Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (36)

101

Заключих вратата след Шурка, много внимателно закачих веригата. Надникнах в кухнята, за да се убедя, че газовият котлон е изключен.

Не се чувствах пиян. Четири бутилки бира са дреболия. А конякът изобщо не се брои.

По пътя към компютъра в краката ми непрекъснато попадаха някакви кабели, стари чехли, паднали от стелажа книги. Шурка се спъна и се хвана за секцията, опитвайки се да се задържи. От какво ли?

— Вика, имам ли поща? — измърморих аз.

— Не те разбрах, Леонид.

— Поща има ли? — бавно повторих аз.

— Да.

Може би два литра тъмна бира, изпити в ударен ритъм, все пак не са толкова малко? Щом Вика не ми позна гласа…

Потиснах пристъпа на разкаяние и започнах да си преглеждам пощата.

Глупости разни.

Трябва да погледна още и на „таблото за обяви“.

Разбира се, никой от работодателите или приятелите ми не знае истинския ми адрес. Ако някой иска да се свърже не просто с Леонид, а с дайвъра, то съществува само един начин — да сложи обява на месидж борда. Това е просто компютър с модем и голяма памет, където може да дойде всеки и да прочете всички обяви. Кодиран маркер позволява да се отделят нужните съобщения, шифърът не дава шанс на ламерите да подправят чужди съобщения, а мъглявите фрази на самите писма са ясни само на получателя. Пълна анонимност и надеждност. Опитайте да намерите измежду любовни послания, дребен бизнес и празни приказки секретната информация.

Не намирам често на „дъската за обяви“ писма до мен. Но днес бяха две.

„Иван! В навечерието на пътешествието из гората ще те чакам там, където с теб се занимавахме с деление. Сивия.“

Това е Ромка. С „деление“ се занимавахме в „Трите прасенца“. А „навечерието“ на операцията в „Ал-Кабар“ настъпи преди четвърт час.

Неочаквано изтрезнях. За какво ме търси Ромка толкова спешно? Писмото е написано тази нощ. Интересно, сам ли го е писал, или някой му е диктувал… Човекът Без Лице, например?

Второто писмо го очаквах.

„Седемдесет и седем. Където обикновено, както обикновено. Братя.“

Седемдесет и седем това е моят номер. Братята-дайвъри са разгневени…

Както повелява Кодексът, казах на Крейзи Тосер и Анатол дайвърското (и истинското си, всъщност) име.

Както повелява Кодексът, те са подали жалба срещу мен. Аз се намесих в тяхното работно пространство. Използвах оръжие.

Такива неща не се прощават.

— Неудачник… — измърморих аз. — Мамка ти… какво правиш с мен?

Проклет да е мигът, когато се поблазних от Медала на Всепозволеността и тръгнах да те спасявам!

— Вика, потапяне — наредих аз. — Личност номер седем… Лечител.

 

 

Зная три личности на Ромка. Ако броим и вълка, стават четири. Но днес той дойде в нова — слабичък очилат тийнейджър с рошава коса. Стои на бара, оглежда се и по нищо не напомня на методичния Романа. Познавам го само по това, че на екс изпива чаша водка.

— Ромка?

— Льоня?

Стискаме си ръцете.

— Ще пиеш ли? — интересува се младежът.

— Не. Аз вече… в реалността.

— Алкохолик — мърмори Роман. Кой ми го казва! Ако се съди по неговата устойчивост към спиртните напитки… — Льонка, в течение ли си, че си загазил?

— В течение съм. А за кое?

— Срещу тебе има подадена жалба. Някакъв Анатол и Тосър. Подробности за обвинението още не са съобщавали.

Аз кимам.

— За това знам.

— А какво, още неприятности ли се очакват?

— Милион.

Ние често работим заедно. Аз симпатизирам на върколака, а Ромка, изглежда, на мен.

— Льоня, какво се случва?

— Ами помисли малко.

Роман се мръщи и изведнъж нервно си сваля очилата.

— „Warlock“… твое дело ли беше? — шепне той.

— Позна.

— Значи… „Лабиринта“…

— Т-с. — Спомням си думите на Шурка за разтичащата се информация. — Не говори за това.

Ромка извиква бармана — днес това не е жив човек, а явна програма, и напълва чашата си.

