Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (13)

01

Първият етап е прост по определение. Той трябва да е такъв, че новаците да навлязат в играта, да повярват в силите си… за да дойдат пак и пак. Доближавам се до гарата откъм лявото крило, бързо проверявам ред запомнени скривалища — в канализационния люк, в трафопоста и в кабината на преобърнат, търкалящ се напречно на релсите локомотив. В канализацията е празно, в трафопоста намирам два пълнителя, в локомотива — загърнат с прозрачна обвивка сандвич. Нито хора, нито монстери засега няма и това ме тревожи.

Доближавам се до един от страничните входове на сградата. За секунда спирам пред избитата врата, после рязко се хвърлям в нея.

Аха.

Върху мен се нахвърлят двама мутанти — дребни човекоподобни демони. Те са обрасли с някаква зелена мъхеста гадост, във възлестите си хипертрофирани лапи стискат пушки. На лицето на единия са се запазили строги, „професорски“ очила.

Разстрелвам мутантите от упор, те дори не успяват да открият огън. Сменям пълнителите, доближавам се до телата. Пушките им са разбити от куршумите. Жалко. С пистолети далече няма да стигна.

Вървя през гарата. Върволица празни, зацапани зали, локви кръв, стени, изписани с някакви отчаяни призиви и проклятия… Нещо като Брестската крепост, а не гара. Според легендата на играта тук е била последната схватка на полицията на града и завоевателите пришълци. Знам, че някъде из подземията може да се намери умиращ сержант, който ще разкаже ужасяващи истории за нашествието и ще подари преди да умре пушката си. Но да търся тая душераздираща, вечно умираща програма ме мързи. Последователно проверявам още редица скривалища, намирам бокс, който веднага слагам на лявата ръка, две ръчни гранати, и най-накрая двуцевка.

На два пъти виждам в далечината човешки фигури, но те не ме нападат, и аз също ги оставям на мира. Малко ми е времето. Отивам към изхода за площада пред гарата. Там на масичката, зад която лежи окървавен женски труп… той винаги лежи тук… тихо работи компютър. На екрана е менюто на играта. Записвам се, отказвам предложението за излизане от играта. Нататък. Към втория етап.

С пушка в ръка изтичвам навън от гарата, прокрадвам се към пътя, като се навеждам и се крия зад дърветата. И ненапразно. По мен стрелят някъде от горните етажи. Не ме улучват.

Сигурно е човек. Монстрите са тъпи, но затова пък са точни.

Площадът пред гарата е пълен с леко прашни, но изправни автомобили. Стопаните им са се качили оня същия влак… Крия се зад грамаден, измачкан форд, чакам.

Винаги чакам тук…

След около пет минути от сградата на гарата изскача човек. С бързи пребежки той се доближава до колите.

Ставам, взимам го на прицел. Човекът замира. Той не е бил готов за тази засада, в самия край на нивото…

— Сядай! — посочвам с цевта форда. Играчът изглежда не ме разбира. Лицето му под маската не се вижда, освен това нарисуваното лице няма да издаде нищо за националността на играча. Но изглежда не е руснак.

— Качвай се в колата и карай!

Разбра ме. Включила се е програмата-преводач. Бавно се доближава, отваря вратата, сяда на волана.

— Ей! — гласът едва се чува. Обръщам се, без да изпускам пленника от очи. В дупката на пробития купол стои леко позната фигура. Алекс. Я го виж, настигнал ме е. Влязъл е втори път и ме е настигнал. Явно той ме е пуцал в гърба… — Ще те оправя! Чуваш ли? Няма покой за тебе! Ще те оправя!

Недвусмисленият ми жест го принуждава да открие бегъл огън. Но патроните са му малко, а разстоянието е голямо. Той хвърля пушката и се опитва да се прицели с пистолета, и в този момент зад гърба му възниква пурпурна сянка. Виж ти, огнените удушвачи вече ги има и на първо ниво. Светещите лапи хващат Алекс за гърлото и той пада на колене, гърчи се, стреля през рамо. Мързи ме да чакам края на схватката.

Качвам се в колата. Моят пленник, който послушно изчака края на разговора, тръгва. Той кара бавно, оглежда се, явно очаква изстрел в тила.

Трасето е оживено. Два пъти се опитват да ни настигнат и блъснат огромни трейлъри. Смъквам стъклото и ги разстрелвам с пушката, целейки се в гумите и предното стъкло. Това засега са дреболии, монстери, създания на „Лабиринта“. Не от тях трябва да се страхуваме.

Мъжът първо се стряска от изстрелите, после свиква.

