Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (7)

011

Маниака живее на Василиевския остров. С пъхтене се изкатерих до петия етаж — когато е строена тази къща, асансьорите още са били рядкост, и позвъних. Един, два, три… пауза. Един, два. Дори ако Маниака е в дълбочината, свързаният с всички електроуреди в къщата компютър ще се подчини на кодовото позвъняване на вратата и ще го изведе от виртуалността.

В дълбочината на къщата се чуха стъпки. Бързо закрих шпионката с ръка.

— Кой? — мрачно попита Маниака.

— Рекет да сте поръчвали?

Пауза. Маниака явно току-що излиза от дълбочината, и не е разположен към хумор.

— Кой?

— Блях, аз съм бе! — махнах си ръката.

Маниака задрънча с бравите. Аз влязох. Маниака се оказа с виртуален костюм на голо тяло и с пушка помпа в ръка. Пушката беше грамадна, до нея слабичкия и хърбав хакер изглеждаше като дете, което си играе на война.

— Охо — само можах да кажа аз.

— Абе… бърниках тука по компа на един тип… едвам си спасих кожата. — Маниака е немногословен. Заключи вратата, хвърли поглед към тубата, съчувствено попита: — Какво, на червено ли си?

— Абе не съвсем.

— Имам една-две бутилки „Балтика“…

— Тук има „Гинес“ — гордо заявих аз. Маниака замислено погледна тубата. Подхвърли:

— Извратеняк…

Отидох след него в спретнатата кухничка, предпазливо попитах:

— Къде е… твойта?

— При техните.

— Скарахте ли се?

— Защо да сме се карали? — възмути се Маниака. — Жена ми я няма вкъщи — значи, че сме се скарали? Така, реши да види майка си… е, малко се посдърпахме.

— И защо така?

— Ами… бях при червените фенери…

Кимнах. Трудно е да живееш в дълбочината и да си женен човек.

Каква изневяра, по дяволите, е да влезеш във виртуален публичен дом? Там всичко е неистинско!

И въпреки това Маниаковата съпруга се обидила…

Седнахме на масата, Маниака порови в хладилника, извади пакетче кренвирши, парче кашкавал, после домъкна от неговата стая две огромни глинени чаши. Аз тържествено налях бирата.

— Наистина е „Гинес“… — призна Маниака, рисувайки с пръст върху гъстата пяна буквата „М“. — Да не повярва човек…

— За любовта, Шурка!

— Ъхъ — мрачно каза Маниака. Пресуши чашата, хлъцна. — Да. Любов. Блях, дявал ме взел! Трябваше да се отърва от опашка… една двойка ламери тръгна след мене… Реших да се отбия в „Ягодова полянка“.

— За чий?

— Ама ти какво, не си ли в течение какви системи за безопасност има във виртуалните бордеи? — потресе се Маниака. — Нали там постоянно киснат сенатори, депутати, бизнесмени… разни чували с пари. Съсичат преследвачите без грешка!

Аз поклатих глава. Не знаех. Срам ме е да си призная, но в такива заведения изобщо не съм влизал…

— Е, реших половин час да изчакам — продължаваше разказа си Маниака. — Не можех да стърча там сам като идиот! Викнах едно момиче… седяхме, пихме бира… „Гинес“! — в припадък на откровеност призна той. — Е и… някак от само себе си… и в най-интересния момент — бам! Шамар по физиономията! Момичето ме целува, а мен ме боли! После непрограмирано излизане от дълбочината… Галя разкачила шлема от порта.

Той си наля още бира. Аз съчувствено кимнах. Непрограмирано излизане — това е неприятно.

За не-дайвър.

— Ще се оправи — казах аз. — Не ви е за първи път, нали?

— Тя каза — за последен — мрачно съобщи Маниака. — Аз цяла година не бях влизал в тия бордеи! Дори костюмът ми е без секс-стимулатор!

— А моя е със — казах аз. — Обаче аз по бордеи не ходя.

— А трябва. Живей, докато си млад…

В интерес на истината Маниака е по-млад от мен с две години. Но той е як хакер, а аз съм прост „чайник“. Освен това той е женен, при това за втори път.

— Нищо, отпусни се. Утре ще се сдобрите.

— Ще се сдобрим — съгласи се Маниака. — Затова днес ще се поотпусна…

Ние разменихме разбиращи усмивки и сръбнахме бира.

— Купи на Галя женски костюм — предложих аз. — Заведи я в дълбочината… и ноу проблем!

— Да-да — сопна се Маниака с недоволство. — Виждал ли си мацки, които са опитвали виртуален секс? Психиката им е… друга. След това нито един нормален мъж не ги задоволява!

Кимнах, макар че не си представях реално жени, побъркани на виртуален секс. Мъже — да. Много хора от това са се побъркали, затова и не бързах. Едно са експериментите с търсещи приключения момичета, друго са професионалистките от виртуалните публични домове.

— Наздраве — предложих аз.

Пийнахме и напълнихме чашите за трети път. Тубата се преполови, на душата стана по-леко.

— За възел пет-нула-осемдесет и три, двеста и седем… — каза Маниака. — За старото „Фидо“…

Пихме мълчаливо и без да се чукаме. Като за покойник.

— Всичко се променя, Шурка — тихо казах аз. — Имаше „мрежа от приятели“, приказки за всичко на света, завист към Интернет, псувни по адрес на „Майкрософт“. А сега няма нито Интернет, ни „Фидонет“. Само виртуалност. А за нея „прозорците“ са най-удобната програма.

— Халваджии са те — упорито заяви Маниака. — Ти какво, все още „Windows Home“ юзър ли си?

— Да.