— Льонка, това е яко… — мърмори той. — Втасал си я. Ти си в неприятности до уши!

Изведнъж разбирам, че върколакът изобщо не е уплашен от размера на моите неприятности и не преживява заради мен. Той е възхитен! Той е във възторг от такова нажежаване на страсти, от това, че и самият той е озарен от отблясъка на моята скандална слава. Ако ние, егоисти до мозъка на костите, сме способни да виждаме в друг дайвър кумир — то аз станах такъв за Ромка.

— Ако по време на разправиите ти потрябва моята помощ — казва той, — то ти ще я имаш. И не само от мен!

Може и да ми потрябва… може би ще я получа. Роман е контактен, а в тесния кръг на дайвърите-върколаци е признат лидер.

— Все едно ще се наложи да изчезвам. Задълго — честно признавам аз. Роман често примигва:

— Какво? От мрежата? Сериозно?

И още как… Кимам.

— А как ще живееш тогава? — пита Ромка с недоумение.

Само ние, жителите на виртуалния свят, можем да разберем това.

Как може да се живее без пресованото от дълбочината време, мигновените премествания от прохладата на ресторанта на нагорещения пясък на плажа, без нарисуваните джунгли и измислени планини, без безкрайния, врящ поток от информация, без древните вицове и току-що довършени книги, без маскарада от костюми и тела, без стотиците, хилядите приятели и познати, живущи във всички краища на Земята?

Как?

Трябва да си бил в Дийптаун, за да разбереш какво губиш.

— Не знам, Ромка. Но „Лабиринт“ и „Ал-Кабар“…

Той кима. Всичко е ясно — слоновете се страхуват от мишки само в приказките. А ние пред тези корпорации даже не сме мишки, а хлебарки.

— Льоня, ако имаш нужда от пари… — неочаквано казва Ромка. — Мога да ти дам своя дял. В края на краищата ти направи почти всичко, ти пострада. Ще ти потрябват, щом ще се криеш.

Поклащам глава.

Ромка е супер, но такава саможертва не искам.

— Ако може… за нещо друго ще те помоля.

— Каквото искаш!

— Ще трябва да бягам. Да обърквам следите. Не искам да ползвам хотели… ако може да поживея малко при теб, месец-два, докато утихне шума…

И аз не знам защо го моля за това. Може би не ми се иска да скъсам с дълбочината докрай? Поне през Ромкините очи да следя виртуалния свят. Да чувствам електронния пулс, да гълтам информация…

— Няма да съм в тежест… — добавям аз.

Но по лицето на Ромка вече виждам, че предложението не върви.

— Не.

— Извинявай — вдигам рамене. — Разбирам.

Все пак се страхуваме един от друг. По-лесно ни е да пожертваме огромни пари и с това да успокоим съвестта си, отколкото да разкрием своята личност.

— Нищо не разбираш… — мърмори Ромка. — Искаш ли да ти кажа адреса си? Реалния! Града, улицата, блока!

— Не искам.

— Просто не мога да те приема — той премества поглед. — Това… са семейни проблеми.

В дълбочината си строим дворци. А истинския свят?

Да речем, аз, въпреки размерите на апартамента, мога спокойно да приемам гости. А ако у Ромка на същата квадратура живеят жена, тъща, трима сополанковци?

— Разбрах — слагам ръка на рамото му. — Наистина, разбирам. Никакви обиди.

И все пак Ромка не ме гледа в очите.

— Аз ще тръгвам? — питам аз.

— На сбирката ще бъдеш ли?

— Разбира се.

— А сега къде си тръгнал?

Изкушението тайнствено да си замълча е голямо. Това би било също така и разумно. Но аз все пак отговарям:

— Ще ида да поуплаша елфите малко. Тръгвам, Ромка. Ще се видим.

Когато излизам от „Трите Прасенца“, той си сипва още една чаша водка. Не, това е чудовищно! Или той е толкова силен дайвър, че не го хваща от виртуален алкохол?

 

 

Ролевите играчи не се афишират много. Има изключения, като „Елфическите поляни“, но това е по-скоро атракция за туристи, където приказните герои заработват пари за хляба си… по-точно, за тока и телефонните сметки.

Сървърът, на който е построен Лориен, принадлежи на някого в Русия, това е всичко, което успях да изясня, без да нарушавам законите. И компанията, която се събира там, също е предимно рускоезична.

