Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (37)

110

Хубаво е да вървиш по зимен път, ако преди теб е измарширувала цяла войска. Снегът е утъпкан, не можеш да сбъркаш пътя.

И навсякъде се виждат дребни белези от шумния, неподреден, суетлив живот.

Бор, надупчен от стрели. Може би им се е привидял шпионин, а може да са спорили, кой се цели по-добре… По-скоро второто.

Следи, излизащи малко настрани. Две купчинки пепел от тютюн. Направо ги виждам, двама старци-предводители, мръднали да изпушат по една лула, докато се изниже войската. Единият сигурно е бил магьосник, с жезъл. Другият е бил воин с меч. Ето ги следите — кръгла от жезъла и тясна от ножницата.

А тук е имало кратка почивка. Отляво на пътя снегът е утъпкан, отдясно — едва смачкан. Да де, елфите, те ходят леко, не пропадат. Значи тук двете части на армията са получавали инструкции от своите предводители…

В реалността път от пет мили е дълъг. За щастие, ролевиците не са милионери, че да вървят до враговете си по цели месеци. Пътят се стеле под краката ни с чудесна бързина.

Сигурно ролевиците са се разбрали да считат това за магия…

Ние се качваме към скалите, започваме да вървим по пътечките. Няколко пъти ми се струва, че познавам мястото, където неотдавна плаших хобита, но греша. Пътят е направен набързо, от повтарящи се елементи.

Най-сетне Вика забелязва следи, завиващи от пътя към елхите. Лошо сме скрили Неудачника, всеки изостанал от армията боец би го забелязал. Без да се договаряме, ускоряваме крачка — да не би вече да не е тук?

Но Неудачника си е на мястото, и даже не е сам.

Той седи облегнат на едно дърво, и нещо разправя на хобита, отпивайки от манерката. Хобитът, клекнал пред него, се смее. В момента, в който ни вижда, той скача и вади малкия си кинжал.

Я виж ти. Това мъниче умее да бъде храбро. Поне когато зад гърба му е безпомощен човек.

— Ние сме приятели! — казва Вика и вдига ръце. — Идваме с мир!

— Аз съм лечителят Елениум — подхващам аз. Интересно дали ще ни познае Неудачника?

— Привет, Льоня — казва той с усмивка.

— Аз съм Хардинг! — прибирайки кинжала съобщава хобитът. — Да сте виждали Конан? Един такъв висок, с огнен меч!

— Този Конан е ограбил малкия — много сериозно казва Неудачника. Само очите му се смеят.

— Не, той не е толкова лош! — неочаквано се застъпва за Конан хобитът. — Той после е оставил на Алиен всичките ми припаси! Разбрал е, че са му необходими!

— На кого? — едновременно питаме и двамата с Вика.

— На Алиен — нищо не подозирайки повтаря хобитът. — На него. Той си е счупил крака.

Много интересно.

Отивам при Неудачника, размотавам шината на крака. Изтърсвам на снега съдържанието на торбата си. За това как се лекува в този измислен свят, нямам ни най-малка представа.

— Значи се казваш Алиен? — питам аз. Неудачника мълчи.

Отварям едно от бурканчетата. Вътре има вонящ зелен мехлем. Вдигам панталона на Неудачника, обилно мажа крака му. След кратък размисъл го облепвам със сухи листа и заявявам:

— След пет минути ще зарасне.

Ситуацията е пределно проста. Аз в този свят притежавам способности за изцеление на рани. Неудачника се е появил тук със счупен крак. Сега, след като съм си отворил чантата и съм прехвърлил част от нейното съдържание на крака на Неудачника, компютърът, който поддържа Лориен и неговите околности, трябва да възстанови функциите на нарисуваното тяло.

— А ако не подейства? — с любопитство пита Хардинг.

— Тогава ще носим… хм… твоя приятел до града.

— Благодаря — от сърце казва хобитът. — Аз имам само три точки сила, не бих могъл да го мъкна.

Той още няколко секунди се колебае и пита:

— Ще се справите ли сами?

— Разбира се.

— Аз тогава ще тръгвам? Обратно, в града. Че много дълго бях тука, ще ми се карат.

Дете е, ясно.

— Тичай — с угризения на съвестта казвам аз. Хардинг изтичва на пътечката и ни вика:

— Само внимавайте с Конан, че знае ли се!

Вика ми шепне на ухото:

— Конан, победителят на хобити!

