Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (45)

110

Той много дълго ме гледа, онзи, който дойде в дълбочината в облика на Неудачника. Като че ли иска да види истинското ми лице, да разбере какво чувствам.

— Обиден ли си? — пита той най-накрая.

— Не. Разстроен съм, но това е съвсем друго.

— Страхувах се, че ще се обидиш. Нали разбих мечтата ти.

— Коя?

— Ти мечтаеше, че виртуалността ще промени света. Ще го направи по-чист. Ще даде на хората доброта и сила. Търпеше онова, което те възмущаваше, усмихваше се на онова, което те дразнеше…

Неудачника протяга ръка, слага я върху нашите с Вика сплетени длани.

— Ти вярваше в мига… един-единствен миг, изкупващ всички грехове и грешки. Аз убих тази вяра.

Направо ми е смешно да го слушам. Нима наистина смята така?

Нима съм мислил така?

— Проблемът не е в дълбочината, Неудачник — казвам аз. — Не в тази дълбочина.

Той кима.

— Помниш ли огледалния лабиринт, Леонид?

Разбира се, че го помня…

— Дълбочината ви е дала милиони огледала, дайвър. Вълшебни огледала. Можеш да видиш себе си. Можеш да погледнеш света — всяко негово ъгълче. Можеш да си нарисуваш свой свят — и той ще оживее, отразен в огледалото. Това е чудесен подарък. Но огледалата са прекалено послушни, дайвър. Послушни и лъжливи. Навлечена маска се превръща в лице. Порокът се превръща в изисканост, снобизмът в елитарност, злобата в откровеност. Пътешествието в свят на огледалата не е обикновена разходка.

Много е лесно да се загубиш.

— Зная…

— Аз говоря с теб точно защото знаеш. Аз също бих искал да съм твой приятел, Леонид.

Той тъжно се усмихва, преди да добави:

— Но това би била много странна дружба…

— Чуждият и руснакът — вечна дружба? — иронизира Вика.

Значи Неудачника не можа да я убеди. За нищо. За нея той е човек, хитър хакер, който баламосва всички…

Не ми е весело. Обаче казвам:

— Не те питам кой си. Ако щеш ми вярвай, но ми е все едно… Извънземен ли си, от друго измерение ли си, машинен разум… Но ти все едно знаеш повече от нас. Кажи — какво ще стане?

— Зависи в кое огледало гледаш, дайвър.

— Тогава ще избирам, Неудачнико. Много придирчиво. А сега си върви.

Той отдръпва ръката си от нашите ръце.

Секунда нищо не се случва. После стената зад гърба му започва да се огъва и да се увива на фуния.

Неудачника прави крачка назад. В сияещия тунел, отиващ в непознатото. Към синьото слънце, под което се вият оранжеви ленти. Към своя свят.

Тялото му трепери и се размазва. Каскади от разноцветни искри хвърчат от кожата му. За един миг ми се струва, че виждам — виждам онзи, който беше дошъл в нашия свят.

Но по-скоро просто ми се иска да дам на чудото име.

— Спомняй си за нас… — казвам аз след губещите се бликове светлина. — Спомняй си такива, каквито сме…

Блокът потръпва. Стените му стават прозрачни, после бледозелени, после тухлени, после хартиени. Таванът се вдига нагоре и се огъва като купол. Подът се превръща в огледало, светлината в прозореца преминава всички части на спектъра и прогаря в хартиената стена нашите силуети.

Апартаментът се превръща в огромна зала, като че ли във всички посоки са я разтегнали на един порядък.

Тунелът бавно се стеснява, но още мога да успея. Да скоча след Неудачника и да видя откъде е дошъл. Да смъкна маската на чудото.

— Льоня, какво е това?! — извиква Вика.

— Информация — отговарям аз. Из апартамента започва да духа вятър, на перваза стайният нар в саксия разцъфва, купчината компактдискове на рафта започва да свири едновременно всички песни. — Той точи информация! Отнася всичко, което е видял!

През нас преминават призрачни сенки. Притичва Алекс с вдигната пушка, прелита, мърдайки с лапи, монстера-паяк, отива си в тунела онова измислено семейство, което спасихме в „Лабиринта“. Въртейки се като пропелер, прелита исполинско дърво, ситни хобитът с изплашена муцунка, с огромни скокове се придвижва летящият охранител на Човека Без Лице с огнедишаща реактивна раница зад гърба.

После минаваме ние с Вика. Хванати за ръце.

— Спомняй си за нас… — повтарям аз. — Спомняй си…

Тунелът започва да се стеснява като диафрагма на фотоапарат. В последния момент в него се вмъкват, удряйки с криле, летящите чехли на Компютърния Маг.

И стаята си става същата.

— Аз все едно не вярвам, че той е чужд — казва Вика. Неуверено, но упорито. — Ако е добър хакер, той може всичко това да…

Тя млъква, когато я прегръщам през раменете.

— Недей, Вика — моля я аз. — Той нали си тръгна. Завинаги. Сега не е задължително да спориш. Може и да повярваш.

На улицата се вдига шум, там тече обмяна на мнения. Дали са видели поне нещо от това, което се откри пред нас? Няма значение. Дълбочината породи нова легенда.

