Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (46)

111

Събуди ме телевизорът. Аз лежах, увит в одеялото — парното още не беше пуснато и беше студено; слушах дърдоренето на говорителите. Политика, икономика, валутни курсове… Интересно, ще влезе ли вчерашната неразбория във виртуалността в новините? Може и да влезе. Някъде между известието за пристигането на популярен изпълнител и спортните новини. Между другите куриози. Телевизията обича да прави репортажи от Дийптаун. На еснафите им е смешно да гледат анимираните пейзажи и нарисуваните хора. Сигурно е добре, че ни се смеят. Само да не се страхуват… да не завиждат… да не ни мразят…

Вдигнах глава, изплашено погледнах часовника. Той беше спрял, изглежда, още вечерта. Нормално, аз обикновено забравям да го навия. Напипах търкалящото се на пода до кревата дистанционно, изведох часа на телевизионния екран.

Седем. Нормално, ще успея.

Цялото ми тяло беше като разглобено, в главата — тежест, както е винаги след поредица дълги и чести потапяния. Човекът не е много добре приспособен към виртуалния свят. Може би след година-две за всички граждани на Дийптаун ще настъпи час на разплата. Някакви парализи, слепота, инфаркти. Тогава името на Дибенко ще бъде стъпкано в калта, компаниите, заложили на виртуалността, ще фалират, а сериозни учени ще съобщят, че отдавна са предвидили всичко това и неуморно са предупреждавали, но…

Ще поживеем — ще видим. Във всеки случай аз имам шанс да усетя проблемите пръв.

А може би, напротив, ще дойде тази промяна, за която мечтаех аз и която очакваше Дибенко. Онова, което аз успях да извърша вчера, ще стане достъпно за всички. Два свята, слети в едно. Виртуалност и реалност, направи само една крачка — и влизаш в дълбочината. Без всякакви патерици…

Аз станах и си оправих леглото. Измих пода, избърсах праха, след това измъкнах от гардероба всичките си дрехи и около пет минути рових в тях, избирайки нещо по-прилично. Трудно е да следиш за гардероба си, когато си свикнал да рисуваш всичките си дрехи, от слиповете до смокинга.

Дънки и пуловер. Става.

След като се облякох, аз още веднъж огледах апартамента, поглеждайки към компютъра, работил цяла нощ. По екрана бавно пълзеше надпис: „Льонечка, дълбочината те чака!“

Ще почака.

Не, моите опити да приведа къщата в ред определено не дадоха резултат. Старият ергенски хаос само изпъкваше на фона на чистия под и разбутаните тук и там неща. Е, какво пък… ще се представим в цялото си великолепие. Ако Вика поне малко е общувала с хакери, няма да се изплаши.

Изключих компютъра. Вече на вратата със закъснение се сетих, че даже не се опитах да подредя в кухнята… не, стига, този подвиг вече е прекален за мен.

Бързо заключих и извиках асансьора. Пластмасовото копче, прогорено с цигара, едва просветна под пръста ми. Освен това неизвестно защо в асансьора имаше цигарен дим.

Не е така красиво като в дълбочината, разбира се.

Асансьорът бавно ме понесе надолу, през десет етажа, покрай съседите ми от бетонната кутия, които не познавам и не съм се опитвал да опозная. Може да се измислят чужди съдби, може да тъгуваш и да се надсмиваш над несъществуващи хора… Колко е трудно да ги опознаеш наистина — живите, истинските. Да направиш крачка към тях.

Може би Вика няма да дойде? Ще размисли, в последния миг усетила същото, което и аз — че не трябва двата свята да се смесват?

Представих си как стоя на летището. Нелепа фигура, беглец от виртуалния свят, изпълзял в света на живите. Бледа незагоряла муцуна, неизгладени дрехи, червени като на наркоман очи. И се появява Вика, красива и стройна, модно облечена… или не, може още по-лошо. Появява се прегърбено очилато момиче с безформена рокля и шлиферче демоде…

Кое е по-лошо — бог знае…

Аз тихо простенах, предварително преживявайки нашия общ позор и взаимно разочарование. Вратите на асансьора тъкмо се отвориха и малко момиченце с ерделтериер на каишка уплашено отстъпи крачка назад.

Ето на, даже децата се плашат…

Промъкнах се покрай жизнерадостния пес и се помъкнах надолу.

