Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD(2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. —Добавяне

01

Първите движения са най-трудни. Неголяма стая, масата стои по средата, преплетените кабели от компютъра вървят към UPS-а — уреда за непрекъснато захранване в ъгъла, и от него към контакта. Тънък кабел отива към телефонната линия. До стената, под окачения на нея разкошен килим, е кушетката, до отворената балконска врата — малък хладилник. Само най-необходимото. Преди пет минути проверих какво има в хладилника, така че в близкото денонощие няма да умра от глад.

Обръщам глава наляво, надясно — за миг ми притъмнява пред очите, но това е само за секунда. Нищо. Случва се.

— Всичко наред ли е, Льоня?

Колоните са настроени на максимум, аз се мръщя и отговарям:

— Да. Намали звука.

— Звукът — да се намали — съгласява се „Windows Home“, — намали, намали…

— Стига, Вика — спирам я аз. Хубава програма. Послушна, разбрана и доброжелателна. Не е лишена от самомнение, както всички продукти на „Майкрософт“, но с това се налага да се примиря.

— Успех — казва програмата. — Кога да те очаквам?

Аз гледам екрана — там сред ореол от оранжеви искри плува женско лице. Младо, симпатично, но като цяло — нищо особено. Уморих се от красота.

— Не знам.

— Бих искала десет минути за самоконтрол.

— Добре. Но не повече. След десет минути ще ми трябват всички ресурси.

Лицето на екрана се мръщи — програмата отделя ключовите думи.

— Само десет минути — покорно казва „Windows Home“. — Но аз отново ти обръщам внимание, че нивото на поставяните задачи невинаги съответства на обема на оперативната ми памет. Желателно е разширение до…

— Затихвай! — Аз ставам. „Затихвай“ — това е безусловна заповед, след нея програмата не смее да спори. Крачка наляво, крачка надясно…

Ха-ха. Не, това не е опит за бягство, това е по-скоро доброволно заточение. Стигам до хладилника, отварям го, вадя кутия „спрайт“, отварям я. Напитката разхлажда гърлото. Това е почти ритуал — дълбочината винаги изсушава лигавицата. С кутията в ръка аз излизам на балкона, в топлата лятна вечер.

В Дийптаун почти винаги е вечер. Улиците са залети със светлина от рекламите, тихо ръмжат фучащите коли. И вървят, вървят като непрекъснат поток хора. Двадесет и пет милиона постоянно население — това е най-големият мегаполис на света. От височината на единадесетия етаж не виждам лица. Допивам си „спрайта“, хвърлям кутията надолу и се връщам в стаята.

— Не е етично… — мърмори компютъра. Без да реагирам, излизам в антрето, обувам се, отварям вратата. Стълбището е празно и светло, много-много чисто. Докато се занимавам с бравата, през полуотворената врата се опитва да прелети миниатюрно бръмбарче. Аха. Ламерите се развличат. Аз с ирония наблюдавам нахалното насекомо — от апартамента излиза постоянен въздушен поток, който го издухва обратно. Най-накрая вратата е затворена, бръмбарчето с последни сили се удря в нея, кратко проблясване — и насекомото пада на пода.

— Да подам ли жалба до собственика на блока? — пита „Windows Home“. Сега гласът идва от сребърните щипки на ризата ми.

— Подай — съгласявам се. Все забравям да обясня на програмата, че собственикът съм аз.

Асансьорът ме чака. Обикновено слизам по стълбите… надничам по пътя в чуждите апартаменти. Там така или иначе никой не живее… но сега бързам. Асансьорът се спуска надолу — много бързо. Излизам на тротоара, оглеждам се — може би ще видя любителя на насекоми? Но нищо подозрително няма, всички бързат по задачи. Бръмбарчето явно е случайно, серийно производство. По улиците ги тровят, в апартаментите ги избиват, но не измират.

И аз някога се развличах с подобни простотии. Много-много рядко бръмбарите успяваха да донесат някаква интересна информация.

— Льоня, на името на компания „Поляна“ постъпи жалба от наемател номер едно.

— Игнорирай я — мърморя аз, наблюдавайки вървящия по тротоара мъж. Да, това е нещо! Хибрид на Арнолд Шварценегер на млади години и Клинт Истууд на стари. Много, много смешно. Мъжът среща насмешливия ми поглед и забързва крачка.

Вдигам ръка и след миг пред мен спира жълта лимузина.

— Льоня, жалбата ти до компания „Поляна“ е игнорирана!

— Нищо, няма значение.

Това може да продължава до безкрайност, а на мен сега не ми е до игри… Качвам се в колата, шофьорът — усмихнат младеж с безупречна прическа и колосана риза — се обръща към мен. Предпочитам такива таксиджии, школувани и не много приказливи.

— Компанията „Дийп-превозвач“ се радва да ви обслужи!

Той не споменава името ми — програмата е спряла таксито анонимно.

— Как ще платите?

— Ето така — казвам аз, като вадя револвера от джоба си. Силно удрям младежа в слепоочието. Той се опитва да се защити, но не успява. Аз гледам пребледнялото му лице, разтърсвам го за яката, нареждам му:

— Квартал „Ал-Кабар“.

— Този адрес не съществува — казва шофьорът. Той е „замаян“ и покорен.

— „Ал-Кабар“. Осем-седем-седем-три-осем — простият код ми отваря достъп до служебните адреси на „Дийп-превозвач“. Бих могъл да не удрям шофьора, но тогава във файловете на компанията щеше да остане информация за пътуването.

— Поръчката е приета — шофьорът се усмихва, той отново е весел и услужлив. Колата тръгва. Аз гледам през прозореца — преминаваме покрай жилищни комплекси, нафрашкани с небостъргачи, където обитават разни дребни риби на Дийптаун, огромни, разкошни офиси на компании. Ето дългите сиви сгради на „Ай Би Ем“, пищните дворци на „Майкрософт“, ажурните кули на „Америка Онлайн“, по-скромните офиси на другите компютърни законодатели.

Разбира се, пълно е и с офиси на фирми за продажба на мебели, ядене, недвижимост, туристически агенции, транспортни компании, клиники… всяка що-годе жизнеспособна компания се стреми да отвори в Дийптаун свое представителство.

