Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (9)

101

Има игри. И има Игри.

Разликата е в дълголетието.

Компютърната индустрия пуска до хиляда игри ежегодно. Както проектирани за дълбочината, така и обикновени, за нормални потребители.

Обикновено играта активно живее около половин година. Разпространява се по законни и незаконни канали, обсъжда се. В нея се излавят всички заложени от създателите й и случайни хитрости. После тя умира… и се запазва у стотина фенове.

Има изключения, когато играта живее с години. Появяват се нови, много по-съвършени и красиви игри, но и старата запазва тълпи привърженици.

И има три изключения, не умиращи още от довиртуалната ера. „Doom“, „C&C“ и „Mortal Combat“. Разбира се, те са се променили десетки пъти. Но това е по-скоро козметика, отколкото кардинална промяна.

„C&C“ — това е стратегическа игра. Виртуалното й пространство представлява цяла планета. На този безропотен полигон неосъществилите се Наполеоновци и Жуковци водят безкрайни войни за световно господство, управляват от несъществуващи щабове измислени армии. Там бучат танкове и се изстрелват в небето ракети. Разработват се нови чудовищни оръжия, с атомни взривове се изпепеляват световни столици. В тази игра не трябва да бъдеш ловък или точен, тук е важно стратегическото мислене. Казват, че много внимателно я наблюдават военните… и понякога добрите играчи получават предложения да постъпят на действителна военна служба. Някои това ги плаши, но много, напротив, ги привлича. Аз съм играл малко на тази игра на „войници“ за възрастни. Играта от моя гледна точка е безобидна и спокойна. Разхождаш се с чаша кафе в красива униформа из щаба, пълен с школувани адютанти, и казваш: „А защо да не метнем термоядрена бомба по Лос Анджелис?“

През последната година играта малко се промени, сега трябва да я започваш като лейтенант, командващ малък взвод в тактически схватки, подчинявайки се на чужди заповеди, и постепенно да се издигаш до главнокомандващ на своята страна. Появиха се възможности за военни преврати, предателство, партизанска война „против всички“… Не зная, сигурно играта е станала по-интересна. Но аз харесвах предишните правила.

„Mortal Combat“ е още по-проста и семпла. Това е ръкопашен бой във виртуално пространство. Можеш да облечеш един от стотиците готови образи или да измислиш свой, и да участваш в многодневен турнир за правото де се биеш с главния злодей, който мечтае да пороби цялата Земя. Ето тази игра е извънредно полезна. Най-добрият начин да изпуснеш излишната пара и нездравословните емоции е на мрачните арени на „Mortal Combat“, удряйки противника с пета по челото или засипвайки го с магически заклинания. Хубава игра. Аз ходя там един-два пъти на месец, но има хора, които се бият непрекъснато. Разправят, че ако не злоупотребяваш много с магиите, които, уви, в реалността са недостъпни, можеш да се научиш доста прилично да се биеш. Но аз се съмнявам. Все пак едно е „удар“, който усещаш с помощта на виртуалния костюм, и друго е истинското арматурно желязо, с което ще те цапнат на улицата.

И, разбира се, съществува и „Doom“. Онази същата игра, от попадането в която започна виртуалната ера.

Основното й поле се нарича семпло — „Лабиринт на Смъртта“. Това наистина е лабиринт — петдесет нива, част от тях са разположени в сгради и подземия, част — на улиците на Сумрачния Град, един такъв условен мегаполис, който е бил завладян от чуждопланетна цивилизация. Дълбочина в дълбочината, пространство в пространството. Със свои закони и правила.

Играта започва от първо ниво — полуразрушена гара, където играчът пристига на дрезина, с един-единствен пистолет като оръжие. Гарата е пълна с монстери-ботове — бивши жители на Сумрачния Град и други играчи. Кой от тях е по-опасен, е трудно да се каже — монстерите са по-добре въоръжени, играчите обаче са по-умни от ботовете. На гарата може да се намери оръжие, защитно снаряжение, аптечки, храна. След като се измъкне от гарата, играчът попада на второто ниво — аутобан, пълен с изоставени коли… и, разбира се, монстери и играчи. За да победиш, трябва да достигнеш петдесетото ниво — древен храм в центъра на града — и да унищожиш предводителя на пришълците. Това е сложно. Аз някога стигах. Но оттогава „Лабиринтът“ се е променял десетина пъти, появили са се нови сгради, оръжия, монстери. И, разбира се, нови играчи, игрови наркомани, които не могат да живеят без престрелките по улиците на Сумрачния Град.

Това е интересна игра. Преди всичко защото изисква непрекъснато общуване с други хора. Не „бой до смърт“, като в „Mortal Combat“, не размяна на дипломатически послания и заплахи, като в „C&C“, а именно общуване. Сключване на съюзи, договорки, някакви дребни житейски хитрости…

Само дето какво необичайно е могло да се случи в пространството на „Лабиринта“?