Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (14)

10

Минавам четиринадесет нива. За седем часа.

Днес се ражда легенда.

Зад гърба ми остават трупове и развалини. Малко се забавям на шесто ниво — то е съвсем-съвсем ново и непривично. После запецвам на дванадесето, срещал съм подобни, но арената си е арена, и да изпотрепеш стотина и малко монстери не е като да натиснеш три клавиша.

За щастие, другите играчи вече практически не се бъркат. Слухове пълзят из „Лабиринта“, пресичат нивата с лекота, недостъпна дори за дайвърите. На слуховете не им пука от дълбочината, тях никога и нищо не може да ги задържи.

Слуховете са враг на дайвъра. Но сега те сеят страх, и това работи за мен.

В края на четиринадесетото ниво разбирам, че вече не издържам. Излизам за миг от дълбочината и се убеждавам, че е почти седем часа сутринта.

За компютрите е вредно да се изключват. С хората е точно обратното.

Четиринадесетото ниво е градски спортен център. Компютърът с менюто на играта е на съдийската маса до огромен басейн, където в чистата вода лениво се мандахерцат трупове на подобни на крокодили монстери-амфибии. Те доста трудно се убиват, наложи се да използвам плазмогън, за да заври водата в басейна. Когато тя изстива, аз се гмуркам във вонящия бульон и десетина минути изчаквам преследвачите си — двама истерични играчи, момче и момиче, които ме гонят вече три нива. Те бързат, уверени, че аз веднага ще напусна спортния център, и нахълтват невнимателно, макар и красиво. Момчето е с плазмогън на кръста, момичето е с вдигнат щуцер. Пускам по тях ракета направо изпод водата и двамата изчезват в огнен вихър.

Измъквам се от басейн, опирайки се на хлъзгавото тяло на варен монстер и надниквам в дупката от ракетата. Там нищо не е останало, енергийните клетки на плазмогъна на момчето са детонирали.

— Аз съм Стрелеца — все пак казвам аз. Това вече стана ритуал, а аз харесвам добрите традиции.

Записвам се — „Стрелеца, 14“, и щракам клавиша за изход. Ще направим всичко честно и правилно. Ще си почина… и ще се върна.

Непременно ще се върна.

В пода до съдийската масичка се отваря люк — изход от играта. Скачам там и се оказвам в съблекалнята.

Изходът от „Лабиринта“ е също така тържествен и пищен, както и входът. Но това е друга тържественост, празнична, весела. Стая със стени от розов мрамор, ярка слънчева светлина в прозореца на тавана, мек диван, масичка с плодове и храна, огромен резбован шкаф от червено дърво. Свалям бронираната жилетка, шлема, маскировъчния костюм, пъхам ги заедно с купчината оръжия в моето „индивидуално шкафче“. Само аз ще мога да използвам спечелените неща, отново влизайки в „Лабиринта“. Взимам душ, преобличам се. Стига, трябва да се махам. Не ми се иска да прекъсвам програмата, достатъчно ме боля главата, в края на краищата да стигна до хотела и да изляза по нормалния начин е въпрос на пет минути.

От съблекалните се излиза в просторна зала с колони, откъдето вече се виждат улиците на Дийптаун. Това е границата на Сумрачния Град и обикновената виртуалност, размита, като звуковата бариера в океана.

Обикновено колонната зала е безлюдна. Без да бързат излизат от съблекалните си играчите, по един и на групи, отправят се към най-близкия ресторант „BFG-9000“ или бар „Kakodemon“ да полеят победата или поражението…

Днес тук са се събрали стотина човека. И това е моя заслуга. Изглежда, тук са всички, загинали от моята ръка. Всеки, който излиза от съблекалните, бива придирчиво огледан, като че са могли да запомнят лицето ми под шлема-маска. Мен също ме оглеждат, но аз явно не съм подходящ за запомнения в последните мигове на играта образ на безпощадния Стрелец.

Отивам при най-близката група, разговорът там стихва, мускулест мъж с квадратна брадичка рязко пита:

— Стрелеца?

За щастие се досещам какво има предвид и кимам…

— Да… — на лицето ми се изписва обида и злоба. — С гранатомета… гадина! И вика: „Аз съм Стрелеца!“

Май нещо прекалявам… След като те уцелят с гранатомет е трудно да чуеш нещо. Но фигурата на Стрелеца вече е обкръжена от мистичен ореол и моите думи за гранатомета се отнасят към обичайните оправдания на неудачник.