„Дийп-превозвач“ процъфтява именно поради това изобилие. Да се пътешества из града пеш е дълго развлечение. Ние фучим по аутобани, спирачките скърцат на кръстовищата, влизаме в тунели и пресичаме детелини. Чакам. Можех да наредя на шофьора да мине по най-краткия път, но тогава той щеше да е принуден да се свърже с диспечера. И щях да оставя следа…

Градът свършва внезапно — стената от дворци и небостъргачи е като отсечена с гигантски нож. Околовръстен път, след него — гора. Гъста, тъмна… отделяща от суетата онези, които не искат да се афишират.

— Спри — казвам, като подминаваме манговите храсти и се движим покрай типично средноруски гъсталак. — При следващата пътека.

— До квартала „Ал-Кабар“ има още много — казва шофьорът.

— Спирай.

Колата спира. Отварям вратата, отдалечавам се от лимузината на няколко крачки. Шофьорът покорно чака. И аз също — за миг да опустее пътят. Защо са ми свидетели? Ето, най-накрая…

Прицелвам се в колата, стрелям. Револверът удря тихо, откатът му е слаб, но колата мигновено се запалва. Шофьорът седи, гледайки напред. Няколко секунди — и „Дийп-превозвач“ има едно такси по-малко.

Така е добре. Нека всичко изглежда като развлечение на пияни мутри. Отивам в гората.

— Не е етично… — мърмори в карфиците „Windows Home“.

— Ти оптимизира ли се?

— Да.

— Добре, сега имам нужда от помощ. Търси скривалище, кодът е „Иван“.

— Светещо дърво — съобщава програмата.

Оглеждам се. Аха. Ето го, огромен дъб, примигващ в магическа синя светлина. Примигващ само за мен. Отивам до него, бъркам в хралупата, вадя голям тежък пакет. Преобличам се в бяла домашнотъкана риза и гащи, препасвам шарен пояс. В ножницата имам къс меч, в джобовете — няколко дреболии. Това скривалище го направих преди няколко дена, като използвах незаконно един от компютрите на транспортното управление на задкавказката железница. Там програмистите са слаби, няма скоро да забележат това малко нахлуване.

— Къде е поточето? — питам аз.

— Отдясно.

Навеждам се над бързата вода, гледам отражението си. Няколко пъти го удрям с ръка, след това започвам да го изтривам с пръст. Вместо мен в трептящото огледало се появява русокос набит момък. Лицето му е добродушно и непретенциозно до отвращение.

— Благодаря — казвам на програмата, изправям се. Стоя и се любувам на гората. Дявол да го вземе, колко отдавна не съм се измъквал от градската смрад…

— Да не би мен да чакаш, добри ми юнако? — питат ме отзад. Обръщам се — от гъстите храсти излиза огромен, до гърдите ми, вълк.

— Може и тебе — казвам аз, любувайки се на вълка. Дявол да го вземе, великолепен е! Наистина е сив, и не просто сив — именно черникаво-сив вълчи цвят. Тук-таме козината му се е сплъстила, на предната лапа се е лепнало трънче.

— А защо да не те изям, добри ми юнако? — пита вълкът и се озъбва. Зъбите му са жълти, като на пушач, единият е счупен до корен. Стар, опитен вълк.

— Както напразно ми се зъбиш, гледай на юнашкия ми меч ми да не се наръбиш — импровизирам аз. — По-добре помощ ми окажи!

Вълкът се усмихва, сяда.

— С какво ще ми се отплатиш, юнако?

— По три бона в зелено — съобщавам аз. Вълкът удовлетворено кима, търка с лапа муцуната си. Пита:

— „Ал-Кабар“?

— Позна.

— Мисия?

— Кражба.

— Кой е клиентът?

Вдигам рамене. Отговорът е също толкова риторичен, колкото и въпросът. Клиентите не обичат разгласата.

— Ще се пробваме — решава вълкът. — Готов ли си?

— Напълно.

— Качвай се.

Възсядам вълка, и той в лек тръс тича през гората. Аз инстинктивно се пазя от клоните, вълкът тъничко се киска. Добре, нека се радва.

След няколко минути изскачаме от гората. Под краката ни се оказва жълт пясък. Горещо е, много горещо, поривите на вятъра ме карат да примижавам. Пред нас има пропаст широка към стотина метра, зад нея — град в източен стил. Минарета, куполи, всичко е в оранжево-жълто-зелени багри. Доста красиво. Недалеч през пропастта е прекаран… хм… е, да го наречем мост. Тънка като струна нишка. Единият й край завършва на стената, обкръжаваща града, а другия държи в ръка безобразна каменна статуя, висока десетина метра. Мутрата на тая статуя е отвратителна.

— Нахендрихме се здраво — отбелязва вълкът. — Не си ли се прекарал, Иван-Царевич?

— Знам ли… — изучавайки статуята казвам аз. — За моста ме предупредиха…

— Кво ще крадем?

— Вълшебни ябълки…

— А, затова ли така сме се маскирали… — вълкът пак се киска. — А в ябълките какво има?

— Не знам — аз скачам от гърба на вълка, стоя, държа ръка на козината му. — Слушай, само за секунда, ще пийна лимонада…

— Давай — оглеждайки се казва вълкът.

Притварям очи.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой… Пусни ме, дълбочина…

Трепвам и ставам. Пред очите ми са мънички екранчета, в тях е пустинята, пропастта, статуята, градът в далечината. Не е зле нарисувано. В „Ал-Кабар“ има добри дизайнери.

Виртуалният шлем е тежък, това е най-„нафрашкания“ модел от серийното производство на „Сони“. С прекрасни цветни екрани, великолепни колони и вграден микрофон, с климатик, от който в лицето ти духа въздух със съответната температура. Сега той е горещ като в пустиня… Свалям шлема, слагам го на масата до клавиатурата на компютъра. На монитора се появява познатото женско лице, от колоните се чува:

— Льоня, прекъсваш ли потапянето?

— Не, изчакай.

В реалния свят стаята ми е същата, като във виртуалното пространство. Само че зад прозореца не е лятна вечер в Дийптаун, а дъжделива петербургска есен. Ръми дъждец, чува се далечен автомобилен клаксон. Отварям хладилника, взимам кутия „спрайт“. Ще си пийна наистина… Не се удържам и поглеждам от балкона. Празната кутия, която във виртуалното пространство изхвърлих навън, разбира се, липсва. Е, да отстраним разликите.

