Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (33)

10

В снежните недра на хладилната камера намерих вкаменен кренвирш. От консервите ми е останала една копърка, купена или в момент на пълно безпаричие, или от носталгични съображения.

Спеше ми се до откачане, но аз все пак стоплих нещастния кренвирш, взех ножа за консерви, поставих пред себе си две бутилки пилзенски „Урквел“. Вечеря на свещи — свещи именно потрепваха на монитора на компютъра. Включи се скрийнсейвъра, протектора на екрана. Пращенето на огъня, донасящо се от шлема, беше абсолютно на място.

По дяволите тая дълбочина! И тоя Неудачник. Сега, в реалния свят, всичко ми се струваше пиеса на абсурда. Ако утре сутринта Неудачника не разкаже нищо — ние с Вика ще излезем от пространството на планините. Завинаги. Нека разправя своите приказки на скалите и боровете — те ще ги оценят.

Глътнах студена бира и тихичко простенах от кеф. Започнах да отварям консервата. Внимателно отрязах капака, подхванах го с вилицата…

И едва не паднах от стола.

С дълбок укор ме гледаха стотина рибешки глави.

Някъде във виртуалността подобна шегичка не би ме учудила. Но в истинския свят…

Обърнах с вилицата залетите с доматен сос глави, опитвайки се да намеря поне една цяла рибка. Нищо. Много старателно е направено. Представих си консервен завод… такава плаваща щуротия… или копърките се консервират на брега? Поточната линия с тази нискосортна продукция. Олигофренясали от воня на риба и монотонен труд момичета на линията. Ето едно от тях взима буркан и започва плътно да натъпква в него рибешки глави. Шегичка.

Аз наистина се засмях, с погнуса затваряйки буркана. Нямаше какво да вечерям, но не изпитвах обида към неизвестната работничка. Напротив. Всичко се оказа неочаквано на място.

Засмуках бирата и почти на екс изпих първия „Урквел“.

Дайвър, чудеса ли ти се приискаха? Машинен разум и хора, влизащи във виртуалността директно?

Съвземи се, дайвър! Ето ги, достъпните в нашия свят чудеса! Свита бира, пълнени с очи главички от копърка, задух и мръсотия в апартамент на старица, малолетни разбойници на стълбите, монотонно капещ кран в кухнята.

Това е животът. Колкото и глупав и скучен да е. А там, вътре в шлема, е създадена от машини и подсъзнание приказка. Нашият електронен ескейпизъм.

Отворих втората бутилка бира, взех консервата, излязох на балкона и я изсипах в мръсната градинка. Бездомните котки тази нощ ще пируват.

— Не е етично! — укорих се сам. В моя мозък, почти като в програмата на Вика е набито, че боклукът не се изхвърля през прозореца.

Но за разлика от машините ние умеем да плюем на забраните. От балкона.

Направо с остатъците от бирата отидох в тоалетната. Разкопчах си костюма, погледнах бутилката. Вече не ми се пиеше.

— За какво е този дълъг и уморителен процес? — реторично попитах аз и излях остатъците от бирата в тоалетната чиния.

Домъкнах се до кревата, загасих лампата. Колко може да се спи в сгърчена поза на масата, с електронна тенджера на главата? Беше тихо, много тихо. И тийнейджърите на стълбите се умориха да мъчат китарата.

Само равно бучеше компютъра и проблясваха свещите на екрана.

Обърнах се, заврях лице във възглавницата. Но сънят ми мина. Там, в дълбочината, лежи неподвижното мъртво тяло на Стрелеца. Скучно ли му е без мен? В това има малко предателство.

— За последен път! — простенах аз, ставайки. Сложих шлема, натиках конектора на костюма в порта. Положих ръце на клавиатурата.

deep

Ентър.

 

 

Насън се притискам към Вика, и нещо мърмори, обръщайки се на другата страна. Колкото и тих да е гласът й, но аз се събуждам.

Значи и тя спи в дълбочината.

Огънят вече прогоря. Сигурно е близо утрото, но тъмнината още не е отстъпила. Само червени отблясъци от догорелия огън. Неудачника като неподвижен вързоп лежи настрани. Заслужаваш си да те ритна хубавичко, приятелю! Тук ли си, с нас, или си излязъл от дълбочината и си спиш в мекото креватче?

Гледам небето, черния искрящ кристал. Как казах на Вика? „Откраднаха ни небето“…

Да, откраднаха ни го. И колкото повече хора избягат тук, толкова по-далечни ще станат звездите.

Впрочем, не е въпросът само в звездите. Винаги ще има такива, за които този свят не е достъпен. Шматкащите се тийнейджъри, не намиращи работа, момичета от консервни комбинати… Първо — натъпкана с рибешки глави консерва. Шега — или безмълвен вик, протест? Първо рибешки глави. После ще почнат да падат човешки.