Можеше да се явя и при Леголас във вид на турист, но кой знае как биха ме посрещнали? Това е все едно че отиваш в Мека и тръгваш направо към Черния Камък с обувки, шапка и със златен кръст на гърдите.

Не, по-добре е да се направя на новак, запален по Толкин, Хауърд, Перумов и всички останали писатели, отдали дължимото на романтиката на мечовете и драконите!

Измъквам се от таксито пред порутена двуетажна сграда. Трябва да кажа, че развалината е направена великолепно. Да се имитира нищета и запустение е доста по-сложно, отколкото богатство и разкош.

Впрочем, цялата улица тук не блести с красота. Някакви глухи постройки, складове, затворени до по-добри времена офиси. Ролевите играчи не обичат шума. Вика неизвестно защо липсва. Пред входа се мотае само някакъв елф — нежно златокосо същество от неизвестен пол и възраст. Облечен е в резедави обтегнати панталони и зелено сетре. На гърба си елфът носи лък и колчан със стрели.

Спирам пред вратата, чакам. Елфът ме поглежда, после бърка в пазвата си, извлича цигара и запалка. Дърпа и издиша струя дим.

Пушещ елф — това зрелище не е за слабонервни. Изглежда, като че ще умре след първото дърпане, като илюстрация за вредата от никотина… По дяволите!

— Ви… — започвам аз и спирам. А ако не е тя?

— Ви, ви! — жизнерадостно казва елфът. — И ви, и ми…

Льоня?

Гласът на Вика също е променен, сигурно работи програма за звукова корекция. Говори малко като Робертино Лорети.

— Ти? — все пак уточнявам аз.

Вика разбира моите съмнения.

— Хобитите не са само ценна козина! — весело съобщава тя.

— Позна ли ме?

— Защо именно елф?

— Все пак сме на тяхна територия. По-безопасно е.

— А как ти е името?

— Макрел.

— Какво?

— Защо да не звучи на елфически? Аз съм от шотландските елфи.

Появява ми се леко подозрение, че Вика също се е подгряла с нещо развеселяващо.

— Ами… а кой си, той или тя?

— Не съм рисувала детайли, нямах време — небрежно заявява Вика-Макрел. Хвърля цигарата. — Според ситуацията ще видим.

Да стърчим още пред сградата е тъпо, и ние влизаме. Тесен тъмен коридор, стените са изрисувани с някакви графити в батални жанрове. В края на коридора пламти бяло сияние, зад което смътно се отгатва човешка фигура.

— Кои сте вие? — спират ни.

— Ние чухме призива на пресветлия Леголас и дойдохме на помощ! — викам аз.

— Стойте където сте! Как са имената ви?

— Макрел, от светлите елфи на езерото Лох-Нес! — заявява Вика.

— Лечител Елениум, от страната Транквилия!

Вика ме ръга в ребрата, но няма какво да се прави, името вече е измислено и казано.

Човекът, скрит зад сиянието, размишлява.

— Вие сте дошли заедно?

— Да — отговаря Вика. Тя поема ръководството, и аз се радвам на това. Не ми е такова настроението, че да мисля и сериозно да баламосвам някого.

— И какво е събрало светлия елф и лечителя-човек?

— В бой с орки предателски бях ранен с тисова стрела! — възклицава Вика. Тя избягва да обозначи своята полова принадлежност. — Ако не беше чудесната сила на Елениум, ти нямаше да ме видиш сега тук, незнакомецо!

Стоя с каменна физиономия, но това ми струва огромни усилия.

— А какво ще кажеш ти, Елениум?

— Банда гнусни джуджета, построена в хирд — спомням си аз разказа на малкия хобит, — предателски ми се нахвърли! И ако не беше храбростта на Макрел, аз… аз…

Не зная, как да завърша, и закривам лицето си с ръце. Беззвучният смях много прилича на ридание.

Сиянието се разтваря и в коридора излиза старец. Движенията му са толкова поривисти, а гласът — толкова млад, че повече от двадесет години не му давам.

— Радвам се да приветствам мъдрия лечител и храбрия… храбрата… — той засича, — храбрия елф! Сега сте в безопасност!

— Благодаря — шепна аз.