Косата ми е потна, изтривам я с търкалящата се на стола риза, сядам пред компютъра, проверявам кабела от виртуалния костюм към дийп платката на компютъра. Костюмът работи, леко забавяйки движенията, все едно вървя по пясък. Левият ми крак се влачи малко повече — пак се бози програмата. Добре, после ще я настройваме.

Слагам шлема — все едно че си пъхам главата във фурна. Виж ги ти гадовете от „Ал-Кабар“, оградили са се с максимално неприятни условия…

Отново гледам виртуалния свят, но засега той е условен, като евтина анимация. Пикселизирано изображение, красива, но грубовата визия. Повече от това компютърът не може.

А и не е необходимо. Какво е дълбочината без човека?

Примигвам, отпускам се, опитвам се да вляза във виртуалността самостоятелно. Разбира се, нищо не излиза. Не съм в пустинята, аз съм си вкъщи пред клавиатурата… Налага се да протегна ръка и да набера командата:

deep

А сега — „ентър“.

 

 

Върху пустинята искри многоцветието на дийп-програмата. Още секунда виждам екранчета, меката подплата на шлема, после съзнанието ми заплува. Мозъкът се опитва да се съпротивлява, но къде ти! Дийп-програмата действа върху всички.

Само дето се срещат — с честота един на триста хиляди — хора, които не губят докрай връзка с реалността. Които са способни самостоятелно да изплуват от дълбочината. Дайвъри.

Аз например.

Вълкът ми се хили.

— Изплакна ли си гърлото, юнако?

— Да.

Оглеждам себе си — всичко ли е наред? Тялото ми във виртуалността е несложна графика, която се проектира от компютъра в една или друга точка на Дийптаун и околностите му. Мечът ми обаче и дреболиите в кесията не са просто графики. Това са „етикетчета“, стартиращи фрагменти на програми, които сега ще ми станат необходими.

— Ще действаме така — решавам аз. — Моста минавам сам. Изнасям плячката и си вдигаме чукалата.

— Ти решаваш — съгласява се вълкът.

Вървя по пясъка, горещият вятър не спира, даже изглежда, че песъчинките ми бодат очите. Това вече не е заслуга на шлема. Моят мозък усеща онова, което трябва да усеща в истинска пустиня.

Статуята е все по-близо и става все по-реална. Рогата глава с озъбена паст, издути от каменни мускули лапи. Ифрит, май. Малко съм слаб по арабска митология. Лявата ръка на ифрита стиска тънката нишка.

Мост от конски косъм.

Започвам да се изкачвам по крака на чудовището. Колко нелепо изглежда сега тялото ми в празния апартамент — извиващо се, набиращо се във въздуха… не се отвличай…

Последният метър е най-труден. Опирам се на каменното коляно с шипове, опитвам да се хвана за дланта му — не става. Със сигурност законните посетители на „Ал-Кабар“ използват някакъв друг път…

На мен обаче ми се налага да се изкача първо по гранитния фалос на чудовището. Чувам как вълкът се киска. Блях. Смешно му е на него…

Най-накрая съм върху дланта. Опитвам нишката с крак — тя леко се поклаща. Като струна. Долу, далече-далече, се виждат скали и като синя змия — рекичка.

— По-смело, герой! — вика вълкът.

Не могат обикновени виртуали да ходят по такъв мост. Нещо тук не е наред…

Дланта, на която стоя, изведнъж потреперва и бавно започва да се свива. Мостът-нишка трепти, готов да се скъса. А над мен се надвесва озъбената муцуна на оживелия монстер[1].

— Кой си ти? — изревава той така, че ми заглъхват ушите. На руски, между другото!

— Гост! — викам аз, опитвайки да изтръгна краката си от хватката на гранитните пръсти.

Монстерът се смее:

— Гостите не идват със забранени неща!

Показалецът на дясната му ръка се насочва към мен, все едно да ме смаже. Неволно примижавам. Но монстерът само сочи с пръст меча ми.

Да, това не ти е простичката беззащитна програма-шофьор на „Дийп-превозвач“. Това се страхотна защитна система с псевдоинтелект поне един порядък по-висок от „Windows Home“. И как разпозна родния ми език?

— Гостът не идва неканен!

— Мен ме поканиха!

— Кой?

Налага се да играя ва-банк…

— Нямаш право да чуеш името!

— Имам право на всичко — съобщава монстерът.

И пръстите му се свиват.

Сега трябва да последва излизане в реалността. Като следствие от „смъртоносното“ въздействие. Иначе мозъкът може да си въобрази истински болков шок, с всички произтичащи от това последствия.

Само самоубиец би изключил предпазителите на дийп-програмата.

Или дайвър.

Разкъсаното ми тяло се търкаля върху дланта на монстера. Черепът ми е сплескан, едното ми око гледа към прашното горещо небе, другото — към каменния нокът. Ифритът силно, удовлетворено се кикоти, след това крещи:

— Ти, който си дошъл в облика на вълк, запомни съдбата му!

Аха, ето как е определил езика… чул е нашите разговори. Обаче не му е стигнал „акъла“ да разбере с кого си има работа…

Монстерът отново се вкаменява. Изчаквам още секунда, после ставам. Тялото ми бавно се събира ведно. Всеки нормален юзър на дийп-технологията сега би се съвзел в реалността, пред укоряващо пищящия си компютър.

Отчита ли защитната програма на „Ал-Кабар“ съществуването на дайвърите?

Монстерът е неподвижен. Аз съм мъртъв, отдавна мъртъв… Внимателно стъпвам на нишката-мост…

— Кой си ти?

Пак… Изглежда, че той реагира именно на докосването на „моста“.

Кофти работа.

— Някой, който не ти е подвластен — отговарям аз.

— А на кого си подвластен ти?

Нещо ново.

— На Аллах — отговарям наслуки.

Този път монстерът ме смачква със свободната си ръка, така че аз частично протичам от дланта му. И назидателно произнася:

— Не ти се полага да споменаваш името на Великия, крадецо.

Вълкът се търкаля по пясъка от смях. Виждам го с оцелялото си око.

Да, хуморът на тази програма е по-скоро американски, отколкото арабски.

Лежа, размислям. Ставам отново. Чудовището засега е неподвижно.

— Вика, има ли обходен път? — питам.

— Това е единственият външен канал — незабавно съобщава моят компютър. Гласът плува и губи интонации… наистина трябва да си купя още памет… — Всички останали линии на „Ал-Кабар“ се отварят само по вътрешно нареждане.