Дали ни чака ново въстание на лудити? Бунт против машините, все по-непонятни и плашещи обикновения човек? Или все пак ще се намери изход?

Обръщам се, гледам Неудачника. Ако ти си — разумът на мрежата, ако ти си човек, покорил виртуалността, то можеш да станеш този изход. Преминаването отвъд бариерата, изход от задънената улица. И Дибенко, ако Човекът Без Лице наистина е той, го разбира.

Струва ли си да си играя на благородство, като укривам Неудачника?

Ако той е спасението, сливането на света?

Аз не зная. Аз съм най-обикновен човек, случайно надарен с идиотска устойчивост към дийп-програмата. С това заработвам своето парче хляб, а по-рядко — с дебел слой масло и хайвер. Но не аз ще спасявам света, не аз ще решавам какво за него е благо, а какво — зло.

Нищо си нямам, освен онзи смешен овехтял морал, за който тъжеше Вика. А моралът е хитро нещо, то никога не дава отговори, напротив, пречи да бъдат намерени.

По-леко е да бъдеш праведник или подлец, отколкото човек.

Вече ми е много горчиво и гадно. Така може да се чувства провинциален спортист, който е включен в олимпийския отбор и са го накарали да се бори с шампионите. Не е моя тази съдба…

В този момент в небето се ражда звук.

Отново се преобръщам по гръб, вглеждам се в черния кристал. А той е дал пукнатина — светло синя ивица през целия небосклон. Ослепителна, права стрела, летяща надолу.

— Какво е това, Льоня?

Вика вече е седнала, отхвърляйки от лицето си кичурите коса. Кога се е събудила?

Или кога аз съм заспал?

Къде сме — насън или наяве?

— Метеорит — отговарям аз на Вика.

Синята стрела е все по-ниско, тънката пееща трела е нейният воал, сгъстеният пламък в края е острието й.

— Пада звезда — много сериозно казва Вика, и аз разбирам, че все пак спя.

А Неудачника не помръдва.

Пукнатината пресича небосклона докрай и се забива в земята. Светлосинята ивица гасне — небето умее да лекува раните си. Само там, където звездата е докоснала планините, пламти блед огън.

— Ти ми обеща, че ще намерим звезда — казва Вика.

Насън всичко е просто. Ставам, протягам й ръка. Ние прекрачваме Неудачника и започваме да се спускаме по склона. Всичко това не е правилно, към звездите се върви нагоре, но със сънищата не се спори.

Син пламък блести в тревата, без да изгаря и без да хвърля сенки. Звездата е паднала в долчинка между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно неуместно тук, като изтръгнато от друг свят. Това по някаква причина е много важно, но сега гледаме само звездата.

Чист пламък, пухкава огнена топка, мъничка — може да се скрие в шепи.

Протягам ръце, докосвам звездата и усещам топлина. Нежна, като че ли съм протегнал длани към пролетното слънце.

— Сега зная какво са звездите — казва Вика. — Това са парченца от дневното небе.

Искам да вдигна звездата, но Вика ме спира.

— Не трябва. Тя и без това е уморена.

— От какво?

— От самота, от тишина…

— Но сега ние сме с нея.

— Още не. Ние сме минали своя път, но това е само половина от пътя. Дай й възможност да повярва в нас.

Вдигам рамене, аз не умея да споря с Вика. Искам да й се усмихна — но Вика вече не е до мен. Остана само гласът й.

— Льоня, събуди се!

Що за глупости, за какво…

— Льоня, Неудачника изчезна!

Отварям очи.

Утро.

Розова светлина от изток.

Изплашеното лице на Вика.

Неудачника го няма край огъня. Сънят е велик измамник.

— По дяволите! — ругая аз и ставам. — Кога е изчезнал?

Вика си оправя косата със същия жест като в съня.

— Не знам, Льоня. Аз току-що се събудих, и него вече го нямаше.

— Ето го и отговора — шепна аз и се оглеждам. — Ето го и отговора…

Неудачника избяга. Изпари се от дълбочината. Значи всичко беше напразно?

Не, не всичко. Заради него срещнах Вика.

— Той ни запозна — повтаря тя моите мисли. — Поне за това сме му благодарни.

Прегръщам я, скривам лице в косите й. Ние стоим така дълго, зората се разгаря около нас, снежната шапка на върха-исполин блести, разпаря небето. Тук няма птици, сигурно Вика е забравила да ги направи. Но планините са живи и без тях, пълни с шумоленето на вятъра, шепота на листа и треви.

— Ще направя птици за тези планини — шепна аз. — Ако все пак успеем да възстановим твоята хижа…

— Не искам да променям планините, те са свободни! — веднага се съпротивлява Вика.

— Птиците също са свободни. Просто ще ги пусна през прозореца. И ще им кажа:

„Плодете се и се размножавайте!“

Вика тихо се смее.

