Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (27)

100

Сигурно Вика е уговорила Мадам да направи за мен особен статут. Във всеки случай, влизайки в хола, виждам там да седят трима мъже. Всички те вдигат глави — в очите на всички има смущение и уплаха. Те не се виждат един друг, двама от тях дори частично се пресичат в пространството, напомняйки уродливи сиамски близнаци.

Тези двамата са високи синеоки брюнети, стандартни тела от набора на „Windows Home“. Изглежда са облечени с цел маскировка. Третият е мургав здравеняк, с бръсната глава. Приликата между тях е само в погледите. Като на хора, хванати да си изстискват пъпките.

Изглежда сега имам права на сътрудник на бордея? Виждам всичките посетители, мога да ходя в служебните помещения?

— Привет! — казвам аз, вяло вдигам ръка. И тримата бързо кимат. Единият с престорено небрежен вид оставя зеления албум, другият хвърля виолетовия.

Само бръснатият здравеняк упорито продължава да прелиства черния албум, с любопитство да разглежда фотографиите.

Отивам при охранителя. Той послушно отваря пред мен вратата и аз излизам от хола, като избавям посетителите от душевните мъки.

Никой не смята да ме изпраща, но аз помня пътя. Коридорът е пуст, част от вратите са отворени, част — не. От една се чува смях. Зад вратата има беседка, обкръжена от цъфтяща сакура. В небето свети негреещото пролетно слънце, в далечината се издига конусът на Фуджи. В беседката пият чай две девойки, които при моето появяване безгрижно махат:

— Стрелецо, привет! Искаш ли чай?

— Н-не — мънкам аз и бързо ги подминавам. От друга врата се показва абсолютно голо момиче. Но тя не изпитва и помен от притеснение.

— А Вика е заета! — казва тя. — Искаш ли да ми правиш компания? Че ми е ску-у-учно!

В думите й няма никакъв намек. И мисълта за секса я възбужда не повече от процеса на дишане. Но нещо страшничко има в самата ситуация… в тези весели, дружелюбни, млади момичета…

Изведнъж разбирам за какво ми напомнят тези момичета.

Някаква стара фантастична книжка за весели млади хора, които се занимават с любимата си работа, посвещават й цялото си време, дружелюбни, винаги готови да помогнат на другарите, неспособни да клюкарстват и обиждат…

Това е като криво огледало. Фалшиво отражение. Злото е облякло одеждите на доброто — и, странна работа, те са му по мярка!

— Благодаря, все пак ще я изчакам в нейната стая! — с отчаяна усмивка отговарям аз. — Благодаря!

Момичето прави жална гримаса и изчезва в стаята си. Аз продължавам нататък.

Докато не срещам погледа на черното коте от снимката.

— Мяу! — тихо шепна аз и блъскам вратата. Котенцето отваря уста, тихо мяука в отговор и отново замира.

Планинската хижа е пуста, само вятърът от отворения прозорец развява късите завеси. Облегнат на перваза дълго гледам планините.

Не, това е невероятно. Да създадеш цял свят в пълна самота! И не заради пари и слава, не по поръчка — просто за себе си. И не за да влезеш в този свят.

Само за да знаеш, че го има. До теб, зад прозореца. Искрящ сняг по върховете, безкрайна синева в небето, камъни по склоновете, черен мъх под боровете, реещи се в небето птици и сновящи по дърветата катерички. Свят на тишина, чистота и покой. Свят, в който не съществува думата „мръсно“.

Струва ми се, че на Неудачника би му харесало.

Много се надявам, че ще му хареса…

— Льоня?

Вика влиза нечуто и ме заварва неподготвен.

— Извинявай… не те ли предупредиха?

Тя поклаща глава.

— Прииска ми се да те видя. Съвсем за малко — аз неволно започвам да се оправдавам. — При теб… всичко наред ли е?

Вика кима.

— Не бива толкова често да се гмуркаш в дълбочината — казвам аз и се доближавам. — Хапнала ли си поне?

— Малко. Днес има море от клиенти.

Тя не отмества поглед. Тя е свикнала да счита това за работа.

А при мен нещо не е наред. В гърдите ми има студена буца, сипкава и боцкаща като сух сняг. Гълтам въздух и казвам:

— Нима ти е необходимо да работиш толкова много… Мадам?

Вика отива до прозореца. Пита, без да се обръща:

— Как разбра?

— Усетих.

— Махни се, Леонид. Махни се завинаги, става ли?

— Не.

— За какъв дявол си се лепнал за мен? — крещи Вика и се обръща. — За какво ти е приятелка-проститутка? Изчезвай! На мен ми харесва всичко това, ясно ли е? Да се чукам по сто пъти на ден, да си сменям телата, да командвам момичетата и да се правя на една от тях! Ясно? Ясно ли ти е?

Аз просто стоя и чакам да се изкрещи. После отивам и заставам до нея при прозореца.

Сега не трябва да говоря, и да я докосвам също не бива, а да мълча е опасно, но няма изход, и аз чакам. И аз не знам какво.