— Силово решение? — докосвам дръжката на меча. Програмата-вирус с локално действие е мъничка, дори не е необходимо да я тегля от домашния си компютър. Хващам меча, удрям — и…

— Каналът ще бъде разрушен.

Да, естествено. Монстерът ненапразно държи моста. Ако се унищожи защитната програма — нишката над пропастта ще се скъса.

— Зараза.

— Не разбрах.

— Трай…

Разглеждам монстера. Каменните му клепачи са полузатворени, от устата виси сталактитче слюнка. Това е само видимост, антураж за слабонервни виртуали. Обикновен „пазач“ на входния гейт. Някъде вътре в „нишката“ е каналът за връзка с квартал „Ал-Кабар“. По него фучат сигналите, заповядващи дали да бъде пуснат или унищожен неканения гост…

— Ей, Иван-Царевич, бързам! — вика вълкът.

Да, трябва да се действа. Засега програмата ме изхвърляше автономно, но при следващия ми опит е възможно да се включат истинските програмисти на „Ал-Кабар“. И виртуалите, и консерваторите.

— Съживи сянката — заповядвам аз.

Тъмният силует на дланта започва да мърда, придобива обем, изправя се, оцветява се. Аз правя физиономия на двойника си, той ми отговаря също с гримаса.

— Води сянката — заповядвам аз. — Търси паролата.

Секундна пауза — машината чегърта по дисковете, вкарвайки в паметта на „сянката“ всичко, което е известно за „Ал-Кабар“. После двойникът ми стъпва на моста. Разбира се, това нищо не ми дава. Освен време.

— Кой си ти? — реве монстерът, хващайки сянката. Аз едва се измъквам от движещите се пръсти, пълзя по здраво стиснатия юмрук, скачам върху нишката…

— А ти кой си? — чувам зад гърба си. Движение на дясната ръка на монстера ме сваля в краката му. Ставам на мекица. Лежа по корем, разглеждам дърпащия се в ръката на статуята двойник.

Да, добре си поработих… качествено…

— Кой си ти? — изпитва пак монстерът.

— Някой, който не ти е подвластен — двойникът продължава да отвлича пазача.

— А на кого си подвластен?

— На себе си.

Интересно, колко още начина за убиване на крадци знае тоя изрод? Я какви зъби има, рога… хм, и фалосът му става за някои неща…

— За какво си дошъл тук?

— Да намеря власт над себе си.

— Върви и я намери тогава.

Ръката се разтваря, монстерът се вкаменява. Лежа и гълтам въздух.

Двойникът ми неподвижно стои на ръба на дланта.

— Вика, откъде взе отговорите на сянката?

— От файла на свободен достъп на „Ал-Кабар“ — „Процедура на виртуалната молба за получаване на работа“.

Вълкът идва по-близо, шепне:

— Какво става?

Обяснявам.

— Иван-Царевич, ти да не си Иван глупака? — пита вълкът.

Нямам какво да му отговоря. Разбира се, трябваше да прегледам всички файлове. Не само ония с откраднатите данни за вътрешното виртуално пространство на квартала.

— Вика, сливане — командвам аз.

„Сянката“ все едно ме всмуква в себе си. Сега нейното тяло е основно — то вече е пуснато на моста.

Впрочем, победата ни е пирова. Пазачът със сигурност е рапортувал, че посетител се опитва да премине по моста. Значи, ще ме посрещат.

А самотник, който се опитва да се бори с тълпа, е обречен. Във всяко пространство, дори във виртуалното.

Добре де, няма начин. Време е да вървя… по нишката.

Честно казано, това е почти невъзможна процедура. Дори за професионален въжеиграч. Мостът е наистина само една нишка над пропаст. Кулите на „Ал-Кабар“ в далечината са примамливи и недосегаеми.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой…

Затварям и отварям очи. Пред мен е една картинка — пропаст, нишка над нея, сгради в далечината. Направо смешно… Гледам си в краката и започвам внимателно да пристъпвам по нишката.

Това е просто картинка. Тук няма гравитация, нарисуваното тяло няма център на тежестта. Важното е да стъпваш по нишката и всичко ще е наред… Забавно е — оказва се, че дъното на пропастта почти не е изрисувано… значи планинската река си е моя измишльотина… някой друг би видял под себе си корони на дървета или потоци лава…

Сега, когато подсъзнанието ми не участва в играта, разстоянието се преодолява бързо. Половин минута — и аз съм на другия край на моста.

Нишката се губи в гребена на крепостната стена. Гребенът е широк и на него вече са застанали двама, явно ме очакват. Доста добре са нарисувани — едни такива шкембести здравеняци с препасани мечове, единият е с чалма, другият е плешив… Стъпвам на „тухличките“ на стената, шепна:

— Вика, включи дийпа…

Огнени искри пред очите. Да, днеска злоупотребявам с тия включвания-изключвания на подсъзнанието. За утре ми е осигурено главоболие, сърцебиене, отпадналост. Ама нищо. Важното е да доживея до утре…

Ето ги и посрещачите — вече в нормален човешки облик.

— Бързо стигна, гостенино — казва плешивият. Той има добродушна физиономия на арабин от охраната от детска постановка по „Синдбад мореплавателя“. Вторият е също така карикатурно арабизиран, но изглежда доста по-зловещо, бляска с очи и не пуска дръжката на меча. Само боен вирус в компютъра ми липсваше…

— Другите по-бавно ли стигат? — питам аз.

— Още никой не е преодолял този мост — любезно съобщава плешивата мутра. — Това не по силите на човек — да запази равновесие на такава тънка нишка.

— Значи раят е празен — въздъхвам аз. Май че вече не аз контролирам събитията, а те мен. Не ми харесва тоя обрат на нещата.

— Затова пък в ада има място за всички.

Хубаво обещание.

— Да вървим.

Какво пък, ще се подчиняваме. Ще бъдем послушни и вежливи. В чужд манастир със свои правила не се влиза…

Надолу от стената се слиза по широка стръмна стълба. Слизаме.

Добродушната мутра е отпред, сумтящият недоброжелател — отзад.

Старателно го игнорирам, гледам само плешивата глава на добродушния. Точно на темето му има голяма брадавица. Интересно, наистина ли е нарисувана там или това е ирония на моето подсъзнание? Но да излизам от дълбочината заради проверка на такава дреболия е неразумно.