— Добре. Опитай.

— Какво има да опитвам? — правя се на герой аз. — Не е сложно… ще изчета Брем, ще направя алгоритъм на поведение. Първо ще нарисувам разни синигерчета и врабчета, после — орли.

Биогеоценоза… нали? Забравил съм, мисля, че в пети клас съм го учил, по природознание.

— Биолог. Ще вземеш и на Зуко пантофите да пуснеш на воля? Льоня, хайде сега да изплуваме. И ще отидем в някой ресторант. Бил ли си на „Розовия Атол“?

— Не.

— Красиво място. Шулц и Бранд са го рисували. Аз каня.

— Добре. Само първо ще потърсим…

Вика се откъсва от мен, рязко пита:

— Кого?

— Неудачника.

— Та той е излязъл от дълбочината, как не разбираш!

— Разбирам. Но все пак хайде да го потърсим. Може да е отишъл да пишка и да е паднал в пропаст?

— Така му се пада… — мърмори Вика, вече съгласна.

Първо минаваме по края на най-близката урва, вглеждайки се надолу. После Вика претърсва долината от лявата страна на потока, а аз — от дясната. Погледът ми неволно се насочва надолу, към долчинката, където насън намерих звездата. Там наистина се виждат някакви скали.

Но работата преди всичко. Трябва де се убедим, че Неудачника вече го няма с нас.

Аз даже се качвам малко нагоре, по собствените ни следи. Това е вече съвсем така, за отбиване на номера.

И в малка цепнатина, която ние лесно прескочихме в светлината на догарящия ден, намирам Неудачника.

Мълчаливо стоя над цепнатината, гледам Неудачника от триметрова височина. Минават около две минути, докато той се убеди, че съм го забелязал, и вдига глава.

— Добро утро, Стрелецо.

Мълча. Даже да се ядосам не ми останаха сили.

— В тъмното много лошо се вижда — изрича Неудачника поразителна по своята гениалност и свежест мисъл.

Падането му не е било от високо, но не е имал късмет. Даже отгоре виждам, че десният му крак е подпухнал, и Неудачника седи, като се старае да не го докосва.

Вадя от колана си пантофите, обувам ги и се спускам надолу.

— Извинявай — казва Неудачника, когато го взимам на ръце и се измъквам от цепнатината.

— Защо? — само питам аз.

— За да не се колебаете. Все едно нищо не мога да обясня.

— Ти си идиот. През нощта по планините ходят само самоубийците… или Черния Алпинист.

— Никога не съм бил в планината. А кой е Черния Алпинист?

Пътят до нашата стоянка е доста дълъг. Успявам да разкажа историята за Черния Алпинист и за оная компания, която мъкнела в планината бални рокли и смокинги. После няколко реални истории.

До Вика стигаме, когато целият ми запас планински легенди е изтощен. Под ледения й поглед слагам Неудачника върху разхвърляните около огъня борови клонки и казвам:

— Какво може да е по-хубаво от разходка из планините без снаряжение? Планинска разходка с пострадал на ръце.

Много ми е интересно, какво тя сега ще направи.

— Дай ми колана — командва Вика.

Такава агресивност дори и аз не съм очаквал.

— Вика, да се използва „Warlock“…

— Дяволите да те вземат! Дайвър недодялан! Трябва ми превръзка!

Никога не съм се питал могат ли виртуалните дрехи да се късат. И не ми се проверява — планинското слънце е зло. Затова оставям мисълта да разкъсам ризата си на ивици и давам на Вика черното си шалче.

Тя дълго се мотае с крака на Неудачника, мрачно клати глава.

Когато той стене при леките й докосвания.

— Счупване на глезена — поставя тя диагноза. — Май че не е разместено. Колкото и да е странно.

— Ти и лекар ли си?

— Не. Медицинска сестра, но със стаж. Трябва още превръзки.

Налага се все пак да пожертвам ризата, а сако на голо е абсолютна безвкусица. Слагаме на крака на Неудачника самоделната шина.

— Досега нито един идиот — едва сега Вика дава воля на гнева си, — нито един кретен в света не се е изхитрил да си счупи крака във виртуалността! А в реалността какво ти е? А? Има ли счупване?

— Не… — мънка Неудачника.

— Е, слава богу.

Споглеждаме се, от вечерната ни решителност не остава и следа. Едно е да изоставиш във виртуалния свят един измамник. Съвсем друго е да изоставиш ранен в планината. И това, че планините не са истински, вече нищо не променя.

— Хайде да вървим към ония скали — предлагам аз.

— Хайде. Аз ги сънувах.

Стига ни и поглед, ние не казваме нищо повече.

Няма закони за нереалността.

Насън или наяве — ние заедно се спускахме към падналата звезда.