Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (28)

101

Изглежда съм минал две врътки повече по винтовата стълба и излизам в хола. Предишните посетители ги няма. Сигурно вече се наслаждават на радостите на живота.

Само някакъв тип стои до масата и прелиства черния албум. Не е висок, прегърбен, с лице на изгладнял гризач, дълги кичури коса, стърчащи под нахлупеното до очи кепе.

Подминавам го и се насочвам към вратата за служебните помещения, когато загрявам. А типът вече е оставил албума и без да бърза се движи към изхода.

— Кепето! — викам аз.

Той спира и бавно се обръща. Очите му са празни, жизнерадостни като на варена риба.

— Ти си Кепето — повтарям аз.

Ни най-малка реакция. Типът ме зяпа с празния си поглед.

— Не ми харесваш! — с неочаквана радост казвам аз. — Чуваш ли? Хич не ми харесваш.

— Три пъти „ха-ха“ — отмествайки бледия си поглед, отговаря Кепето. И отново се насочва към вратата. От любопитство той е лишен по принцип.

Но е ясно поне, че ми е сънародник.

— Стой! — викам аз след него, и той спира. Равнодушно чака. — Няма да идваш повече тук — казвам аз.

Кепето се ухилва. Първата емоция на лицето му — но тя е толкова механична, все едно че общувам с програма, а не с човек.

— Какво търсиш тук?

Май че това е въпрос, на който той е готов да отговори.

— Някои изследвания на груповата психология.

— Прави ги на друго място.

Бледите очи ме претърсват от глава до пети.

— Тук ли работиш?

— Не.

— Значи си мутант.

Объркан съм от тази странна характеристика, и Кепето пояснява:

— Загуба на социална и етическа ориентация. Разпад на личността. Каква неизбежна и отвратителна метаморфоза.

Вече отваряйки вратата той добавя:

— Неинтересно…

… Гласът на Вика ме настига:

— Чакай, Леонид. Недей!

Да дойда на себе си е доста трудна задача. Оказва се, че дясната ми ръка го е стиснала в кръста, а лявата е стисната в юмрук. Гледам Вика и усещам как бавно ми спада яростта.

— Това беше Кепето, нали? — уточнявам за всеки случай.

— Да.

— Май започвам да разбирам вашата реакция…

— Мина ли ти? — интересува се Вика. — Браво. Хайде.

Вече ми е неудобно заради това избухване. Странно, не съм очаквал, че така лесно се навивам с общо взето нищо не значещи думи.

— Кой е той, Вика?

Тя чувства, че трябва да отговори на този въпрос.

— Нищо особено. Просто човек, който се смята в правото си да съди околните.

— Например виртуалните проститутки?

— Не само. Знам още едно-две места, където Кепето поставя експериментите си.

— Той нещо разправяше за психология…

Неизвестно защо тези думи разсмиват Вика:

— Личност, неспособна да създава, винаги търси оправдания за деструктивното си поведение. Много често те са във формата на отстранено наблюдение над несъвършенствата на света. Особено такива като нашия бордей…

Влизаме през вратата, на която се усмихва черното коте, и Вика продължава:

— Психологията в общоприетото разбиране е много проста наука. Хората, неспособни самостоятелно да забият пирон или да напишат два реда, нямат капка съмнение относно способността си да разбират и да съдят другите. В крайните си прояви това става смисъл на живота и източник на самоутвърждаване.

— Коя си ти, Вика?

— Психолог. Кандидат на науките, ако те интересува.

Тя сяда, изтърсвайки от стола каменните трохи. Стаята след земетресението явно се нуждае от чистене. Понеже втори стол така или иначе няма, аз приклякам пред нея.

— А темата на дисертацията ти каква е?

— „Сублимация на аномални поведенчески реакции в условията на виртуалното пространство“.

Като извинение тя добавя:

— Прието е да се формулира по този начин.

Ето какво било…

— Ти изучаваш такива като Кепето? — питам аз. — Истински ловец срещу псевдоловците?

— Не. Отдавна вече не, Льоня. Да ги изучавам ми беше интересно половин — една година. А сега всички са ми еднакви. И Кепето, и другите подобни на него. Всички патологии са еднакви, и като знаеш един психопат, можеш да предскажеш поведението на хиляда.

— Тогава защо…

— Защото ги има. Тук деструкцията, която излиза от тях, може да причини болка на няколко човека. В реалния живот те ще оставят след себе си следа от пречупени съдби, отровена любов, осмяна дружба. Може би дори кръв. А тук те са безвредни. Цялата им самоувереност, животински реакции, интриги и самомнение са прах. Прах по вятъра.

— Но на теб ти е тежко — тук!

— И какво от това? Боли ме не мен истинската. Боли ме мен нарисуваната.

— Вика…

— Моля те, не се бъркай в работите на заведението. Защото Мадам ще ти откаже достъпа.

Тя се усмихва и аз се обърквам.

— Добре. В заведението във вашите работи няма да се бъркам.

