Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (22)

111

Първото, което виждам като излизам на тридесет и трето ниво, е полегналият на тревата Анатол. Първата ми мисъл е, че и старите играчи понякога се издънват. Но Анатол приповдига глава и ми маха.

Неудачника също си е на мястото — в своя ъгъл.

— Ей, Стрелецо! — Анатол явно не смята да променя хоризонталното положение с вертикално. — Лази насам!

Сядам до него, въпросително кимам.

— Ние искаме да се откажем от тази… — Анатол кима към Неудачника, — задача.

Мълча. Нека се изкаже.

— Не вярвам в кармата — казва Анатол. — Ако влачиш човек към изхода внимателно, като кристална ваза, а той мре — значи самият той го иска.

— Тоест?

Анатол снижава гласа си до шепот:

— Слушай, ти си имаш свой резон да го спасяваш… опитай. Но първо помисли — той две денонощия е в дълбочината. Виждал ли си преди такива орли?

— Да.

— Гласът е хрипкав, ходят като автомати, разбират от третия път… Така ли е?

Гледам Неудачника и поклащам глава.

— Значи той яде и пие. Ходи до тоалетна. Ориентира се в това, което става.

Анатол се надига, кляка.

— Стрелецо, това момче ни смята за идиоти. Той е тук или по задача на дирекцията — проверява как работим. Или е дайвър като нас. Или е и двете.

Нямам какво да кажа, Анатол, разбира се, е прав. От гледна точка на нормалната логика други варианти не може да има. Но аз в последно време съм скаран с нормалността.

— Крейзи отиде в дирекцията — казва Анатол. — Или те ще признаят, че са ни спретнали проверка на способностите, или да не искат невъзможни неща.

— Те ще решат, че Неудачника е дайвър — съгласявам се аз.

— Ето!

— Това е много удобна версия, Анатол. Дайвър-шегаджия, който е решил да се поиздевателства над индустрията на развлеченията и колегите си… Няма защо да се спира „Лабиринта“ заради такава дреболия.

— Стрелецо, влачих го през цялото ниво — уморено казва Анатол. — В огледалната зала изпозастрелях гвардейците.

Кимам. С неговото снаряжение и опит това е възможно.

— Знаеш ли какво стана после? — в гласа на дайвъра се чува злоба. — Той си изпусна пушката. И тя го перна право по челото!

Мълча. Какво да кажа?

Неудачника не иска да излиза от нивото…

— Нямам сили… — Анатол плюе на тревичката. — Не мога да го гледам, козел мръсен. Не да го спасявам.

— Анатол, безцелно нищо не се прави.

— Тогава какво иска? А? Ще ти кажа! Да развалим договора! Да се устрои той на топличко място! Сам… или в комбина с някого. С дайвъра, който така да се каже го спасява!

Той ме гледа в очите и аз приемам предизвикателството.

— Ти ме обвиняваш в двойна игра?

Дайвърите не дънят други дайвъри. Прекалено малко сме. За това беше създаден Кодекса, за това се събираме три пъти в годината — пренебрегвайки предпазливостта и взаимното недоверие.

Ако дайвърите почнат в Дийптаун да враждуват помежду си — ще пострада цялата мрежа. А животът на мрежата е главното. И без това тя има достатъчно врагове в реалния свят.

— Не знам. — Анатол отвръща поглед. — Сигурно не. Извинявай. Но и тебе те дънят. Кой ти поръча спасяването на Неудачника?

— Анонимно лице. Имам канал за връзка с него, но се страхувам, че е еднократен и прекалено добре защитен.

— Този аноним може ли да е дайвър?

Вдигам рамене.

— Ами направи си изводи. Ние вече се издънихме, ти гръмна в целия „Лабиринт“, но също ще се прецакаш. Тогава ще дойде чичко отнякъде, ще измъкне Неудачника и ще получи договор.

Анатол става, разкопчава си бронирания костюм, делово ми предлага:

— Стреляй.

— Какво?

— Убий ме. Тогава ще вземеш всичкото снаряжение. Или си тръгнал да воюваш с щуцер?

Колебая се, и Анатол клати глава.

— Абе Стрелецо, и ти си като Неудачника…

Той насочва плазмогъна към гърдите си, натиска спусъка. Кратка експлозия, руква кръв, но той е още жив. Много сили имат дайвърите на „Лабиринта“.

— Мамка ти! — ръмжи Анатол и стреля по себе си повторно.

Бронираният костюм целият е в кръв, но аз се старая да не обръщам внимание на това. Свалям доспехите, нахлузвам ги, вдигам оръжието, мунициите.

Неудачника или не ни гледа, или не реагира на толкова необичайна процедура по обмяна на снаряжение.