— Стига де — казвам аз. — И без това ме е срам.

Ние мълчаливо чакаме няколко минути, отлагайки разговора с Неудачника. Първо е интересно да видим резултата от лечението.

— Е, ставай — командва Вика.

Неудачника неуверено се опира на болния крак, повдига се. Прави крачка, втора.

— Боли ли? — с любопитство на истински лекар питам аз.

Той поклаща глава.

— Тогава хайде към града.

— А после? — Неудачника поглежда Вика, тя мълчи. Налага се да отговоря аз:

— После ще трябва все пак да направиш своя избор. Нямаме повече време за загадки.

Връщането ни в Лориен не може да се нарече триумфално. Охраната на градските порти презрително ни гледа — ние минахме от тук преди около два часа и явно не сме успели да настигнем армията. Ехидни реплики няма, но аз все пак решавам да дам някакво обяснение:

— Той ни нави да потренираме — соча Неудачника. — Засега от нас няма много полза.

Това обяснение не е по-лошо от всяко друго. Нека да ни мисли за самонадеяни, но навреме осъзнали се новаци.

— Това Лориен ли е? — пита Неудачника, когато вървим покрай белоснежните дървета, оплетени от стълби, като новогодишни елхи с гирлянди.

— Той е. Сега ще излезем навън и ще си уредим нещата — небрежно подхвърлям аз.

— Аз нищо не мога да обясня — казва Неудачника.

— Тогава се разделяме. Завинаги ще се разделим, момче — не го лъжа и не го шантажирам. Аз трябва да се крия. Скучно и дълго да се крия, по мизерни провинциални градчета, където наричат компютър калкулатора. А Вика трябва да си възстановява бизнеса.

Вика ме поглежда, но мълчи. Тя разбира, тя знае, че ще трябва да изчезна.

Неудачника вдига глава, гледа пронизаното от малорните небе.

— Ако искаш остани тук. Ти нали не плащаш телефонни сметки? — питам аз.

— Не.

— И нямаш нужда да излизаш в реалността, за да хапнеш.

Той мълчи.

— Ще заработиш хиляди точки, ще бъдеш яко уважавана личност — разсъждавам аз на глас. — Някой път и аз ще дойда и ще питам: „Как да намеря мъдрия Алиен?“ И може би тогава ще рискуваш да ми разкажеш цялата истина.

— И аз нямам много време, Леонид.

— Айде бе! Какво са за тебе година-две? След стотици години… тишина?

Неудачника спира. Ние се гледаме в очите.

— Момчета, нещо станах най-неинформираната във вашата компания — казва Вика.

— Ами всичко е просто, Вика. Много просто. Когато отхвърляш невъзможното, то истина става невероятното.

Даже Неудачника е объркан.

Още нещо липсва в дългата верига от условия, които ще му позволят да говори.

— Да вървим — моля аз. — Хайде да не притесняваме горките елфи… ние никога няма да станем част от тяхната приказка.

Изходът от Лориен е през същия тунел. Само че този път стражарят не ни измъчва с въпроси.

— Решавай, Неудачник — казвам аз, отваряйки вратата. — Не се шегувам, наистина се уморих от ребуси.

И само като излизам навън, разбирам, че все пак ще решавам аз.

 

 

Човекът Без Лице стои на пет метра. Ръцете му са скръстени, изпод пепелявата коса ни гледа мъгла. Черният плащ се стеле над мръсния тротоар.

И не е сам.

Трима охранители с автомати стоят зад гърба му. Още двама парят във въздуха малко по-нататък. Полетът им е реализиран не така иронично, като крилатите чехли на Зуко — зад гърбовете им бучат реактивни раници. Те не са високо, на два-три метра от земята, и тази сцена ми напомня някаква древна, още от преди виртуалността игра…

— Браво, дайвър — произнася Човекът Без Лице.

Вика идва на себе си първа.

— Твоите момчета ли съсипаха моето заведение? — агресивно започва тя.

Мъглата над яката на черния плащ се движи.

— Провери си банковата сметка, момиче, и после решавай, дали имаш право да се обиждаш.

Отново движение — несъществуващото лице се обръща към мен.

— Складът, където си говорехме първия път, се намира на Нюкъм-стрийт, четиридесет и две. Отиди там и вземи това, което ти обещах.

Яко.

Камшик и курабийка.

Сладка-сладка курабийка.