— А извън него?

— Това вече е въпрос на лична свобода.

Вика вдига ръце.

— Леонид, на колко си години?

— Танто за кукуригу? — бързо питам аз. — Информация срещу информация?

Във виртуалността никой не афишира биографичните си данни. Но Вика дори не подозира, доколко не съм свикнал да ги афиширам аз.

— Добре. На двадесет и девет съм, Леонид.

Преди да отговоря, успявам да се зарадвам.

— Тридесет и четири.

— Никога не бих си помислила. Аз ти давах двадесет и нещо.

Мога да не казвам, че опасенията ми бяха направо противоположни.

— Виртуалността лъже.

— Не. Виртуалността е като лед. Ние се вмразяваме в него веднъж завинаги. Първата ни маска не може да се снеме. После можеш да измислиш стотина тела, но онова, първото, винаги ще си личи.

— Първата ти маска Мадам ли беше?

Вика взима от масата чантичката си, вади цигарите, пали:

— Да, Льоня. Ние получихме грант за изследване на сексуалното поведение на хората във виртуалното пространство. Западняците бяха малко побъркани на тая тема… все пак една трета от информацията в мрежата се отнася до секса. Затова измислих такъв образ — уверена, търкана от живота, всичко видяла стопанка на бордей.

— Той се получи — признавам аз.

Вика издиша дима и пита лека ирония:

— Може би аз съм си такава? В дълбочината на душата си?

— Не ми пука.

Лъжа, лъжа. Но Вика не спори.

— Зуко успокоили те?

— Почти.

— Той е добър специалист. Можеш спокойно да доведеш приятеля си.

Гледам си часовника. Имам още време.

— Не е толкова просто, Вика. Важно е да уцеля, да отида за него в точния момент.

— Смешни хора сте вие хакерите — подхвърля Вика. И на мен ми е смешно. Виж ти! Взеха ме за як програмист.

— Ще позволиш ли да поспя при теб?

— Какво?

— Да поспя. Почти денонощие съм в дълбочината, а да се работи е по-добре на свежа глава.

Вика — чудно — подхожда към проблема делово.

— Да те събудя ли?

— Да, след два часа.

— Спи. Чувствай се като у дома си. Аз сама ще те събудя.

Тя ме гали по главата — жест по-скоро подходящ за Мадам, но на мен пак ми е приятно. Кима към леглото и излиза през оная врата, която води към костюмерната. След минута Мадам ще излезе от стаята си и ще се отправи да командва момичетата.

А аз правя нещо не много коректно. Вадя от джоба си макара с тънък конец. На края на конеца има тежест.

Вятърът зад прозореца не утихва нито за миг, конецът се клати, но аз все пак го спускам докрай. Когато тежестта докосва склона, гледам конеца: всеки метър е отбелязан с червена боя.

Седем метра и половина. Чаршафите няма да помогнат. Нищо, в бордея със сигурност има въжета, поне в онези стаи, които са предназначени за садомазохисти.

Изхвърлям макарата през прозореца. Малко ми е неудобно, но се утешавам с това, че Вика със сигурност би ми разрешила този малък експеримент.

Тя нали каза — „чувствай се като у дома си“…

Хвърлям се на тясното легло, направо върху покривалото. Затварям очи. Но преди да си позволя да заспя, все пак излизам от виртуалността и нареждам на „Windows Home“ да ме събуди след два часа.

Сънят идва почти мигновено. Неизвестно защо се надявам, че пак ще видя нещо сюжетно и пророческо — като предния път, когато Алекс разстреля Неудачника. Но сънувах пълна бъркотия.

Дъга, сияеща над Дийптаун. Ослепителни светлини, приличащи на дийп-програмата. Само че тази дъга е от стъпала, това е библейската стълба към небето. Вървя по нея, като Компютърния Маг с неговите крилати гуменки. Цветовете се оказват с различна плътност — провалям се във виолетовите и сините слоеве, леко ходя по зелените и твърдо стъпвам по жълтите. Градът под мен е ярък и празничен, виждам го през цветна мъгла.

В съня си дори знам защо отивам в небето. Някъде там, горе, е кристалният купол на дълбочината, разделил света на две. Аз трябва да го счупя — или с оръжието на Маниака, или с голи ръце, както се получи. Кристалът ще се пропука и ще се излее над града с ослепителен звезден дъжд. Нали звездите са кристални, това не подлежи на съмнение. От бодлив кристал, отразяващ светлината на нашите очи.

И нещо ще се случи. Може би звездите ще ни изпепелят. Може би ще успеят да изстинат и ще паднат в протегнатите ни шепи. Не знам какво точно искам.

Главното е да не сгреша и да ударя навреме. То вече е определено, това време, когато ще мога да превърна бариерата в милиони кристални звезди. То почти е дошло, времето…

— Време е… Леонид, време е…

Отварям очи под шепота на „Windows Home“. Минават няколко секунди преди да осъзная къде се намирам.