На детелината на шосето ни причакват истински врагове. Три коли са преградили пътя, зад тях се крият въоръжени хора. Един стои на открито, в небрежна, уверена поза. В ръцете му има гранатомет.

Блях. Чувал съм, че някъде на гарата има и тежко въоръжение, ама така и не намерих време да проверя…

— Какво да правя? — пита моят пленник.

Трябва да си идиот, за да се опитваш да се справиш с такава банда. По-просто е да се предадеш и да пожертваш част от снаряжението си с надеждата, че ще те пуснат.

— Бавно намали скоростта. След третия ми изстрел спираш.

Той мълчаливо кима.

Бандитът с гранатомета с насмешка ни гледа. Очаква ни.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой… пусни ме, дълбочина…

Поглеждам изображението, привиквайки към картината. Бандит… коли… тилът на шофьора ми. Кръстчето на прицела по средата на екрана.

Много нечестен човек съм.

Протегнах ръка, докоснах мишката, плъзнах я по подложката. Кръстчето се плъзна по екрана.

Тръгваме.

Откривам огън, стреляйки с левия бутон на мишката, а с десния презареждайки пушката. Бандитът с гранатомета така и не разбра нищо. Ярки жълти гилзи изпълват екрана, в слушалките е грохот. След като усмъртявам ония тримата, дето се показаха, пренасям огъня върху колите. Във виртуалността да уцелиш резервоара не е по-лесно, отколкото в реалния живот. Но когато разстрелваш нарисувани силуети — това е занятие за дете.

deep

Ентър

 

 

По дяволите, нали предупредих — да спре!

— Спирай! — крещя на шофьора.

Той спира пред горящите коли. Обръща се. В очите му, дори през тъмните стъкла на маската, се чете ужас и възхищение.

— Как успяхте?

— Излизай.

Той явно очаква още един изстрел, но аз недвусмислено му соча телата — застреляните от мен и убити при взрива на колите. Събирай оръжието… Да стреля по мен сега няма да посмее. Скоростта и точността на стрелбата, която демонстрирах, практически е непостижима за обикновен играч. Само за дайвър… и стар думаджия, свикнал да използва мишка.

Думаджиите винаги са се делили на клавишници и мишкари. Вечният спор за това кои са по-яки, така и не беше решен — дойде виртуалността.

Сега аз поставям точката над „i“.

Един от бандитите е още жив. Той псува — така цветисто и изразително, че неговата национална принадлежност не предизвиква съмнения. Лицето на играча е залято с кръв, едната му ръка е наполовина откъсната, с другата той безуспешно се протяга към аптечката. Останали са му около пет процента живот, но аптечката би го спасила…

Доближавам се. Той ме забелязва, гърчи се и крещи:

— Кой? Кой си ти, гадино?

И пак многоетажна фраза.

— Стрелеца — отговарям аз, като опирам дулото на пушката на челото на псувача. Не обичам такива ругатни. В края на краищата в моето тяло можеше да е момиче или дете.

Трофеите ги събирам около пет минути. Сега съм осигурен по най-високата тарифа. Пистолети, пушка с оптичен мерник, ловна двуцевка, гранатомет, аптечки, гранати, бронирана жилетка. Моят пленник също се екипира добре, само дето гранатомет за него не се намери.

В реалността такава купчина желязо човек не може да носи. Но тук всички сме малко Рамбовци.

— Тръгваме — подхвърлям на пленника и се качвам в колата. Той ме разбира без превод. Пътуваме по шосето, не се удържам и разстрелвам още един трейлър с гранатомета. Разбира се, след като съм слязъл от колата… Създателите на „Лабиринта“ са имали добро чувство за хумор и да съзерцавам собствените си черва на тавана на автомобила нямам желание.

Второто ниво свършва в покрайнините на Сумрачния Град. Ние заедно излизаме от колата и записваме резултатите си на компютъра, надлежно работещ в развалините на малък котидж. Едва след това спътникът ми си отдъхва. Махам му с ръка и се отправям към канализационния отвор. Най-верният път през третото ниво минава през нечистотиите. Малко хора го ползват — твърде е отвратително въпреки душа в края на нивото. Но на мен не ми пука. Ще мина през канализацията, гледайки екрана и мърдайки мишката.

— Ей! — вика след мене моят спътник. — Защо ти бях нужен? Ти си най-якият от всички, които съм виждал!

Сигурно очаква нещо като „заедно е по-леко“, или даже предложение да вървим нататък заедно. Но на мене не ми хареса, че той едва не се нацепи в горящите коли. И му казвам истината:

— Не мога да шофирам. А пеша е много път.

Той така си и остава до компютъра, объркан и препълнен с впечатления. И с много добро снаряжение като за края на второто ниво, между другото…