— Той си тръгна, но ние останахме — казва Вика. — И за теб има гонитба.

Кимам, внимателно разтрогвам прегръдката ни. Отивам до прозореца, гледам надолу. Човекът Без Лице е неподвижен, както и преди.

— Дайвърът Леонид също трябва да си тръгва — съгласявам се аз.

— Ще тъжиш ли за дома си? — пита Вика. Колко е добре, когато няма нужда от обяснения.

— Малко. Като за бебешко колело.

Връщам се при нея, прегръщам я. Устните й намират моите.

И това е нещо, което никога няма да си отиде.

Дълбочина… — мълчаливо зова аз.

Блокът отново потреперва, когато в далечния Минск наетият сървър получава команда. Магнитната глава се плъзга по диска и го чисти.

Оборот — изчезва първия етаж със скандалджията пенсионер.

Оборот — шестият етаж с тихия графоман, оборот — десетият етаж с колекционера на винилови плочи.

Оживява моят компютър, и стените на апартамента помръкват. Не гледам към масата, но знам, че на екрана нарисуваната Вика ми се усмихва за последен път. Програмите не тъжат, когато ги изтриват. Тъжат хората, но аз нямам друг изход. Ако се загубваш в огледален лабиринт, трябва да трошиш огледалата. За да излезеш към светлината…

 

 

Тълпата избухва във викове, когато моят дом се топи във въздуха. Горкият Джордан ще трябва да доказва, че това не е негово дело.

Ние плуваме над Дийптаун прегърнати и се гледаме в очите.

— Страхотно… — шепне Вика.

— Аз дори не знам как го правя…

— Не знаеш как целуваш? — учудено пита тя.

… Не, никога няма да разбера женската логика.

Близо до супера, на границата на украинския и прибалтийския квартал аз намирам закътано местенце: между телефонните кабини и фонтана. Излизаме оттам. Но не веднага.

— Ти заличаваш следите си? — интересува се Вика.

Мълчаливо кимам.

— Надяваш се, че няма да те открият?

— Ще се пробвам. Може би ще успеят да изчислят града… но едва ли. По-добре е да не разберат и това.

— А на мен можеш ли да ми се довериш?

— Санкт-Петербург — казвам аз. Много ми се иска да чуя, че сме съграждани. Но Вика се мръщи.

— Питер… Льоня, изчакай ме тук, става ли?

Чакам. Тя изтичва в супера, а аз още веднъж се протягам към минския сървър, проверявам дали не е останала някаква следа. След това минавам през всичките си резервни адреси, даже онези, които никога не съм използвал — и ги троша, безжалостно изчиствайки информацията отвсякъде. От стримери и магнитооптични дискове, лентови устройства и хардове. Най-накрая изчиствам харда на моя интернет провайдър. Край. Сега аз никога не съм влизал в дълбочината.

Вика се връща.

— Представяш ли си, имаше опашка — смее се тя.

— Спешни покупки?

— Една покупка.

Тя размахва пред лицето ми предвидливо сгънат билет за самолет. Мога да видя само за къде ще пътува.

— Сутринта свободен ли си?

— Нали те е страх да летиш.

— Какво да се прави, дълъг път… Ще ме посрещнеш ли?

— Кой полет?

— В десет сутринта пред информацията.

Малки игри на самостоятелност… аз мога сега да се протегна до самолетната каса в супера и да разбера кой и откъде е купил билет за Питер.

Но аз, разбира се, няма да го направя.

— Как ще те позная?

Вика вдига рамене.

— Ще видим. А аз как ще те позная?

— Ще държа в зъби червена роза — мрачно съобщавам аз.

Прекрасно разбирам Вика. Едно е да се влюбиш във виртуалния свят. Друго е среща наяве. Страшно е да говориш за себе си.

Не зная дали бих имал смелост пръв да предложа среща.

— Тогава в десет на информацията — решава Вика. — Ще се пробваме да се познаем?

— Ще се пробваме.

— Аз ще тръгвам? — полупита, полусъобщава тя. — Трябва да си събера багажа…

— При нас вече е студено — предупреждавам аз.

— И при нас също…

Вика става полупрозрачна и се разсипва като куп искри. Красив е нейният изход от дълбочината.

И на мен ми е време.

Намигам на един минувач, спрял да види изчезването на Вика. И изчезвам от виртуалността.

На екранчетата имаше само тъмнина. Пълна.

Свалих шлема.

На монитора примигваше златистия фон на „Windows Home“. Вика вече я няма. Стига съм обичал нарисувани хора.

Ще излезем от Интернет ръчно…

Отворих терминалния прозорец и с неразбиране загледах примигващия надпис.

No dial tone!

Трябва навреме да си плащам сметките за телефона.

Все пак взех слушалката и се вслушах в тишината. После проверих логовете — телефонът ми е бил изключен преди три часа. В самия край на работното време, каквато е традицията на телефонните техници.

Виртуалният секретар на Фридрих Урман май беше прав… Възможно е да се влиза в дълбочината без всякакви технически приспособления.

Смъкнах гащеризона и се повлякох към кревата.