Кварталът „Ал-Кабар“ не е голям. Във виртуалността той заема не повече от квадратен километър. Впрочем това нищо не значи. Някои фирми — същия „Майкрософт“, примерно — предоставят на сътрудниците си за работа цели дворци. Евтино и ефектно. Други пък се натикват в такива стандартни стайчета, че човек се чуди — за какво им е изобщо виртуалността?

„Ал-Кабар“ явно е от вторите. Надничам през прозореца на ниската каменна сграда, покрай която минаваме.

Оборудване… прекалено непознато, за да го идентифицирам. Няколко души зад масите. Един държи епруветка. Ха, химически опити във виртуалното пространство! Нещо ново. Има смисъл, само ако се работи с много отровни вещества… или с бактериални среди. Ще го имаме предвид.

— Къде ме водите? — интересувам се аз. Плешивият не се обръща, но отговаря:

— При директора на корпорацията.

Той не ми казва името, но и без това казва достатъчно. „Ал-Кабар“ е транснационална корпорация, която се специализира в производството на лекарства, телефонни връзки, май че и нефтодобив… Въпреки целия й арабски антураж, тя се контролира от Швейцария. Директорът й Фридрих Урман е прекалено значителна личност, за да разговаря с всеки посетител.

Подготвили са ми топло посрещане.

Спираме пред малка, обвита с лози дървена беседка, отзад ме побутват и аз влизам. Охраната остава отвън.

Вътре помещението е доста по-голямо, отколкото отвън. Огромен павилион, в центъра има басейн, в който бавно плуват сънени, блестящи риби. До него — масичка с два фотьойла. Много цветя, дори започвам да усещам аромата.

И няма никой.

Е, какво пък… ще почакаме. Сядам в креслото.

Лека мъгла пред очите… което и трябваше да се очаква. Сега се сканира моят канал за връзка. Опитват се да разберат откъде съм дошъл, обемът на информацията, който мога да приемам и предавам за секунда, програмите, които са у мен…

Давайте, работете. Шест наети еднократно рутера, през които преминава сигналът. И всички са достатъчно устойчиви за чупене. И накрая — платен интернет гейт в Австрия, през който влизам във виртуалността.

Следите ще останат, но няма да доведат доникъде.

Те могат във всеки момент да прекъснат връзката, да ме „изхвърлят“ от квартала. Но това какво ще им даде… всички дреболийки-програмки, които са у мен, веднага ще сработят. Малко ще остане за изучаване. А аз съм им много интересен, няма съмнение…

Проследен е първият рутер — съобщава „Windows Home“.

Бързо. Поклащам глава — и в този момент креслото отсреща престава да е празно.

Господин Фридрих Урман пренебрегва арабския колорит. Той е по шорти, шарена риза. На възраст е, слаб и сериозен.

— Добър ден… дайвър — произнася той. На руски. Гласът му е неестествен, явно минава през програма-преводач.

Ето я и причината за тъй високата чест.

— Страхувам се, че грешите, господин директор.

— Когато преди половин година създадохме моста, това преследваше само една цел, господин дайвър. Да ви открием. Човек, намиращ се във виртуалността, не би го преодолял. — Урман леко се усмихва. — Аз за пръв път виждам истински дайвър.

Един на нула… не за мен.

— Аз пък за пръв път виждам истински мултимилионер.

— Ето виждате ли, нашата среща вече е плодотворна.

„Windows Home“ шепне:

Проследен е вторият рутер.

Урман се мръщи — изглежда и на него нещо му донасят. След това се интересува:

— Простете, през колко компютъра сте минали по пътя насам?

— За съжаление не си спомням.

Урман вдига рамене.

— Как мога да ви наричам?

— Иван-Царевич.

Секундна пауза — после усмивка. Обяснили са му.

— О, руски приказен герой! А вие самият — руснак ли сте?

— Нима има значение?

— Да, съвършено сте прав… Господин дайвър, доколкото разбирам, вие сте проникнали в нашия квартал незаконно…

— Така ли? — аз съм изумен. — Честно казано, просто си търсех работа. Прочетох вашата обява, минах по моста… подчиних се на вашата чудновата охрана.

Един на един.

Фридрих Урман плесва с ръце.

— Да… наистина! Но ние нямаме претенции по ваш адрес, господин дайвър. Освен може би странните неща, които носите със себе си…

Бавно, демонстративно вадя всичко от джобовете си. Гребен, носна кърпичка, малко огледалце.

— Ето. Да ви дам меча?

Урман маха с ръце:

— Господи, за какво? Нали няма да бием с вас? Хайде да поговорим…

Проследен е третият рутер.

— Колко жалко, че остава все по-малко време за разговор — въздишам аз.

— Да, но времето никога не стига. И така, господин дайвър, имам основания да предполагам, че някои лица биха искали да получат редица от нашите разработки. И даже са се изхитрили да наемат дайвър… за да пожънат чужди плодове.

— Ябълки — уточнявам аз.

— Да, именно. При нас работи един много добър руски програмист, той направи тази красива форма за съхраняване на информация… — Урман пляска с ръце и до него въздухът се замъглява и сгъстява. След миг възниква маленко дръвче, обсипано с плодове. — Предполагам, че най-голям интерес предизвиква ей тази малка зелена ябълка на долния клон.

Гледам въжделения плод. Той е дребен, неузрял и червив.

— Как мислите, дайвър, колко биха могли да платят нашите конкуренти за този файл?

— Десетина хиляди. — Малко увеличавам цената.

Урман ме гледа с недоумение. Уточнява:

— Десет хиляди долара?

— Да.

— Честно казано, даже сто хиляди не биха били висока награда… Добре. Да допуснем, че предлагам на човека, който се опитваше да открадне файла, сто и петдесет хиляди. При условие, че той ще започне да ни сътрудничи… срещу нормално, добро заплащане.

— Това да не би да е лекарство против рак? — питам аз.

Урман поклаща глава:

— Не. Тогава би било безценно. Това е само едно средство против настинка, но много, много ефикасно. Ние се подготвяме да го пуснем в производство, но едва след като разпродадем запасите от по-неефикасни лекарства. Та какво ще кажете за моето предложение?

— Страхувам се да не ви огорча — старая се да не мисля за предложената сума. — Но кодексът на дайвърите директно забранява подобни договорки.

— Добре. — Урман става. — Очаквах подобен отговор. И оценявам вашата позиция.

Той се доближава до дръвчето, с известно усилие откъсва ябълката.

Устните му мърдат — явно казва паролата.

— Вземете.