Човекът Без Лице прави крачка напред. Протяга ръка на Неудачника.

— Да вървим. Трябва да обсъдим много неща. Знам кой си.

Неудачника не помръдва.

— Можем да се договорим. Трябва да се договорим. Не знам какви условия ще поставиш, но всичко може да се реши… — ласкаво, магнетично шепне Човекът Без Лице. Той вече не гледа към нас, ние сме купени и свалени от играта.

Според него, разбира се.

— Прекалено дълго не си живял в Русия, Дима — казвам аз, и Човекът Без Лице застива. — Можеш да си закачиш медала в кенефа.

— Искаш да кажеш, че не се продаваш, Леонид?

Квит сме. И той знае моето име. Може би и адреса също.

— Да.

— Не извършвай самоубийство. Предпочитам добре да платя за добре свършена работа… и между другото, на това не съм се научил в Русия.

— Аз не съм работил за теб. И ти също рискуваш.

— Какво например?

— Ами ако те предам на Урман? Лично на Фридрих Урман? Той също жадува да се приобщи към тайната.

Човекът Без Лице се смее.

— Дайвър, ти си много тъп! Лично на Урман? Никой от хората от такъв ранг не се занимава с бизнес във виртуалността! За това те си имат референти. Секретари, двойници, факсимилета, ако щеш. Добре подготвени помощници… за водене на бизнеса във виртуалното пространство.

Поемам удара. Плесницата е добра, аз не съм и подозирал за такива тънкости. На мен ми изглеждаше, че бизнесмените би трябвало да се стремят към дълбочината със същия хазарт, както и обикновените хора. Но поемам удара — нямам друг изход.

— Какво значение има, Дибенко? Мога да съобщя за теб на „Ал-Кабар“. А ти нищо не можеш да ми направиш, аз съм дайвър.

— И дайвърите имат уязвими места.

Той блъфира. Не може да не блъфира. Обръщам се към Неудачника, питам:

— Искаш ли да тръгнеш с него?

— Това ти ще решиш — отговаря Неудачника. Само у него няма сега капка страх. У него и у Дибенковите мутри, но при тях причините са други.

— Ние си тръгваме — казвам аз, и хващам Неудачника за ръка. Колкото и да е странно, аз съм абсолютно сигурен, че Дибенко няма да ни попречи. Нали не е идиот! Ако разбира какво става…

— Убийте тези двамата — заповядва Човекът Без Лице.

Ние стоим като твърде тясна група, и охраната не започва да стреля. Изглежда им е заповядано да запазят Неудачника на всяка цена. Двамата във въздуха продължават да парят, а тримата, които стоят на земята, се хвърлят към нас.

Колко му е да се справят с двама безоръжни? Няколко удара с прикладите — няколко вируса, набутани в нашите машини — и ние ще изчезнем от мястото на битката. Може би през глухата стена сега ни гледат храбрите елфи на Лориен, но те няма да се намесят. Те си имат свои сражения и храброст.

Но се оказва, че ни наблюдават не само елфите.

Аз успявам да се отклоня от първия удар, подлагам крак на охранителя, той пада. В Дийптаун те са принудени да се подчиняват на общите правила… Опитвам се да му изтръгна автомата с надеждата, че този набор от вируси е формиран като автономен файлов обект…

И в този миг от покрива на елфическата развалина скача дълга сива сянка.

Вълкът събаря единия от летящите охранители, поваля го на тротоара леко, като картонена кукла на конци. Щракат челюсти — и човекът застива. Вълкът отскача настрани — тъкмо навреме, втория летец започва да стреля в негова посока.

Куршумите уцелват равнодушното тяло, което започва да се издига — раницата му все още работи. А вълкът се хвърля към нас.

Човекът Без Лице с плавно движение се отдръпва от пътя му. Но вълкът не бърза да стигне до него, той захапва гърлото на единия от нашите противници. Времето като че ли се сгъстява, аз виждам как третия охранител се бори с Вика, и хвърлям моя противник върху него.

С един удар на челюстите вълкът прегризва врата на охранителя и скача върху останалите двама. Върколакът е прекалено увлечен, за да имитира чисто вълчите движения — той разкъсва противниците със зъби и ги млати с лапи по-скоро като котка. От ноктите му се сипе зеленикава прах — вирусното оръжие влиза в действие.