— Добро утро! — тихо каза момиченцето след мен.

Отвикнал съм да поздравявам…

— Добро утро — казах аз със закъсняла усмивка и изскочих от входа.

Не знам защо, но съм сигурен, че Неудачника нямаше да забрави да поздрави. И щеше да погали териера, а песът щеше да се търколи на пода от кеф.

Имах достатъчно пари, можех даже гордо да пристигна на аерогарата с такси, но не ми се бързаше. Страхувах се от това очакване, ох как се страхувах… Закусих на някаква сергия с хамбургери, притоплен, но определено вчерашен. Пиеше ми се бира, но под снизходителния поглед на продавача се реших само на лимонада.

Автобусът за летището беше почти празен. Някаква сънена компания с огромни вързопи, много ярко гримирани, в съответствие с поредните модни тенденции, момичета. Аз стоях отзад и гледах пълзящата назад лента на пътя.

Може би е по-добре да не ходя…

В десет без петнадесет автобусът спря пред аерогарата. Аз изпълзях от него с оптимизма на осъден на смърт, постоях малко под ръмящия дъжд, преди да вляза в сградата.

Може да са отменили полета заради лошото време…

В сградата на аерогарата беше топло и шумно. Тичаха около родителите си възбудени от предстоящия полет деца, мрачно мъкнеха балите си търговци, опашка леко облечени граждани чакаше регистрация за някакъв южен полет. Разгледах номерата на полетите на таблото — няма отложени.

Може би Вика не се е качила…

През последния половин час са кацнали четири самолета. Вика е могла да долети от Ташкент, Рига, Хабаровск, Москва… А ако тя е определила часа на срещата с резерв, то може да дойде от цяла Русия и половината свят.

Помъкнах се към информацията. Там стояха няколко души, но нито една от жените не ставаше за Вика. Това го усетих от пръв поглед.

Всички лица са толкова различни. Толкова има некрасиви, уморени, угрижени. В дълбочината това го няма, и може би това е грешка…

Подпрях се на стената и зачаках. Половин час е моят неизменен толеранс към женската несериозност… Но за Вика ще направя изключение, ще чакам час. Или два. Ще залепна за тая стена, докато полицията не ме разкара.

Да имах сега един хубав ноутбук с радиомодем. Да пусна дийп-програмата, да се гмурна, да прегледам файловете на всички авиокомпании…

Затворих очи.

Дълбочината беше пред мен.

Черен плюш, бездънна пропаст, пронизана от разноцветни нишки. Малкото топче Земя, което мери новата си дреха. Дълбочината чака. Виждах искрите на излитащите и кацащите самолети, водовъртежите от информация, обработвана от компютрите, виждах в далечината сградите на Дийптаун. Ако се протегна, ще съм там. Вече нямам нужда от машини.

Някъде наблизо, на летището, някой използваше компютъра си не по предназначение. Беше влязъл в дълбочината. За миг застанах зад гърба му, погледнах през очите му.

Това е моят свят.

Щедър и безграничен, шумен и безгрижен. Човешки. Той ще стане по-добър, ще се промени заедно с нас, само трябва да вярваме в това. Да не блуждаем в лабиринти, когато изходът е пред нас. Да не се влюбваме в отражения, ако до нас има живи хора.

И може би следващият гост на дълбочината няма да е единственият Неудачник, който не умее да стреля по хора.

Излязох от мрежата. На електронния часовник се смениха цифрите — точно десет.

— А къде е червената роза?

Това беше най-страшното — да се обърна и да погледна Вика. По-трудно от всички подвизи във виртуалния свят…

Тя беше именно онова момиче, което бях рисувал. Онази, която ми се усмихваше сутрин от екрана. Онази, която живееше в сънищата ми.

Само косите й са малко по-светли, подстригани са малко по-късо и очите й не се смеят — изплашени са… както и моите сега. Но това е моята Вика. Това изплашено момиче с дънки и тънко яке, с чанта на рамо.

Ние и двамата сме живеели в истинските си тела в дълбочината. Най-добрата маска е собственото ти лице.

— Тази роза още расте — казвам аз.

Вика малко се отпуска.

— Страхувах се… да не я нарисуваш.

— Не — шепна аз, — стига вече нарисувани цветя…

Взимам я за ръка. Ще постоим така и ще се гледаме в очите.

Преди да си отидем вкъщи.