Ябълката е в ръцете ми. Тежичка е — към два мегабайта е сигурно. Да се опитвам да я копна е безполезно, трябва да я нося със себе си. Пъхам ябълката в пазвата — тоест прикачвам файла към виртуалната си обвивка. Гледам Урман.

— Играя ва-банк — сериозно казва Урман. — Жертвам една много перспективна разработка. Можете да я дадете на господин Шелербах и да му предадете много поздрави от мен лично. Моля ви само за едно — след това елате при нас да поговорим за постоянно сътрудничество. Няма да крия, именно сега имаме много, много голяма нужда от услугите на дайвър.

Проследен е четвъртият рутер… проследен е петият рутер… тревога! Тревога! Тревога!

— Добре. — Ставам и аз. Всичко това е много неочаквано… никога не съм предполагал, че сериозните бизнесмени правят такива широки жестове. — Обещавам, че ще дойда. А сега, извинете…

— Не, господин дайвър, сега вие ме извинете. Вие спокойно ще напуснете нашата територия, но само след като бъде установен вашият истински адрес. С цел гарантиране на даденото току-що от вас обещание.

Мрежестите стени на павилиона потъмняват, като че ли увити с плътна тъкан. Правя една крачка — тя ми се отдава много трудно. Каналът ми за връзка не е изключен, а задръстен. Урман започва да се движи на пресекулки, пред очите ми всичко плува, ябълката в пазвата натежава и ме дърпа към земята, гласът на „Windows Home“ заглъхва и губи интонации:

Тревога… тре… во… га…

Виж ти. Добри играчи са мултимилионерите.

По-точно, техните слуги, към които се канят да ме приобщят.

— Вика, намали детайлизацията! — шепна аз, като продължавам да се опитвам да достигна масата. Само да ме разбере програмата, да се подчини без уточнявания…

Павилионът се променя. Изчезват ажурните орнаменти по стените, цветята остават без бутони и дребни листенца, текстурата на ризата на Урман става по-груба.

Затова пък аз успявам да се пресегна за играчките ми на масата и хващам носната кърпа. Полезно нещо са тези предмети за лична хигиена.

Мах с кърпичката — забавен, като под вода, и бляскаща плоскост от светлина прорязва сънения уют на павилиона. Някои наричат тази програма „лепка“, други — „път“. И двете определения са верни. Програмата търси чужди канали за връзка и ги използва за моите цели.

Съвсем, съвсем нова, рядка и почти безотказна програма.

Част от стената се руши, като отваря изход към улицата. Очевидно използвам канала за връзка на самия Фридрих. Грабвам огледалцето и гребена и побягвам.

От стената се подават назъбени остри копия. Защитната програма на „Ал-Кабар“. Скачам в отчаян опит да се провра между копията.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой…

Климатикът на шлема облъхва лицето ми с леден въздух. На екраните бавно пълзи лентичката — процент на свалената информация, а под нея хищно се свива отворът на затварящия се канал за връзка. Ето така изглежда в действителност красотата на най-напрегнатите виртуални схватки. Лентички, буквички, цифрички. Схватка на програми, модеми, байтове информация.

Не ща. Гнусно ми е и ми е гадно.

— Дийп! — командвам аз.

В главата прокънтява болка, но — майната му! Пролитам между копията, падам на пода. Блестящата лента се извива като змия по улицата и руши всичко по пътя си. Свличат се сгради, с грохот се разпада стената. Лентата прескача оврага. Напред…

Насреща ми изскача охраната. И двамата са с мечове, но и аз вече съм извадил камата. Чий вирус ще се окаже по-ловък и по-бърз?

Моят.

Това е подарък от Маниака, моя познат спец по компютърни вируси. Подаръкът е убийствен — въздухът под удара на камата се запалва и като драконово дихание удря охраната. Те мигновено изгарят. Превръщат се в черни овъглени скелети.

Маниака обича готини ефекти. Сега компютрите на охраната са до гуша заети с невероятно важна работа — изчисляват числото „пи“ с точност до милион знаци след запетаята. Дори не им остават ресурси да изведат операторите от виртуалността. Прекрасно, ще си полежат в дълбочината, няма да седнат на други машини…

— Не е етично… — скръбно шепне „Windows Home“.

Тичам по лентата. Каналът за връзка е прекрасен, след няколко секунди съм вече над стената. Лентата под краката ми пружинира, подбутва ме, два зор. Смея се, но все пак се обръщам.

Охо!

Какво се случва в „Ал-Кабар“! Улиците гъмжат от народ, по лентата търчи вече друга охрана, а от една сграда изпълзява нещо огромно, змееподобно, неприятно. Нямам желание да се вглеждам.

По-бързо…

Лентата прескача монстера и извивайки се като дъга опира в земята.

Пазачът отново оживява, потръпва, протяга лапи нагоре, така че мостът-нишка се къса, но не ме достига. А да се помести той не може — твърдо е закрепен на неговия канал за връзка.

На последните метри лентата под краката ми изведнъж започва да вибрира и се опитва да ме отхвърли назад. Програмистите на „Ал-Кабар“ са възстановили контрола.

Но вече е късно, аз съм на земята, и към мен тича сивият вълк.

— Качвай се, Иванушка, време е да си вдигаме чукалата! — вика той.

Скачам на вълка, обръщам се за последно. От лентата скача охраната, над пропастта се рее крилата сянка.

— Съкс! — шепна любимата ругатня на виртуалите. Съкс — това е „увиснал“ компютър, неработеща програма, кисела бира или тръгнал под носа ти тролей. В настоящия случай това е енергичното ми преследване. Нямаме време спокойно да преточим съдържащата се в „ябълката“ информация и да се стопим във въздуха. Трябва да бягаме, да оплетем следата.

Но моят партньор във вълча кожа ги може тия работи.

Търчим из пустинята, после завиваме през гората. След нас се носят размазани сенки — охраната жертва плашещия си облик в името на скоростта.

— Далече ли са преследвачите, Иван-Царевич? — пита вълка.

— Близо! — признавам аз.

— Ех, Иване, няма да те избавя! — ръмжи вълка.

Вадя гребенчето, чупя го и го мятам зад гърба си. Чува се силно пращене — зъбците му се разхвърчат, впиват се в земята и започват да растат, превръщайки се в исполински дървета. Движенията на охраната стават размазани, сънливи — пространството е пренаситено с внезапно възникналите обекти и компютрите на врага за задръстени от обилието на безсмислена информация.

