Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (6)

010

Когато се събудих, беше един без петнайсет. Тихо бръмчеше включилият се в десет часа телевизор. Изключеният компютър укоряващо мълчеше на масата.

— Хубаво… — прошепнах към тавана.

Струва си да си сменя апартамента. Да си купя нормален двустаен в центъра, в хубава тухлена кооперация, с изглед към Нева. Не в този гнил и продухан от всички ветрове пролетарски комплекс.

И Вика също ще я преселим в нов апартамент. Ще купя новичък „786“, марков, с лицензиран софтуер, 256 мегабайта оперативна памет, или просто казано „мозък“. Холографски диск към хиляда терабайта, радиомодем, свръхчувствителен микрофон „Сименс“… цветен принтер, не знам за какво ми е, но нека да има, нормален скенер вместо ръчния боклук, наета телефонна линия от новата цифрова централа… дявол да го вземе, за това и петдесет бона са малко!

Впрочем, за какво са ми две стаи? Кухнята ми и без това е празна, хладилника и микровълновата фурна отдавна съм ги преместил в стаята, а вода да наливам ми е по-близо в банята.

Решено, Вика ще е новодомец. Да не ме е срам да поканя приятели.

Станах, дотътрих се до хладилника, извадих кутия бира. Преди дванадесет не пия, но сега е вече почти един часа. Колко навреме се събудих!

Лекичката „Schultheiss“ на гладно ми се стори почти силна. Край, сбогом „Амстердам-Навигатор“ и „Бавария-86“, верни приятели на бедните хакери. Само „Гинес“, „Хайнекен“, „Килкени“… И вместо белгийски варен салам — нормален московски сервилат и шунка. И още… е, например, кафеварка трябва да купя. Омръзна ми нес кафето!

Когдато започнах да се бръсна — за пръв път от два дни — и доста се порязах, фантазията на новобогаташ ми подсказа да си купя още „Шик-протектор“. Нищо друго не ми идваше в главата, само проблясваха някакви разбъркани идеи за втора телефонна линия и втори модем — да може, докато бродя из дълбочината, Вика да преточва пощата и да изпълнява разни несложни поръчения.

Впрочем, това все пак е излишество. Маниака дори няма втора линия.

Между другото, дължа му бира. Изглежда, че вчера той ми спаси живота.

И по-добре е да не отлагам почерпката. Имам подозрение, че след седмица ще мога да го почерпя само с „Навигатор“… е, и това е бира, силна, със своеобразен вкус…

Пуснах компютъра, включих се в Интернет и след десетина минути без никакви виртуалности прехвърлих пет хиляди долара на петербургската ми сметка. Порових в гардероба, избрах по-малко носена риза и стари, но чисти дънки, пъхнах в джоба паспорта и „Визата“. Какво още? А да, бира…

На балкона тъгуваше олющена петлитрова туба. Отвинтих капачката, помирисах. Миришеше на вкиснала „жигульовска“. Тубата се наложи да я мия със студена, после с гореща и накрая пак със студена вода. Напъхах я в пазарска мрежичка, висяща на пирона в коридора още от предишните квартиранти — все не мога да намеря време да разтребя боклуците — и изскочих от къщи.

Колко по-чист и спретнат ми е входа във виртуалното пространство! И я няма тази вечна миризма на наводнено мазе и бездомни котки!

Измъкнах се от малките улички, застанах на шосето и вдигнах ръка. Чаках дълго. Най-накрая избушена „жигула“ благоволи да спре.

— За „Кредо банка“ — казах аз.

Колкото и да е странно, шофьорът знаеше посоката.

След двадесетина минути, олекнал с остатъка от наличните си финанси, под изцъклените поглади на охраната, аз влязох в чертога на тайните и явни капитали. Още след двадесетина минути, изпълнени с всички възможни проверки, обаждания до централата на банката и молби за уточняване на номера на сметката служителите на банката с явно по-добро отношение ми дадоха хиляда долара. В рубловата равностойност, естествено.

А след още четвърт час влязох в ирландската бирария „Моли“, дето е на улица „Рубинщайн“, номер тридесет и шест. През деня тук няма много хора и това ме спаси. Мутрите пред входа бяха се отпуснали и при вида на тубата в пазарска мрежа изпаднаха в транс. Аз тържествено минах покрай прозорчето на гардероба в уютния сумрак на приземието, продефилирах към дългия барплот и се усмихнах на бармана.

Барманът в „Моли“, за щастие, е англичанин. Каквото и да си говорим, в някои неща те доста ни превъзхождат. Той се усмихна и въпросително ме загледа.

— Добър ден, Кристиан — казах аз. — Може ли пет литра бира?

Да продава бира на литър той явно не беше свикнал. Но му потрябваха точно пет секунди, за да се усмихне отново.

— Каква бира?

— Жигульовска.

Мутрите зад гърба ми — те по неизвестни причини решиха да надникнат в залата след мен, засумтяха.

— Шегувам се — обясних аз. — „Гинес“, разбира се.

И подадох на Кристиан тубата.

Самообладанието със сигурност е едно от задължителните качества на най-добрите бармани в Европа. А Кристиан влиза в това число. Той небрежно взе тубата, подхвърли я в ръка — като че оценявайки обема й и започва да налива от блестящия кран.

Мутрите зад гърба ми тихо подивяваха. Мен това страхотно ме забавляваше.

— Изчакайте да спадне пяната — със силен акцент каза Кристиан, поставяйки тубата на бара. Страхотен е! Аз рядко идвам в „Моли“ и не съм забелязал у него такива дълбоки познания по предмета.

— Тогава още една халба за тука — казах аз и се огледах.

Мутрите се направиха, че внимателно изучават батареите от бутилки зад гърба на Кристиан. Така. Докато те не се убедят в моята платежоспособност, няма да ме оставят да си пия бирата на спокойствие.

Бавно изгребах от десния джоб на дънките пачка дребни банкноти. Започнах да ги разглеждам. Дишането на мутрите отново стана шумно.

Блях, толкова ли отвратително изглеждам?

От левия джоб се появи тлъста пачка стохилядарки. Сложих три хартийки на бара, взех си халбата и се обърнах.

Май че тук стоеше някой? Не, сигурно ми се е сторило…

Седнах на най-близката маса и полека, с чувство се наслаждавах на най-добрата от измислените в този грешен свят бира. След това си получих от забавляващия се (Европа! Не можеш да ги изненадаш лесно!) барман тубата и след колебание си взех рестото. Нищо. Бирата и без това не е евтина.

А в дълбочината — кеф ти „Бавария“ в кутии, кеф ти „Гинес“ наливно — почти няма разлика в цената…

Сега по-лесно хванах такси — или просто времето ускори ход? Гмурнах се в раздрънканата „Волга“ и радостно изтърсих:

— Карай при Маниака!

В мен се втренчиха две много големи и кръгли очи.

— Слез — също така кратко предложи шофьорът.

Спирайки следващата кола, аз мислено си напомних, че не се намирам във виртуалността, където търпеливата Вика ще превърне командата в разбираем адрес, а в реалния свят.