно смилаемо месо!
Книгите не лъжат, хобитите наистина умеят да бягат бързо. В снежния прах се видяха за малко само мъхнатите пети.
Връщам се при Вика и Неудачника в прекрасно разположение на духа. Разговора ни те го чуха, няма нужда да го преразказвам.
— Ето храна — връчвам на Неудачника мешката. — Сега ще ти направим постелка и ще излезем от дълбочината. Ще се върнем честно, през Лориен, с нормално снаряжение. И ще те измъкнем оттук. Съгласен ли си?
Неудачника кима.
— Ще изчакаш три-четири часа… — размишлявам аз. — Става ли?
Впрочем ние така или иначе нямаме друг изход. Полуоблечен, в снега, не бих могъл да го мъкна пет мили.
Двамата с Вика правим под старата ела постелка от клонки, слагаме Неудачника, връчваме му мешката с плячката. В манерката има някакъв лек алкохол. В истински студ това не става за сгряване, но във виртуалността — защо не?
— Излизаме ли? — питам Вика. — Ще се срещнем след три часа… да речем, на входа на Леголасовия сървър.
Тя кима. След миг фигурата й се топи във въздуха.
— До скоро, Неудачник — казвам аз.
Дълбочина-дълбочина, не съм твой…