Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (3)

10

Едва допреди пет години виртуалният свят беше измислица на писателите фантасти. Вече съществуваха компютърните мрежи, шлемовете, виртуалните костюми, но всичко това беше профанация. Бяха създадени стотици игри, в които героят можеше свободно де се придвижва в обемно и многоцветно киберпространство, но за виртуалност изобщо не можеше да става дума.

Светът, създаван от компютрите, е прекалено примитивен. Той не може да се сравнява дори с анимационните филми, още повече с киното. Какво да се каже тогава за реалния свят? Можехме да търчим из нарисувани лабиринти и замъци, да се сражаваме с чудовища — или с приятели, намиращи се на подобни компютри. Но дори в несвяст никой не би объркал илюзията с реалността.

Компютърните мрежи позволиха на хората от цял свят да си общуват. Но това беше просто обмяна на редове на екраните… в най-добрия случай съпровождана от снимка на събеседника.

Истинската виртуалност изискваше твърде мощни компютри, невероятно качествени линии за връзка, титаничен труд на милиони програмисти. Град, подобен на Дийптаун, щяха да го строят десетки години.

Всичко се промени, когато бившият московски хакер, понастоящем преуспяващ американски гражданин Дмитрий Дибенко изобрети дълбочината. Малка програма, влияеща върху човешкото подсъзнание. Казват, че е бил луд фен на Кастанеда, увличал се е от медитация, пушил трева. Вярвам. Бившите му приятели признават, че е бил циничен и мързелив, мърляч и посредствен специалист. И на това вярвам.

Но той породи дълбочината. Десетсекундното филмче, излизащо на екрана, само по себе си е безвредно. Ако се покаже по телевизията (разправят, че в някои страни са рискували да го направят), то телевизионният зрител нищо не усеща, не става участник във филма. Самият Дмитрий искал просто да си създаде на екрана на компютъра приятен фон за медитация. Той го създал, пуснал го на свободен достъп в мрежата и две седмици нищо не подозирал.

А после един украински младеж погледал цветните преливки на дийп-програмата, вдигнал рамене и захванал да играе любимата си игра — „Doom“. Нарисувани коридори и сгради, отвратителни монстери и храбрият герой с двуцевка в ръце. Простичка триизмерна игра, от нея е започнала цяла епоха на обемни игри.

И той влязъл в играта.

Празната (било вече късна вечер) зала на патентното ведомство, където той работил, изчезнала. Момчето вече не виждало компютъра, на който седяло. Пръстите му натискали клавишите, управлявайки нарисуваната фигура да се движи, обръща, стреля — но на него му се струвало, че самият той тича по коридорите, избягвайки огнените заряди и озъбени муцуни. Той разбирал, че това е игра, но не разбирал защо е станала реалност и как да я спре.

Единственото, което успял да измисли, било да я превърти. И той я минал до края, макар че това се оказало много по-сложно от преди.

Леките рани ставали не просто намален процент живот на екрана, а това, което трябва да са раните. Болка, слабост, страх. Той открил, че залятият с кръв под става хлъзгав, че каменната плоча, зад която е скривалището с патроните, е много тежка, че гилзите са горещи, а от отката от гранатомета едва устояваш на крака. Еликсирът, възстановяващ здравето, имал неприятен горчив вкус. Бронираната жилетка се оказала направена от тънки метални пластини и доста лека, но затова пък твърде широка и с неудобни връзки на гърба. След около три часа почнал да заяжда спусъкът на двуцевката, наложило се да го натиска бавно и плавно, мърдайки пръста настрани.

В пет часа сутринта той бил минал играта до края. Чудовищата били изтрепани. На каменната стена пред него излязло менюто на играта и той с вопъл натиснал с дулото на двуцевката думата „изход“.

Илюзията изчезнала. Той си седял пред мирно бръмчащия компютър, очите му сълзели, клавиатурата под окостенелите му пръсти била потрошена. Копчето, с което в играта се стреля, заяждало.

Младежът изключил компютъра и заспал направо на стола. Дошлите на работа сътрудници видели, че цялото му тяло е в синини.

Той разказал за случилото се и, естествено, никой не му повярвал. Едва привечер, припомняйки си случилото се, той се сетил за медитационната програма на Дибенко и заподозрял нещо.

Седмица по-късно целият свят бил обхванат от треска. Всички корпорации, с изключение на продаващите компютри и софтуер, понасяли милиардни загуби — всички, от програмистите до секретарките и машинописките искали сами да влязат в киберпространството.

По идея на Дибенко програмата получила името „дийп“ и започнала шествието си по света. Предстояли изследванията, които доказали, че около седем процента от хората са неподвластни на дълбочината, а пребиваването във виртуалността повече от десет часа на ден може да доведе до нервни разстройства и псевдошизофреничен синдром. Оставаше един месец до първата смърт във виртуалността, когато възрастен мъж, чийто изтребител бил запален в космическа схватка над планета на разумни виолетови рептилии, починал от инфаркт директно на клавиатурата на компютъра.

Това вече не могло да спре или да изплаши никого.

Светът потъна в дълбочината.

„Майкрософт“, „Ай Би Ем“ и компютърната мрежа „Интернет“ създадоха Дийптаун.

Главно преимущество на дийп-виртуалността бе простотата. Няма нужда от детайлно изрисуване на сградите и дворците, на лицата на хората и елементите на машините. Само общи очертания и дребни, разпознаваеми детайли. Кафява стена, разделена на правоъгълници — тухлена стена. Синева отгоре — небе. Сини панталони — дънки.

Светът се гмурна. И нямаше намерения да се връща на повърхността. В дълбочината беше къде-къде по-интересно. Не беше достъпна за всички, но интелектуалният елит се закле във вярност на новата империя.

Дълбочината…