А след още един миг влиза Вика.

— Буден ли си?

Кимам, сядам на смачканото легло, търкам челото си. Главата ми е тежка. Трябваше или да спя по-дълго, или изобщо да не си лягам.

— Ще направя кафе — казва Вика.

Подпрян на дървената стена, наблюдавам Вика. Тя вади от черния, не от прах, а от старост, бюфет платнена торбичка с кафе. Мели зърната с мъничка ръчна кафемелачка от излъскана мед. Умело пали огнището.

Мирише на сухи борови дърва, кипващо кафе и на някаква абстрактна, немедицинска чистота… като вода в планински ручей, или горещ пясък под слънцето.

Хубаво.

Мога да си прошепна заклинанието и да изляза в реалността.

Да си направя истинско кафе и даже да го подобря с остатъци от коняк. Да се измия със студена вода.

Проклет да бъда, ако го направя.

Тук всичко е истинско — чистият въздух, живата вода, утайката от кафе на дъното на чашката, грижовният поглед на Вика. Отвън имам занемарена прашна стая, мухъл, гнила вода от крана.

… Нещо често взе да ме прихваща това самоубийствено желание — да стана като другите…

— Коняк? — пита Вика. Сипва ми малка чаша „Ахтамара“.

— Имам още пет минути — казвам аз. — После… ще тръгвам.

— Ще се върнеш с него?

— Надявам се.

— Вземи приятеля си за ръка, когато влизаш. Тогава за него също ще направят привилегирован статус. Ще помоля Мага.

— Благодаря.

— На Мадам ще й благодариш. От нея всичко зависи.

— С Мадам сме приятели, тя ще позволи — усмихвам се аз.

Успявам да изпия две чаши кафе и две чаши коняк преди времето ми наистина да свърши.

Време е.

Вика започва да разтребва стаята, когато излизам. Неволно си спомням за сурогат-семействата, които в последно време се появяват все по-често. Всички тези живеещи в различни градове двойки, наемащи в Дийптаун общи квартири. Разправят, че те много обичат да домакинстват, да чистят и да перат — като че ли имитацията на бит ще направи съюза им истински.

„А вие имате ли семейство?“

„Да. Приятелката ми е проститутка, имаме си малка планинска хижа в един бордей. Елате ни на гости, тя ще направи прекрасно кафе. При нас винаги е чисто и уютно, даже след земетресение!“

От факта, че тази картина изобщо не ме дразни, ме хваща страх.

Ситуацията трябва да се разреши. По някакъв начин.

Влача се по улицата към входния портал. Минавам покрай павилионче на някаква авиокомпания, където скучае операторът. До него се е настанил един просяк. Това също е ново явление — просяци във виртуалното пространство, още преди месец ги нямаше.

Просякът е чист, но окъсан и слаб. Фигурата му е леко прозрачна и се движи накъсано — по този начин той се опитва да демонстрира низката скорост на модема и слабостта на програмното осигуряване.

— Help me… — стене просякът.

— Бог ще ти помогне — съобщавам аз.

— Господин хакер, поне един долар… — плаче след мен просякът.

Казват, че мнозинството от тези просяци са руснаци. Казват, че никой от тях няма нужда от пари. Това е просто забава за „новите руснаци“, рядко развлечение. Да просиш, да бъдеш в кожата на бедняк. Ужким модерна и действена психотерапия. Маниака се кълнеше, че лепнал на един такъв просяк маркер, и оня се оказал директор на голяма банка.

— Аз работих за „Майкрософт“ — дудне просякът, влачейки се след мен. — Един път казах, че „джамчетата“ са недоизпечена програма и похвалих „Ос-2“. На другия ден Бил Гейтс лично ме уволни и ме внесе в черния списък. А бях як хакер… до какво паднах…

— На кое прекъсване е закачен твоят модем? — викам аз, като се обръщам. — От какво зависи появяването на надписа „започнете работа с натискане на този бутон“ във „Windows Home“? Кои са трите най-добри начина да увиснеш „джамчетата“? Кой е измислил текстурната графика? Кой е най-добрият протокол за модемите марка…

Просякът побягва.

Сигурно Маниака не ме е излъгал.

Но поне тия забавления не са толкова опасни, както уличните гонки, които бяха модерни сред новобогаташите преди година. Заради тях се въведе забраната за ползване на лични автомобили и „Дийп-превозвач“ победоносно зае пазара на транспортните услуги.

Срещата с просяка ме развесели и към портала на „Лабиринта“ аз се доближавам вече в съвсем друго настроение. В бойно.

Тълпата е гъста, както винаги. „Лабиринтът“ засега функционира, значи, съм разчел нещата правилно. Но страхът да не закъснея и в последната секунда да се натъкна на затворена врата не ме отпуска. Промушвам се между играчите, бързам.

И едва като въвеждам своя код и излизам на тридесет и трето ниво, се успокоявам окончателно.

Започваме!

Аз съм Стрелеца!