Планините потръпват и подът под краката ни започва да се тресе. Вика извиква, хваща се за перваза, аз я хващам за рамото и се опирам със свободната ръка на стената. Земята се тресе. Снежните шапки се разтичат в бял дим, протягат надолу пипалата на лавините. Покрай прозореца с грохот профучава огромна канара.

— Мамичко… — шепне Вика и сяда на пода. Тя по-скоро е възбудена, отколкото изплашена. — Наведи се, Льоня!

Падам до нея тъкмо навреме — през прозореца пада добра порция каменен шрапнел.

— Има пет бала! — извиква Вика. — Даже седем!

— Осем! — подхващам и аз. Тя едва ли е виждала истинско земетресение, иначе не би се веселила.

Подът на хижата още се тресе, но вече по-слабо, със ситни конвулсивни тласъци.

— Яко — шепне Вика, изпъвайки се на пода. Срещам погледа й, докосвам с ръка бузата й. — Не ми се сърди, Льоня.

— Не се сърдя.

— Клиентите понякога ме… изнервят.

— Кепето? — сещам се аз.

— Същият.

— Кой е той?

Вика вдига рамене.

— Не знам. Той ходи с различни тела и нищо не разправя за себе си. Само че… — тя се усмихва, — винаги се появява с кепе. Оттам му е прякорът.

— Той садист ли е?

— Да, сигурно. Само че особен.

Устните й беззвучно шепнат кратко ругателство.

— Вие какво, приемате всякакви клиенти? Даже такива, от които се побърквате?

Вика мълчи.

— Мислех, че най-големите идиоти ги отсейвате. Ако Кепето може да бъде познат…

— Ние не отсейваме никого.

— Това какво е, чест на фирмата? „Всякакви изчанчености“?

— Можеш да смяташ и така.

Земетресението като че ли свърши. Ставам, поглеждам през прозореца. По склоновете още пълзят лавини, рекичката долу е преградена от свличане и бавно се разлива, търсейки ново русло.

— Утихна… — шепна аз, неволно понижавайки тон. Като че ли думите ми могат отново да пробудят стихията. — Вика, за какво си направила земетресение?

— Какво общо имам аз? Този свят живее сам по себе си. Аз вече нямам възможност да го управлявам.

— Съвсем?

Вика бързо ме поглежда, става, разглежда променения пейзаж.

— Абсолютно. Светът става истински само когато получи свобода.

— Като човека.

— Разбира се.

— Ти толкова вярваш в свободата?

— А в свободата няма нужда да вярваш. Когато я има, ти го усещаш.

Сигурно знаех, че ще каже това.

— Вика, ако един човек — свестен човек, го грози беда… Ако той завинаги може да загуби свободата… ти би ли се съгласила да му помогнеш?

— Бих — отговаря тя спокойно. — Даже ако не е много свестен. Това е позиция, ако щеш.

— Трябва да скрия един човек.

Вика смешно мотае с глава, така че косите й се разсипват по раменете.

— Льоня, ти за какво говориш? Къде да го скриеш?

— Във виртуалността.

— Защо?

— Той не може да излезе.

— Ти говориш за онзи от „Лабиринта“?

— Да.

— Льоня… — Вика ме хваща за ръка. — Отдавна ли си бил в реалността?

— Преди половин час.

— Сигурен ли си? Самият ти нямаш ли нужда от помощ? Аз… — тя прехапва устни, — имам познат дайвър. Това не е измислица, те наистина съществуват!

Забавно…

— Искаш ли да го помоля да се срещне с теб?

— Вика…

Тя млъква.

Не съм свикнал с такава грижа, честно казано. Това е моята специалност — да се безпокоя за хората, които са се загубили във виртуалността.

— Ще помогна — казва Вика. — Но ти не си прав… така ми се струва.

Сега не ми е до спорове.

— Благодаря. Надеждни ли са ви системите за сигурност?

— Напълно. Ти разбираш ли нещо от тези неща?

Кимам. Разбира се, не мога да напиша защитна програма. Но да ги чупя ми се е налагало толкова пъти, че мога да се смятам за експерт.

— Можеш да поразпиташ Мага.

— А той ще ми каже ли?

— На тебе — не. И на мен също, но на Мадам…

Вика се бави, хвърля ми такъв поглед, все едно че ме моли да изляза. Отивам към вратата, но тя ме спира:

— Льоня… Не трябва. Искам да видиш.

Тя отива до стената и я докосва. Дъските се разтварят, отваря се тясна врата.

Там, зад вратата, има светлина. Студена синкава светлина, нежива.

Силуетът на Вика за секунда остава в рамката, след това изчезва вътре. Вървя след нея, макар и да не ми се иска. Като хипнотизиран.

Килер. Или морга. Или музей на Синята Брада.

От стените стърчат блестящи никелирани куки, на тях висят, мъничко не достигайки до пода, човешки тела. Основно момичета, блондинки и брюнетки, няколко рижави, една абсолютно плешива. Но се намират и жени на средна възраст, и две бабички, няколко момиченца и момченца.

Очите на всичките са отворени и в тях — пустота.

— Това е моят гардероб — казва Вика. Аз мълча. И така го разбирам.