Автоматът се търкаля в краката ми, аз го вдигам, но в програмата, разбира се, има детектор на потребителя. Спусъкът под пръстите ми е неподвижен. Просто хвърлям оръжието по летящия срещу мен охранител, и той машинално започва да стреля. Прекалено бърза и глупава реакция.

А в дадения случай е и опасна. Откосът удря летящия автомат и защитата на бойната програма не издържа. Взрив — целият пакет вируси, съединени в облика на автомат, сработва едновременно. Най-близо до тази неприятност се оказва нещастният летящ охранител, и той го отнася. Той пламва и направо във въздуха се разпада на безформени късове.

— Бягайте! — ръмжи вълкът, скачайки от неподвижните тела. От зъбите му капе кървава слюнка, козината му е настръхнала. Аз отивам при Ромка, слагам ръка на гърба му, шепна:

— Благодаря ти.

Човекът Без Лице е последният, останал жив. Той спокойно стои и наблюдава разгрома на гвардията си.

— Бягай! — отново ръмжи вълкът, не сваляйки поглед от Дибенко.

— Дайвърско братство? — с насмешка казва Човекът Без Лице. — Не очаквах.

Той е прекалено спокоен. Кимам на Вика и Неудачника, и те послушно започват да отстъпват. Ние с Роман оставаме — двама срещу един.

Но този един е прекалено невъзмутим.

— Отново ти предлагам да се свестиш, Леонид — казва ми Дибенко.

— Тръгвай де! — бляскайки със зелените си човешки очи, ми съска вълкът. И скача върху Човека Без Лице.

Страхотен скок, по-бърз и по-точен от онзи, от покрива. Челюстите му щракат на врата на Дибенко, предните лапи дращят по гърдите му. Сега, изправен на задните крака, върколакът е много по-висок от човека.

— Пикльо — казва Човекът Без Лице.

С една ръка той повдига вълка за врата и го мята към елфическата барака. Ударът е толкова силен, че стената се срутва и пропада, и вълкът наполовина се набутва в коридора. Но той веднага се отърсва и пак се хвърля върху Дибенко. Ударът не е бил просто удар — козината на вълка е обхваната от бледо сияние.

Вкараха му все пак на Ромка вирус. Сигурно е изключил цялата защита — заради бързината и точността на движенията. Но дори сега, докато вирусът яде компютъра му, той продължава да се бори.

Аз побягвам. Всичко друго е от лукавого. Ромка ме е следил — как ли се е изхитрил? Той се хвърли в битка, за да ми даде шанс.

Да го пропилея е глупаво.

На десетина метра от мен Вика спира кола на „Дийп-превозвач“, натиква вътре Неудачника, маха ми с ръка. После на лицето й се изписва ужас.

По гърба ми дращи жален, затихващ вой, и в следващия миг Човекът Без Лице ме хваща за рамото. Трудно е да се състезаваш в скорост с човек, чийто личен компютър е прототип на „Пентиум ІV“. Удар — и аз падам на тротоара. Човекът Без Лице, който е измислил дълбочината, се накланя над мен.

— Бях търпелив — казва той.

Плюя в сивата мъглива маска. Жестът ми е чисто символичен — възможността за плюене във виртуалното тяло не е предвидена. Ще трябва да подхвърля на Компютърния Маг тази идея…

Дибенко опипва липсващото си лице, все едно че изтрива плюнката. Но той не е толкова гнуслив. Пръстите му събират в шепа мъгла, мачкат я, като мръсна снежна топка.

— Гепи, дайвър. Щастливи сънища — казва той.

И снежната топка полита към мен, право в лицето ми, разгръщайки се в безкрайно платнище. Вече не сиво — ярко, искрящо, огледално, празнично, шарено.

Твърде късно схващам, защо ми е позната тази шарения.

Дълбочина-дълбочина…

Твърде късно.

Дийп-програмата ме захлупва и нямам сили да й се изплъзна.

Дълбочина-дълбочина…

А платнището си свети и няма намерения да изгасва, както се полага на една честна, законопослушна дийп-програма…

Дълбочина-дълбочина…

Гмуркам се все по-надълбоко, падам в тази цветна пропаст, в безкрайната редица фалшиви отражения, в цветния лабиринт, в безумие и безпаметство.

Моята машина няма таймер, и никой няма да дойде до вратата ми със собствен ключ.

Дълбочина-дълбочина…

Не успявам да изплувам с такава скорост, с каквато ме завлича цветният водовъртеж!

Дълбочина-дълбочина…