Отивам и сядам до него. Всичко е както първия път. Наведена глава, вял поглед под маската. Нима наистина е дайвър? И сега седи на чаша кафе и сандвич, поглежда екрана, готов всеки момент да се гмурне в дълбочината и да започне да ме обърква…

— Не ти ли е скучно тук? — питам аз. Секунда — интересно, за какво беше нужна, за обмисляне на отговора или за включване на дийп-програмата? — и Неудачника дрезгаво казва:

— Нямам избор.

— Защо? Хайде да излезем от „Лабиринта“. Ходил ли си в „Трите прасенца“? Или в „Стария Хакер“?

Неудачника клати глава.

— Там е къде-къде по-интересно — казвам аз. Ние седим един до друг. Аз — с „BFG-9000“ на колене, готов всеки момент да изпепеля противника. С такова снаряжение ще минем. Не може да не минем. Но засега не бързам. — Да, искам да ти благодаря.

— За какво?

— Ти ме прикри в огледалната зала.

Неудачника смъква респиратора. Изведнъж забелязвам, че той има много странни движения. Някаква рядка мекота и пластика — като че ли всеки жест му доставя наслаждение. Така понякога се държат самовлюблените актьори. Но за разлика от тях Неудачника не ме дразни.

— Нима това иска благодарност? — казва той с ирония.

— Да — отговарям аз. — Разбира се.

— Ти би ли постъпил иначе?

— На твое място — да.

Пауза. Неудачника май е изненадан.

— Защо?

— Ти си в беда. Теб трябва да те измъкнем от „Лабиринта“.

— Не аз съм в беда — Неудачника клати глава.

— Дайвър ли си? — питам го директно.

— Не.

— Момче, не ми се изплъзвай. Ти вече повече от две денонощия си в дълбочината. Ти трябва да умираш от жажда и глад.

— Жаждата не е най-страшното.

— А кое е по-страшно?

— Тишината.

— Какво?

— Тишината, Стрелецо.

Той ме гледа в очите. Не отвръщам поглед. Лицата ни са едно до друго.

Очите му оживяват, в тях вече няма вяла безпомощност. Черна дълбочина… безкрайна тъмнина, като че ли гледам нощно небе, в което в един миг са изгаснали всички звезди. Във водовъртежа на тъмата, засмукващ и безмълвен, отвъд границата на световете.

— Тишина — шепне Неудачника.

Усещам я, тази Велика Тишина, за която той се опитва да ми говори. И добре, че сега мълчи. Думите са безпомощни, те дращят по обвивката на Тишината, безсилни да я пробият и само пречат да разбереш.

Тишина.

Който и да е той — Неудачника, — той знае за нея повече от всеки на света.

Още един миг — и аз ще падна в Тишината. Ще разбера Неудачника.

Не искам да го разбирам!

— Ето от какво се страхувам… — казва Неудачника, и кошмарът са стопява. Аз просто си седя до него. Две нарисувани човечета, разменящи мъгляви фрази.

Интересно, може ли човек да се побърка в дълбочината? Може би аз ще съм първият?

— Защо се самоуби? — питам аз.

— Кога?

— Анатол те е извел, ти си изпуснал пушката и си се застрелял в челото. Искаш да кажеш, че е било случайност?

— Случайности няма.

— Тогава защо?

— Анатол не може да ме изведе.

— Защо? — крещя аз. Това е разговор на глухи, отговорите му не обясняват нищо.

Неудачника не отговаря.

Нека.

Стигат ми тия загадки. Аз просто ще го изведа.

И той няма да има избор — никакъв, освен да излезе от нивото.

— Ставай! — викам аз. Хващам Неудачника за раменете и го карам да стане. Изваждам от кобура пистолета му, изпразвам го и го изхвърлям.

— Хайде! Марш!

Той не спори, а и да беше опитал само… Ако трябва, ще го нося на гърба си.

Няма да има за него друг изход.

Ние преминаваме през целия Дисниленд, аз разстрелвам монстерите без да икономисвам заряди. За това ниво те ще ни стигнат с излишък.

Гранатометът се нажежава от непрекъсната стрелба, изгаря ми рамото дори през бронята. Няма значение.

На площадката с количките отново бяга от три ловки демона дете. Само че този път не чернокожо, а латиноамериканче. Ех, тия американски расови комплекси… Неудачника замръзва на място и се налага да се повтори краткият дуел с демоните и паяка с картечницата. Вървим към сградата, която ни посочи детето. Но този път Неудачника държи малкия здраво и той не успява да се изтръпне. Вместо него във вратата влизам аз.

Почти целия хол заема полупрозрачен кандилкащ се мях със зъби. Ракетите минават през него, без да се взривяват. Изгарям тварта с плазмомета, хабя две енергийни клетки.