— Ти, мъдри Елениум, получаваш десет точки майсторство, пет — издръжливост и пет — сила — съобщава старецът. — А ти, ъ… Макрел… получаваш десет точки майсторство, десет — издръжливост, десет — сила, и десет — храброст.

— А аз защо останах без храброст? — възмущавам се аз.

— Сълзите не са достойни за хората! — важно заявява старецът. Но за мен се застъпва Макрел, на която (или на когото) вратарят явно симпатизира.

— Елениум пролива сълзи за по-големия си брате Седуксен, който е загинал в лапите на джуджетата!

Ау. Май Вика прекали…

За щастие младият старец или не е запознат с фармакологията, или няма чувство за хумор.

— Добре, ти получаваш пет точки храброст — великодушно решава той. — Влезте в славния град Лориен и съберете сили преди решаващите битки!

Покорявайки се на жеста му, ние влизаме в сиянието и откриваме в края на коридора масивна желязна врата.

— По-големия брат Седуксен, казваш? — шепна зад гърба на Вика.

— Добре де, не се сърди…

И ние излизаме на улиците на Лориен.

 

 

Около две минути стоя и се оглеждам. По дяволите, наистина е красиво!

Исполински дървета с бяла като сняг кора. Тъмна зеленина и червено злато на листата. Пътечки от бял камък. На дърветата има някакви площадки и жилища, съединени с дървени стълби.

— Добре са поработили — професионално коментира Вика. — Браво. С гол ентусиазъм такова нещо!

Бих могъл да отбележа, че и тя самата от чист ентусиазъм е създала света на планините. Но не искам да й напомням за онази, може би завинаги изгубена страна.

— Трябва да намерим изхода — решава Вика.

Ние вървим по белите пътечки, наслаждавайки се на обкръжаващата ни благодат. Въздухът е свеж и сладък, лек мраз пощипва кожата. Сняг няма, изглежда, елфическата магия разпръсва облаците. Едва-едва, на прага на слуха, се чува средновековна музика. Жалко е, че няма много народ. Изглежда всички са отишли да се бият с орките и джуджетата.

Под едно белоснежно дърво е запален огън и установен шлифовъчен кръг. Як космат мъж под ръководството на елф се опитва да наостри на кръга меч.

— Не отминавайте, пътници! — вика ни елфът, и ние се спираме. — За пръв път ли сте тук?

Вика кима.

— Не сме ли роднини с теб, високородни? — интересува се елфът за Вика.

— Не, дивни братко мой — отмахва се Вика. — Покажи ни как да излезем извън стените на града и да догоним армията.

Елфът става мрачен.

— Майсторството ви не е голямо. Постойте с мен, научете се да острите мечове. Само за три часа точките на вашето майсторство ще се увеличат с пет!

Ама че радост. Да въртиш несъществуващ шлифовъчен кръг, за да получиш несъществуващо умение.

— Ние бързаме — отказва Вика.

Тогава се качете на този малорн — елфът кима към едно от дърветата. — След само шест часа физически упражнения на стълбите ще получите по седем точки сила и издръжливост!

На мен ми се струва, че на елфа просто му е скучно. Неговият подопечен явно привършва набавянето на петте точки майсторство, и елфът ще трябва да остане сам.

— Да слушам речите ти е наслаждение, високородни елфе — заявява Вика. — Но ние сме тръгнали на бой.

— Тогава вървете натам! — елфът мрачно маха с ръка и се нахвърля на здравеняка с меча: — Как остриш? Ти как остриш? Това да не ти е кухненски нож? Няма да ти призная майсторството!

Ние набързо тръгваме в указаното направление. Строго е при тях.

Очарованието на Лориен някак си се поразсейва.

— А аз си мислех, че те само размахват мечове… — учудено шепне Вика.

— Не. Те учат елфически и джуджешки език, острят мечове и кинжали, изучават икономиката на средновековието, съчиняват балади и легенди.

— Направо маса полезен опит…

— Направо би закрила всички ролеви сървъри — ехидно подсказвам аз.

— Не, това си е тяхно право. — Вика не се поддава на провокацията. — Просто ми е малко тегаво. Още една дъвка за мозъка.

— Е, малко ли такива субкултури има? Тия поне наркотици не употребяват и революции не правят.