За съжаление това е стар трик и методиката за борба с него е прекрасно отработена. Болшинството от охраната успява да стесни полезрението си или да понижи детайлизацията на изображението и прескача опасното място. По-точно това не са го извършили самите пазачи, а техните дийп-програми. Изостават предимно непрофесионалистите, тръгнали да ме преследват от чист ентусиазъм.

— Ех, Иване, силичките ми свършват! — вика вълкът. Не мога да го разбера, наистина ли се вживява, или така артистично играе приказен герой?

Идва ред на огледалцето. Когато го хвърлям назад, моят сдържан „Windows Home“ врещи:

— Не е етично!

Неетично е, разбира се. Има си хас. Това не е като шегичката с бързорастящите баобаби, и даже не е като локалния вирус-меч. Това е логическа бомба с доста голяма мощност.

Там, където пада огледалцето, възниква и стремително се разширява езерце. Част от пазачите нагазват в него и „потъват“, изчезват безследно. Останалите безпомощно спират на брега.

Сега в тази област на виртуалността напълно са блокирани всички линии за връзка. През тази зона няма да се минава поне два часа — после езерцето ще изсъхне.

— Откъде са тия чудеса? — запитва вълка.

— От Маря-изкусница — след кратко колебание отговарям аз. Честно казано, именно този ник ми подсказа как да се дегизирам днес… Вълкът няма да ме издаде. А на него също могат да му потрябват подобни програмки.

— Ще го имам предвид — благодари вълкът, бързо се оглежда и пита: — Какво имаш за десерт, юнако?

Преследва ни дракон — бойна програма-прехващач от висша класа. Драконът има три глави — очевидно това са трима оператори — хора, плюс обичайния арсенал — нокти, зъби и пламъци. Стотина разнообразни вируси и здрава защита. Над езерото драконът само малко забавя ход.

— Десерта го похарчих пръв — признавам аз.

— Повече не можа ли да вземеш? На приказчици реши да си поиграеш, само три предмета? — ръмжи вълкът. Той не е прав, разбира се, прекалено много бойни вируси не можеш да носиш със себе си. Но и двамата сме изнервени.

Вълкът взема някакво решение и рязко завива настрани, като още повече ускорява ход. Спира до широк обрасъл с мъх пън, толкова рязко, че аз падам на земята. Той ме оглежда внимателно и прескача пъна.

Аз предпочитам да използвам вода, когато си променям облика. Ручейче, река, или поне пълен кърчаг. Но върколаците са консервативни.

Във въздуха вълкът се преобръща се превръща в човек. Това е млад мъж със скромен сив костюм и лачени обувки. Моят приятел дайвър е елегантен както винаги. Той пада и веднага става, скача отново и се превръща в точно копие на мен самия.

— Вика, поточе! — командвам аз, загрявайки какво е измислил. Но бившият вълк вече ме е хванал за раменете и с вик „Няма време!“ ме мята през пъна.

Да се подлагаш на въздействие на чужда мимикрираща програма е малко удоволствие. Едва успявам да прошепна: „Вика, стой мирно!“, за да не се съпротивлява грижовния „Windows Home“ на моето превъплъщение.

В кожата на вълк съм бил много отдавна, когато виртуалността прохождаше и всички си падаха по метаморфози. За щастие не ми се налага да заставам на четири крака — промяната е само външна. Свалям меча, подавам го на новия Иван-Царевич, той грабва оръжието и ми се качва на раменете.

— Айде, мършо, скапана кранто! — вика той и ме пришпорва. Аз се хвърлям напред и тъкмо навреме — над дърветата се показва драконът. Той пикира върху нас и пуска три струи пламък. Точно пред нас лумва пожар.

— Давай! — вика моят партньор и шепнешком допълва: — Довечера както винаги… — Аз рязко се дърпам, изхвърлям го и побягвам, засипван с проклятия.

Драконът секунда кръжи над нас, после прави тъпия си избор и каца до приказния герой. Страхливият партньор не го интересува.

Което всъщност беше целта на занятието.

Тичам настрани и шепна:

— Вика, преточвай новите файлове!

Зад гърба ми кипи схватка. Впрочем, кратка. Върколакът успява да закачи дракона с меча, но против защитата на програмата-прехващач вирусът е безсилен. Около върколака се вдига снежен облак и той замръзва.

Замразяване. Край. Моят приятел е излязъл от играта — той си е вкъщи и сваля виртуалния шлем. А пред озъбените муцуни на дракона стои негово копие с всичките добити от него програми… ако разбира се те бяха у него.

Драконът леко удря застиналото тяло с лапа и то се разсипва на ледени парченца. И трите глави се накланят над тях… търсят откраднатата ябълка.

А аз търча.

Ябълката в пазвата ми става все по-лека — информацията изтича на моя компютър. Обикалям между дърветата, после спирам, за да улесня „Windows Home“ за преточването на файла.

Чувам рева на дракона — той не е намерил откраднатото и е разбрал каква е работата.

Кой е по-бърз?

Драконът отново излита в небето. Той лесно ще ме намери — придвижванията във виртуалността оставят следи. Стоя и чакам.

— Трансферът на файла е завършен.

Край. Победа.

— Изход! — командвам аз.

— Сигурен ли си? — уточнява „Windows Home“.

— Да.

— Излизане от виртуалността — съобщава компютърът. Пред очите ми бляскат разноцветни искри. Светът губи яркост… превръща се в избеляла, плоска картинка.

— Вашият изход от виртуалното пространство е успешно завършен! — радостно казва „Windows Home“. Гласът в слушалките е рязък и твърде силен. На екраните на шлема се вижда гъста синева с бяла фигурка на реещ се или, по-скоро, падащ човек. Известната на всички емблема на дийп, дълбочината, виртуалния свят.

Смъкнал шлема аз примигвам, гледайки монитора. Там картинката е същата.

— Вика, благодаря — казвам аз.

— Нямаш грижи, Льоня — отговаря „Windows Home“. На тази дребна любезност я научих преди около седмица. Приятно е, когато програмата изглежда по-човечна, отколкото трябва.

— Терминал.

Синевата се сменя с панела на терминала. Аз ръчно се включвам към шестия, устоял компютър-рутер, и премахвам акаунта си. След това анулирам временния си адрес в Австрия.