— Може и да си прав — тъжно каза Маниака. — Приятно гласче, съвети относно количеството мозък и качеството на железарията… пфу. Не трябва да мислиш, щракаш си по екрана и си гледаш картинки!

— А ти още с ОС/2 ли се забавляваш?

— Защо „забавляваш“? — възмути се Маниака. — Най-добрата операционна система след „Юникс“! Оня ден сложих нова версия, връх, а не програма!

— Всеки път като идвам, все това чувам — казах аз. — „Сложих… нова версия… три дни се ебавах с нея…“ А аз две години карам с „Windows Home“.

— На всеки своето — призна Маниака. И неочаквано попита: — Слушай, Льоня, а как успя с твоите „прозорчета“ да се набуташ в „Ал-Кабар“?

Аз свалих поглед.

— По мрежата мина слух, че двама дайвъри таковали „Ал-Кабар“ — ласкаво каза Маниака.

Направих последен опит да се отклоня.

— Защо двама? Един дайвър… и един помощник.

Маниака тихо се засмя.

— Не ме дръж за ламер, Льоня. Щото такъв поздрав по пощата ще получиш, целия софтуер наново ще инсталираш… Дайвърите не взимат прости хора за помощници.

Аз мълчах, гледайки Маниака.

— Ясно — каза той. — Добре де, за късмета. За богатите глупаци и умните хакери.

Ние се чукнахме.

— Какво имаше там, Льонка?

— Лекарство срещу хрема.

— Сериозно? Яко…

Ние сдъвкахме по два кренвирша, а аз тъжно си помислих, че моята анонимност все пак се пропука. Вчера се опитаха да ме хванат три пъти.

Днес просто ме изчислиха.

— Льоня, аз не познавам нито един дайвър — каза Маниака. — И нямам намерения да ги ловя. Нямам комплекси… особено към приятели.

— Благодаря — казах аз.

— Знаеш ли… само един въпрос.

Ето винаги хакерите имат един въпрос. Те си мислят, че могат да питат нещо такова, след което всичките тайни на дайвърите стават явни.

— Е?

— Когато дайвър решава да излезе от виртуалността — какво прави? Просто мисли: искам, разбираш ли, да се окажа в реалния свят? Или как?

— Чувал съм, че един дайвър… — не го гледах в очите, — при това мърмори една глупава фраза.

— Каква?

— Дълбочина-дълбочина, не съм твой.

— Само това?

— Понякога добавя: „Пусни ме, дълбочина“.

— И толкова? — унило попита Маниака.

— Да.

— Ама че просто…

Маниака порови по джобовете си, извади пачка „Лъки Страйк“, запали. С лека обида каза:

— Преди беше просто. Има хакери, има честни чайници, има ламери. Първите могат всичко. Вторите се учат. Третите са глупаци, над тях може и да се поиздевава човек. Ето ти… както си беше чайник, такъв си и остана!

— Да — съгласих се аз.

— Но ето появи се дълбочината… изглеждаше, че всичките ни мечти се сбъдват.

Маниака горчиво се засмя.

— А на практика — среден пръст! Аз, якият хакер — предизвикателно заяви той, — във виртуалността съм един от милионите! Е, по-схватлив съм, сигурно. Все пак имам някакъв опит! Ама въпреки това… понякога такива неща стават…

Той замълча, въртейки кренвирша в ръка. После съобщи:

— Наскоро изядох мишка.

— Какво?!

— Мишка. Компютърна. Е, не самата мишка, тя е твърда… кабела й прегризах.

— Защо? — тъпо попитах аз.

— Случайно. Бях в дълбочината. Седяхме с момчетата в „Дъга“, бира пиехме с пушена риба… Е, свърши ми рибката, взех от чинията на Макс…

— Макс нали не пие бира!

— Той пиеше „Фиеста“.

— С пушена риба?!

— За да не се цепи от колектива… — Маниака въздъхна. — Сигурно ми е било далече… и съм мръднал в реалността. Когато излязох — гледам, на мишката кабелът е прегризан! И май малко липсваше…

— Корема нали не те боли?

— Не, засега нищо…

Напълнихме чашите.

— Или пък — продължи Маниака. — „Лабиринта на Смъртта“ нали го знаеш?

— Да — мигновено изтрезнях.

— Наскоро реших да се поразтоваря, отидох направо на седемнайсето ниво. Там сега такива работи са направили! Кошмар, а не играчка… общо взето, затънах.

— Тоест?

— Не можах да мина нивото. А без това менюто за изход не се появява.

— И какво?

— Седях ден и половина — зло каза Маниака. — Цяла компания се събра… идиоти. По десетина пъти ни изпозастреляха, след това се барикадирахме, седяхме си в едно мазе, песни пяхме, защитавахме се от монстерите… докато не ни сработиха таймерите.

— При теб престоят в дълбочината — тридесет и шест часа ли е?

— Сега е двадесет и четири.

— А Галя?

— Ами… тя беше при тъщата… Льонка, а твоето ограничение по време колко е?

— Махнах го — признах аз.

— Разбирам… дайвър… — Шурка изкуствено се засмя. — По дяволите! Никога докрай не съм вярвал във вас, макар и да съм подозирал!

— Мен ли?

— Естествено. За чий са му на един чайник бойни вируси и противоотрови?

Малко ми е тъпо. Нещо се промени в нашите отношения. И прекалено рязко. Може би, с времето ще мине…

— Шурка, аз пак нищичко не умея — само да излизам от виртуалността. За мен всяка програма е купчина безсмислени символи и изпълним файл.

Маниака кимна.

— Разбирам. Но кажи ми — ти би ли си сменил мястото с мен? Кое е по-интересно — да твориш дълбочината или да я управляваш?

Аз мълча.

— Сипи… — с въздишка каза Маниака.