В следващата стая, омотани със слузеста паяжина, се гърчат двама — мъж и жена. Охранява ги дребен монстер, който даже не се опитва да ме атакува, а се хвърля да довърши пленниците. Разстрелвам го с пушката, заедно с Неудачника освобождавам родителите на момчето. По-нататък всичко върви по стандартния сценарий — разказ за ужасите на чуждопланетното нашествие, съвети по повод преминаването на огледалния лабиринт и тържествен дар — плазмогън. Програмите са примитивни, те не забелязват, че аз вече имам това оръжие. Прозявам се, приемайки подаръка. Съединеното семейство се оттегля. Всичко е картинно до отвращение — детето върви по средата, трогателно се държи за ръцете на родителите… Трябва да разбираме, че те ще излязат от Сумрачния Град. Поглеждам Неудачника — той е напълно сериозен. Като че наистина е спасил три човешки живота.

Вървим към огледалния лабиринт. На Неудачника оръжие така и не му давам. Изобщо нямам нужда от фокуси с падащи и стрелящи уинчестъри.

— Значи така — командвам аз. — На входа на залата спираш. Чакаш, докато не те извикам. После спокойно отиваме при компютъра и ти изчезваш оттук към къщи. Става ли?

— Да.

— Разбра ли ме? Никакви глупости няма да правиш?

Неудачника ме гледа в очите.

— Глупости — това е да те прикривам от изстрели?

— Да! Ще се оправям сам, а ти ще излезеш оттук. Разбра ли?

— Разбрах.

Ох, не ми се вярва, че е искрен… Но няма начин. Минаваме през огледалните коридори, до входа на залата тупвам Неудачника по рамото. Той послушно спира.

— Чакай. Чакай ме и ще се върна — казвам аз. Правя крачка към вратата, но не издържам и се обръщам.

— Слушай… който и да си… Много съм изморен.

Неудачника кима.

— Омръзнаха ми тия глупости — казвам аз. — Обещай, че няма да изскочиш при изстрелите. Обещай, че никъде няма да се денеш. Искам да те измъкна и да се върна вкъщи.

— Ще направя всичко както казваш — произнася Неудачника. И аз неочаквано му вярвам.

— Благодаря — шепна аз преди да връхлетя в залата.

И започва огнена въртележка.

Гвардията на Принца Пришълците пуца по мен от тринадесет балкончета, аз също стрелям — напосоки. „BFG-9000“ изгаря три огледала с един залп. Помещението е пълно със сребърен дим. Куршумите удрят по бронята, събарят ме на пода. Стрелям в падение, въртя се на гръб като в забравения танц от моята младост — „брейк“, още два пъти стрелям. Три огледала, три огледала, три огледала…

Последната огледална плоскост, и вече истинско балконче с два монстера. Те са залети със зелена кръв, „BFG“-то доста е насякло люспестите им тела. А моята броня още се държи, измачкана, нажежена, но надеждна като преди.

Последен изстрел — огнена топка, трещене на вторични разреди… Монстрите крещят и умират, превръщат се във вихри черна пепел.

И настъпва тишина.

Огледалната зала е изгорена и разрушена, само екрана на компютъра за изход тържествено проблясва сред погрома.

— И дойде тишината… — шепна аз, вдигайки се на колене. Благодаря ти за бронята, Анатол, благодаря… — Неудачник!

Слаб звук от коридора — неуверена крачка. И две къси пукания — изстрели от щуцер.

Няма нужда да ми се обяснява.

И да ме утешават също нямам нужда.

Хуквам към вратата, прекрачвам окървавеното тяло на Неудачника, гледам в огледалната безкрайност на коридора.

Алекс стои в обкръжение на безплътните си двойници, свалил щуцера. Той е с остатъци от бронирана жилетка, лицето му е в кръв. Дулото на щуцера е насочено към пода, срещу отражението му.

— Нямам повече патрони — казва той.

Захвърлям „BFG-9000“, откачам от колана си пистолета. Опирам дулото в челото на Алекс така, че той се отдръпва.

Даже злоба нямам.

Алекс мълчаливо чака изстрел.

— Сядай — казвам аз, сваляйки оръжието. — Сядай, гад…

Той сяда, и аз сядам до него на пода, а тялото на Неудачника, който пак не извади късмет, сляпо гледа в тавана.

— Защо го уби?

— Аз… исках да убия теб — казва Алекс. — Преследвах те. Страхувах се да не закъснея. Не забелязах, че е без оръжие.

— А мен защо?

Алекс криво се усмихва.

— Ти ме очисти на първо ниво. Забрави ли?

— Не. И това ли е причината?

— Нали се договорихме да вървим съвместно!

Боже, за какво ми е това наказание?

— Искаш да кажеш, че ти не се канеше да ме застреляш по същия начин? Заради допълнителния пълнител?

— Мислех за това — спокойно признава Алекс. — Но нали още не бях решил. А ти ме уби.