Основните нишки са прекъснати. Търсете ме, момчета от „Ал-Кабар“. Пресейвайте си файловете в търсене на „Иван-Царевич“. Дайвърът избяга от капана.

Вече без да ползвам гласово управление, изключвам „Windows Home“, изпадам в триизмерната нортънова таблица, влизам в диск „D“, където се пази всичката виртуална плячка и малка колекция вируси. Ето я „ябълчицата“ — файл мегабайт и половина. На външен вид — най-обикновен документ за текстов редактор „Advanced Word“. Впрочем, към него са закачени още два малки файла… защитни програми? Пускам сканиращата програма, разработена именно за такива сюрпризи.

Аха. Ясно. Това са програми-идентификатори, които трябва да унищожат файла, ако той се окаже на чужд компютър.

Знаем я тая работа. И отдавна сме се презастраховали — програмите-идентификатори просто не виждат моя компютър. На диск „D“ съхранявам именно такива опасни неща.

Вътре в самия текстов файл сканирането също открива сюрприз — малка програма, която предполагам, че се включва при опит да се прочете информацията. Нищо друго не съм и очаквал. Правя копие върху дискета, после на CD. И започвам да изкормвам ябълката от Ал-Кабарските градини.

Да се убият защитните програми без да се унищожи текста се оказа невъзможно. Наложи се просто да ги излъжа, да ги доведа до неработещо състояние. После се захванах с вътрешния сюрприз. Разрязах файла на двадесетина парченца, отделих защитната програма. Тя се оказа абсолютно непознат полиморфен вирус, който — а това вече е неприятно! — е успял да се внедри в моя компютър. След два часа непрекъсната работа, спирайки само за да изпия таблетка аспирин и да ида до тоалетната, аз се убедих, че не мога да го разкодирам.

Беше вече късна вечер — времето, когато хакерите тъкмо започват работа. Опаковах вируса с парче текст и се обадих на Маниака.

Наложи се да изчакам около две минути докато отговори. Пак имах късмет — напълно беше възможно да се мотае из виртуалността, безучастен към обаждания, пожари, наводнения, и други досадни дреболии от живота.

— Да?

— Маниак, аз съм.

Гласът на хакера поомекна.

— Привет, Льоня. Какво става?

— Имам нов вирус за твоята колекция.

— Мятай! — мълниеносно затваряйки телефона каза Маниака.

Аз включих модема и пратих изненадата от Ал-Кабар в алчните ръце на строителя на вируси. Извадих от хладилника хляб, салам, отидох в кухнята да сложа чайника. Със сигурност вирусът ще отнеме на Маниака поне половин час. Десетина минути ще го чупи, а после двадесетина минути ще се любува на структурата му, ще се смее, отбелязвайки неудачните решения, и мръщейки се, намирайки ходове, които на него самия още не са му хрумвали. От времето на Московската Конвенция, която се смири пред неизбежното и легализира създаването на нефатални вируси, той се занимава с тяхното изготвяне. Вирусите му са хубави, способни да забозят всяка машина, и същото време да не унищожават информацията на нея.

Но Маниака се обади след три минути.

— На гости на „Ал-Кабар“ ли си бил? — с меден глас попита той.

— Да — нямаше смисъл да го лъжа. — Толкова бързо ли се справи?

— Не съм се справил. Този вирус е мой, приятел!

Не измислих нищо по-добро да кажа:

— Извинявай…

Маниака, а иначе просто Саша, беше много сериозен:

— Ти какво, свил се от тях програма?

— Не съм я съвсем свил. Но общо взето да, това беше вградено във файла.

— Свързвал ли си се с някого през модема, след като си получил тоя файл?

— Не.

— Тогава имаш късмет — съобщи Маниака. — Разбираш ли, това не е обикновен вирус, това е картичка.

Не го разбрах и Маниака обясни:

— Картичка с обратен адрес. Ако вирусът открива на компютъра комуникационно оборудване, той залепва за всяко твое писмо още едно — мъничко, невидимо… картичка. Без никакъв текст, затова пък с твоя обратен адрес. Писмата тръгват заедно, а после вече от чужд компютър картичката се отправя към службата за безопасност на „Ал-Кабар“.

Направо се смразих.

— Ама аз го убих на моята машина…

— Убил си не него самия, а лъжливите отражения, които той създава. Специално за успокоение на бдителността. Масовите чистачки засега не откриват картичката — тя е много рядко нещо.

— И какво да правя?

— Да ме черпиш бира — засмя се Маниака. — Сега ще получиш писмо от мен, в него е лекарството. Специален антивирус. Няма хелп, просто пускаш бат-файла, и той ще провери машината. Имай предвид, ще работи дълго, това не е комерсиален продукт, а така… лична застраховка от собствения ми вирус.

— 10x.

— Ъхъ. Льоня, за малко си се разминал с големи неприятности.

— Развъдиха се хакери — измърморих аз. — По дяволите, защо никога не си ми казвал за тая работа?

— А откъде да знам, че се занимаваш с компютърен взлом? — резонно възрази Маниака. — Следващия път ме питай, ако мислиш да се навираш в гъзарски места. Айде, пускай модема.

След една-две минути пуснах получената антивирусна чистачка. Тя наистина работеше много бавно и всяка минута оповестяваше за това, че е открита „картичка“. Полиморфът беше плъзнал по целия компютър.

Наистина за малко да загазя.

Поглеждайки екрана, аз си стъкмих гигантски сандвич, налях си в една чаша чай и излязох на балкона. Беше вече тъмно, ръмеше ситен дъждец. Въздухът беше влажен и студен.

Дайвърите ги погубва тяхната самоувереност. За нас не са страшни опасностите на виртуалния свят и това приспива бдителността ни.

А най-обидното е, че ние изобщо не сме професионалисти. От хакерите неизвестно защо дайвъри не стават — явно те приемат виртуалния свят като реалност.

Затова пък аз, един посредствен художник от фалирала преди три години фирма за компютърни игри, получил като компенсация стар компютър и наврял се в дълбочината, станах дайвър. Един от стотината живи понастоящем.

Късмет.

Сигурно е просто късмет.

Бележки

[1] Монстер — най-общото значение е „чудовище“; в романа на Лукяненко с тази дума се назовава клас персонажи — нисък клас демонични чудовища, извънземни нашественици — от популярната (най-вече през 90-те г. на XX в. електронна екшън игра „Doom“; българските геймъри предпочитаха да ги назовават „демони“. — Бел. NomaD.