— Льоня, аз не мечтая за еднообразие. Всеки си намира развлечения по свой вкус. Но всичко това е ескейпизъм. Бягство от живота.

— Разбира се. Както и събирането на марки, и играта на покер, и голямата политика, и малките войни със съседите — всичко е бягство от живота. Не съществуват общи ценности. Налага се да си търсиш мънички цели. И да жертваш живота си за тях.

— Знаеш ли, так направо ще ми се прииска да вярвам в комунизма.

— Защо не? Красива и голяма цел. А да пожертваш живота си за нея — това е съвсем в духа на традицията…

Храбрият елф Макрел тъжно ме гледа.

— Льоня… Елениум… а ти имаш ли в живота цел? Поне някаква? Не да откраднеш някоя друга хилядарка долари, не да се повеселиш в някоя кръчма с приятели, а именно — Цел?

— Имам — честно казвам аз.

— Тайна ли е?

Мълча една секунда.

— Знаеш ли, бих искал да се връщам в къщи и да не ми са налага да си търся в джоба ключовете.

Вика в елфската си маска свежда поглед.

— Това е много дребно и смешно — казвам аз. — Това дори не е като острене на несъществуващи мечове… и не е изучаване на психопатите във виртуалното пространство. И съвсем не е комунизъм и световна революция. Но на мен ми се иска просто да позвъня на вратата си — и да ми отворят.

— И на мен понякога ми се иска — отговаря Вика най-накрая. — Но на мен вече ми се е случвало да се връщам вкъщи, когато имаше кой да ми отвори. И това… невинаги беше хубаво.

Ето така, дайвър…

Шамаросаха те по физиономията.

— Льоня, да вървим, трябва да измъкнем Неудачника — казва храбрият воин Макрел.

И ние поемаме към стената, обкръжаваща Лориен.

Тук има повече народ. Под надзора на елфически мъдреци десетина новобранци заработват точки за сила, като се борят с мечове и стрелят по мишени. Покрай редицата дюкяни, където търговците заработват точки на майсторство, се разхождат купувачи. И те нещо заработват. Дрипав художник рисува портрети на всички желаещи, фокусник, сигурно, дребен магьосник, жонглира с огнени топки. Животът кипи. Младеж с китара, човек, но в зелени елфически одежди, пее:

Бродяга менестрел почука на вратите на замъка,

Отвори му млада слугиня…

Малката групичка слушатели не проявява ентусиазъм, и бардът прекъсва баладата и преминава на някакви кошмарни местни куплети:

Елф наречен Леголас,

По носа назгулов — фрас!

Оня падна във реката

и намокри си краката!

Тази простичка песнички на тълпата й харесва повече. На менестрела му аплодират, хвърлят му монети, смеят се.

Тихичко се отдалечаваме.

— Имаме ли нужда от нещо? — Вика сочи с поглед дюкяните.

— А пари? — потърси по джобовете.

Опипвам си джоба — там наистина има пет медни монети.

— Автоматично се добавят на всеки, който влиза — обяснява Вика.

— Чувала съм за това.

В едно дюкянче, след оживен пазарлък с продавача, ние си купуваме две бъклици с местно вино и два къси кинжала. Да встъпваме в бой ние така или иначе нямаме намерения, мечове, копия и алебарди, които в изобилие се предлагат на пазара, не ни трябват. И все пак страстта към оръжието е нещо генетично заложено в мъжкия организъм. Под укоряващия поглед на Вика бродя покрай лавиците, разглеждам средствата за изкореняване на себеподобни. В дюкяна е полутъмно, само под стъклото на витрината, до оръжията, горят свещи. Отблясъците на светлината на остриетата са кървавочервени. Това ми напомня на продавачите на цветя, които през зимата поставят свещи в своите аквариуми с цветя.

Животът и смъртта — те толкова си приличат. Одеждите им са почти неразличими.

В ъгъла на лавката, на една масичка, седят двама души. Непознати, първо ги подминавам, но после спирам.

Този нисък здравеняк в бели дрехи не ми е познат. Но…

— Да ти се доповръща — казва дребосъкът зад гърба ми. — Евтиния. Тъп кич. Пълно израждане.

Обхваща ме такова отвращение, както преди много години, като малък, един път като се къпех в реката, гмурках се и изплувах — и видях пред очите си на брега огромна жаба.