— Ти си стотният — казва квадратнобрадатия. — Аз съм Толик.

— Аз съм Льоня.

— Сто човека утрепа, гадняр! — с възхищение и ненавист съобщава Толик. — Откъде се взе… Запознай се — Жан, Дамир, Катя… Всичките ни изби на девето ниво.

Не помня, честно казано. Беше голяма пукотевица… предпоследния опит на играчите да се организират и накуп да смажат наглия Стрелец.

— А мене на петнадесето! — казвам аз. — Така добре вървях, а той…

— Чухте ли? — крещи Толик. — Стрелеца е тръгнал към петнадесето!

Тълпата отговаря с възбудена глъчка.

Безнадеждно махам с ръка и се отправям към изхода.

— Ей! — вика Толик. — Няма ли да го чакаш?

— Джобът ми не е разтегателен! — отговарям аз. — Сами ще му смачкате фасона…

— Това да — кима Толик. — Ако успеем да го познаем.

Той все пак ме подозира, но не може да потвърди подозренията си. Аз кимам, правя още една крачка. И виждам Алекс.

Първата ми жертва стои малко настрани, мълчи и с интерес се вслушва в диалога.

И изглежда не иска да се намесва. Вендета. Един на един.

Мен това ме устройва. Подминавам го… още две секунди и ще изляза от залата на улицата на Дийптаун.

— Стрелецо! — викат ме отзад и стотината души издишват като един.

Обръщам се. Гласът бе прекалено настойчив, безполезно е да продължавам да се правя на интересен.

Това не е Алекс. Гилермо е.

— Стрелецо — той се доближава. — Извинете, че ви задържам… Вие поставихте осем рекорда за нива, да?

Сигурно. Гледам не Гилермо — стотината мои скорошни жертви. Погледите им не предвещават нищо добро.

— Ръководството реши да ви съобщи, че нямате право да претендирате за обявените награди… да? Защото работите по договор с нас.

Слава богу, поне сега говори тихо и другите не ни чуват.

— Не съм имал подобни намерения — опиянен от злост, съобщавам аз.

Гилермо изглежда разбира, че е завързал беседата ненавреме. Но на него са му наредили.

— Обаче ние искаме да ви изплатим малка премия… двеста долара… като благодарност за интензивната работа. Вие направихте много добра реклама на „Лабиринта“… ние едва се справяме с потока нови играчи.

Той прави пауза, оглежда залата и казва с тон на извинение:

— Можете да дойдете за парите веднага, заедно с мен. Нашият офис има много изходи.

Мерси. Ето това не го обичам, когато първо ме натикват блатото, а после сърдечно ми протягат ръка за помощ.

— Ще мина някой път.

Гилермо въздиша, вдига ръце — какво да се прави, аз съм подчинен, наредиха ми да предам… Тръгва към дъното на залата, към някакви служебни коридори.

Гледат ме деветдесет и девет чифта очи.

— Аз съм Стрелеца — казвам аз.

Деветдесет и девет чифта крака се откъсват от пода. Не, деветдесет и осем.

Алекс стои на място, само вади от пазвата блестящ дълъг пищов и крещи:

— Бягай, козел такъв!

Обръщението не ми допада, но съветът е разумен. Всеки от обидените освен може би Алекс вътре в себе си е наясно, че са го убили абсолютно честно. Но на глас казва съвсем друго. Затова всички са готови да отмъстят за невинно пострадалите другари, като забравят, че до преди малко са били съперници.

Бягам.

Зад гърба ми няколко пъти щракат изстрели — Алекс отчаяно се опитва да задържи преследвачите, после вика след мене:

— Аз сам ще те опра…

Викът му секва. Не само той има вирусно оръжие, пригодно за улиците на Дийптаун. А може би се е намесила службата за безопасност на „Лабиринта“.

Бягам.

Липсва ми само за капак на всичко да се стопя във въздуха. Ако обидените играчи разберат, че на всичко отгоре съм и дайвър, ловът ще прерасне в хайка.

А как ми се спи…

Пресечка, втора, трета. Свалям детайлизацията, за да ускоря тичането. И едва не подминавам сграда с надпис „Всякакви забавления“ на четирите основни езика на Дийптаун.

За щастие надписите са огромни и аз навреме схващам смисъла им. Както и си спомням разказа на Маниака за системите на безопасност във виртуалните бордеи.

Изборът е прост и аз нахлувам през въртящата се стъклена врата.