И в този момент ме напушва смях. Падам на пода, забивам се с шлема в крака на Неудачника. Удрям с ръка огледалното стъкло.

— Изрод! — викам аз. — Тъпанар!

Алекс се обижда.

— Нали не стрелях по теб! — крещи той. — А ти по мен — да!

— Момче, на тебе нещо ти хлопа дъската! — казвам аз. — Отмъстител, мамка ти… Зоро недодялан… Аз съм дайвър! Разбираш ли? Това момче, дето ти го очисти, от две денонощия е в дълбочината! Изключен му е таймерът! Той може да ритне камбаната, ако не го измъкна! А ти с твоите комплекси… идиот, идиот…

— Дайвър? — тъпо повтаря Алекс.

— Дайвър! — сега не ми пука за вечната конспирация. — Аз тоя „Лабиринт“ го… от четиридесетия етаж! Опитвам се да спася човек — а ти си играеш на война, пале! На колко години си, момче?

Алекс отговаря след пауза. Но все пак отговаря.

— На четиридесет и две.

Обхваща ме нов пристъп на смях.

Ето го царството на Питър Пан, островът на вечните деца.

Прехвърлил четиридесетте любител на военни игри.

Във виртуалността няма възраст. И солидният възрастен бизнесмен, и тийнейджър, добрал се в някакъв офис до компютър с модем — всички са равни.

Всички имат право да търчат из нарисуваните лабиринти, спомняйки си детските правила за чест и да викат „Спукано гърне!“

Всеки може да си играе на благороден герой и доблестен рицар, забравяйки за това, че животът е къде по-сложен от десетте старозаветни заповеди.

— Много съжалявам — казва Алекс. — Не съм знаел, че се занимавате с такава сериозна работа…

Боже, колко ми е смешно… Не, нищо сериозно, дойдох да се изпишкам…

— Ако мога с нещо да ви помогна… — сподавено казва Алекс. — Да заплатя времето, което сте изгубил…

— Времето не може да се купи — отговарям аз. Все пак щеше да е по-добре, ако Алекс продължаваше да се държи като тийнейджър-програмист… — Сега някъде умира от глад и жажда момче, в което ти изстреля шибаните си куршуми!

— Много съжалявам… — Алекс става, идва до мен. Аз го гледам, без да правя опити да стана. — Просто вие се държахте неетично. Застреляхте ме без явна причина…

Безполезно е да се говори с него…

— Може би не съм прав — гласът му леко укрепва. — Но, разбирате ли, за всичко причината е във вашата първоначална постъпка. Вие очевидно сте по-млад от мен…

Гледам тавана, отражението на Неудачника. Неговото вкаменено, мъртво лице.

— Обаче вие би трябвало не по-зле от мен да разбирате, че ние се намираме в не-реален, не-съществуващ свят — вещае Алекс. — Това е опасна илюзия… хората са способни лесно да губят жизнените си ориентири, моралните норми, да се подават на усещането за всепозволеност. Може би моята постъпка не беше съвсем вярна, но аз винаги се опитвам да запазя обичайните човешки императиви. „Лабиринтът“ е игра, обаче в нея са въплътени вечни идеали. Идеалите за рицарство, ако щете. Битка на доброто и злото.

Още един борец с илюзии. Колко ги имаше по мое време — хора, които се опитваха да направят дълбочината точно копие на реалния свят. Най-смешното е, че най-шумен беше един писател фантаст…

— Вие от самото начало се държахте нечестно — казва Алекс. — И ето… тъжен резултат. Знаете ли, дайвър, така е било винаги. От сътворението на света. Цялата история е жив пример!

— А в кипящите котли на старите кланета и смутни времена… — шепна аз. — колко храна за мъничките ни мозъци!^[1]

Алекс млъква.

— Уреди ли сметките с мене? — питам аз. — Казвай, уреди ли ги? Или все още искаш да ме застреляш лично? Карай!

Хвърлям му пистолета. Вдигам ръце.

— Аз… нямах това предвид… — мънка Алекс. — Ако вие просто признаете, че не сте прав, това би било напълно достатъчно…

— Признавам — казвам аз, с две ръце поставяйки на гърдите си тръбата на гранатомета. — Признавам. Трябваше да чакам ти да ме застреляш. Доволен ли си?

Алекс отстъпва една крачка, протестиращо маха с ръце. Той не е удовлетворен от този резултат, не успя да се оправдае в собствените си очи.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой…

А спусъка е тежък, едвам се изхитрих да го натисна.

На екранчетата на шлема има кръв.

А вътре в мен — тишина.

Не, не се опитвам да извадя от дълбочината нескопосен играч и не се опитвам да надхитря безпринципен колега. Това е мрежата.

Самата виртуалност се опълчи против мен.