Дребосъкът зад гърба ми си поправя нахлузеното до очи кепе. Продължава:

— Преди твоите ролеви игри бяха необичайни. Съдържаха здрав елемент. Сега — пълна селен̀ия и свинщина.

— Ей, слушай, ти прекаляваш… — отговаря на Кепето онзи, дето седи до него. — Младежта трябва да се забавлява…

— Аз винаги казвам каквото мисля. Казвам истината — безапелационно заявява Кепето. И аз изведнъж разберем — това не е стилистична фигура. Не е грешка на езика. Той наистина смята така. Не отделя себе си от истината.

Уау…

— И заради това не те обичат — възразява му събеседника.

— Ха. Любовта е лъжа. Когато фиксираш всичко, което се случва, в неговата динамика, това става ясно.

Продавачът иззад тезгяха вижда, че съм застинал над витрината и се размърдва. Доближава се, почуква с пръст по стъклото, под което лежи мечът.

— Много, много добро оръжие! Но вие можете да го купите само ако вече сте заработили сто точки майсторство!

Кепето зад гърба ми дудне:

— Нивото на играта е паднало до потребностите на простаците. Загубила е развиващата си роля. Точки за сила, трубадури, фокусници… Свинщина! Помисли за това.

— Искате ли да подържите меча? — любезно ми предлага търговецът.

Аз хвърлям поглед към Кепето. Неговият събеседник, изглежда, някой от известните ролевици, пита:

— И какво предлагаш?

— Ситуацията вече ми е напълно ясна — вещае Кепето. — Предпочитам да видя дали ти ще намериш адекватно решение…

— Не, благодаря — казвам аз на продавача. — Много съм далече от стоте точки.

Излизам от лавката. На свеж въздух, при очакващата ме Вика. Тя май че не е забелязала бившия си клиент.

— Какво търсеше там? — пита Вика.

— Живот.

— И намери ли?

Вдигам рамене.

— Май че не.

Докато вървим към градската порта — покрай трубадура, фокусника и фехтуващите новобранци, аз изведнъж проумявам нещо странно.

В това, което говори Кепето — на момичетата в бордея, на елфите в Лориен — има много истина. Истина — като маскировъчна дреха за цинизма.

Това сигурно също е цел. Да се считаш за Истината. Да вървиш през дълбочината като горд глашатай на правдата, гнусливо отърсвайки от белите си маншети мръсотията на хорските пороци. Да страдаш заради истината и да изобличаваш лъжата.

Поради една-единствена причина.

Заради липсата на любов към хората.

Аз гледам този свят, и ми е смешно да наблюдавам момчетата, които точат нарисувани мечове, изучават джуджешки език и продават пустота. Но това не е същото… Има още една крачка… малка, съвсем малка крачка, малко по-нататък. Да не ги обичаш.

Тайнствения Неудачник, глупавия малък хобит, виртуалната проститутка Вика, търговеца в лавката, трубадура с китарата, върколака Ромка, Човека Без Лице…

Никого.

Че това е толкова просто, те всички са пълни с недостатъци. Мога да съм зъл на всекиго от тях, да ги презирам. Не, не е това… Не да злобея, а просто да не ги обичам.

И аз като че ли пак отварям някаква тясна и тежка врата и надзъртам в друг свят. Стерилно бял, изстуден до абсолютната нула. Мъртъв и чист, като компютърен процесор.

— Вика — шепна аз. — Вика…

Защо отиваме да спасяваме Неудачника? За какво е целият този дълъг и уморителен процес?

— Вика…

Тя ме поглежда в очите — и аз я виждам през облика на елф, под златните къдрици и бледото аристократично лице.

Обикновената, истинската.

Моята Вика.

На която нищо не трябва да обяснявам.

— Кажи „обичам“ — казва тя.

Поклащам глава. Не мога, аз съм още там, в студената белота на насмешливата истина. Правдата и любовта са несъвместими.

— Кажи „обичам“ — повтаря Вика. — Ти умееш.

И аз правя своя избор.

— Обичам — много тихо прошепвам аз.

— Приятели и врагове…

— Приятели и врагове… — повтарям аз.

— А аз обичам теб — казва Вика.

Прекрасен град е Лориен.

Никой не се смее на човека и елфа, които се прегръщат пред градската порта.