Вика върви покрай полюшващите се тела, поглежда мъртвите лица, нещо им нашепва — като че ли ги поздравява. Мадам виси в края на първата десетка. Вика ме поглежда, убеждава се, че гледам, и се притиска до пищното тяло на хазайката на заведението, прегръща го, като в пароксизъм на извратена страст.

Един миг нищо не се случва. После — не успявам да хвана момента на прехода — Вика и Мадам си сменят местата. Вече не Вика, а Мадам отстъпва от безсилно увисналото тяло.

— Това е — казва Мадам с низкия си, гръден глас.

— Защо… толкова гнусно? — питам аз. — Тези куки… тази морга… защо? Вика?

Мадам гледа Вика, тъжно кима:

— Вика, моето момиче, защо? Ще обясним ли на Льоня?

Вика, нанизана през тила на кука, мълчи.

— За да не забравям, Леонид. За да не забравям нито за секунда, че те не са живи.

Гледам Мадам, къде по-спокойна и мъдра от Вика. И ако се подходи непредубедено — доста по-красива.

— Трябваше да видиш — казва Мадам.

— Видях.

Излизаме от склада за човешко месо през друга врата, водеща към стаята на Мадам. Това е съвсем друг свят. Шумен и препълнен плаж зад прозореца, нажежено слънце в небето, самата стая е претъпкана със стари мебели, навсякъде са разхвърляни книжлета, отворени кутийки с лакомства, дрехи, евтина бижутерия и гривни от фалшиво злато, полупразни флакончета от парфюми, карти за игра. Огромното легло под плюшен балдахин не е оправено, под него се търкаля пантофка. В бюфета се вижда галерия от отворени бутилки, на стената виси прашна китара, персийският килим на пода е прояден от молци и оплескан с винени петна.

— Сега можеш да гадаеш, каква съм истинската — казва Мадам.

Не мисля да гадая. В света все едно няма друга истина освен тази, в която ни се иска да вярваме.

Не се задържаме в стаята на Мадам, за което безкрайно се радвам.

Тук е много задушно.

— Льоня, понякога ми се струва, че си още момче — казва Мадам. — Не бива да бъдеш толкова наивен.

— Защо?

— Трудно се живее така.

— Ами никой не ми е обещавал, че ще е лесно.

Вървя до Мадам, гадая, как изглеждаме отстрани. Бледият и висок Стрелец по възраст може да бъде син на Мадам, но сходство между тях няма. Сигурно изглежда като визита на преоблечен аристократ в евтин бордей.

— Стъпалата са стръмни — предупреждава Мадам.

— Помня.

Излизаме в рекреационната зона и момичетата под чадърите приветстват Мадам с одобрителни писъци. Геят, който се плацика във водата до самия бряг, бързо се изправя и маха с ръка. Изпод стойката на бара се подава рошавата глава на Компютърния Маг и бързо се прибира обратно.

— Виждаш ли, Вика я няма — високо ми казва Мадам. Покровителствено слага ръка на рамото ми: — Момичета, Стрелецът ще почака приятелката си! Не го обиждайте!

Общият смисъл на отговорите се свежда до това, че непременно ще ме обидят, но това ще ми хареса. Мадам размахва на момичетата пръст, после отива до бара. Мага, като че усетил нейното приближаване, изниква.

— Поговори със Стрелеца — ласкаво го моли Мадам. — Той има въпроси… отговори на всичките.

— На всичките? — отправя питане Мага.

— Абсолютно.

— Е, Мадам, не съм ви дърпал за езика! — заявява Мага.

— Ако имаше нужда… — въздиша Мадам.

Аз очаквам Мага на масичка, която стои малко по-далече от другите. Няма защо момичетата да слушат нашия разговор.

— Шампанско! — обявява Мага, идвайки към мен. — Привет, Стрелецо! Ти нали пиеш шампанско? Аз не, много е газирано, после ми кърка стомаха.

Той се движи някак странно. Много плавно, като по асфалт. Гледам краката му — те не докосват пясъка. На босите му крака са обути разтъпкани гуменки, от които растат мънички, удрящи по въздуха крилца.

— Аз пия шампанско само с момичета — отказвам. — Имаш ли водка?

— Всичко имам! — Мага пльосва на масата бутилка ликьор с отровно-виолетов цвят и избягва с неотвореното „Абрау-Дюрсо“. След минута, пак така летящ над плажа, той се връща с водка „Урсус“, кристална кана с вода и пакетче „Зуко“.

— На, бъркай!

„Урсус“ никога не съм опитвал, но разправят, че е добра водка. С надеждата, че подсъзнанието ми ще доизмисли вкуса, си сипвам една чаша. Мага хваща каната и сам забърква в него напитката, използвайки ръката си като миксер.

В края на краищата сме във виртуалността… микроби тук няма.

Изпивам водката на екс и отпивам направо от каната. Интересувам се:

— Откъде намери тия обувки?

— Гуменките ли? А, днес ги направих… горещо ми е да ходя по пясъка. Харесват ли ти? Разбираш ли, в Дийптаун можеш да ходиш само по под. Затова се наложи да залепя на подметките по едно парче под. И сега нямам проблеми, разкарвам се по въздуха до насита!

Мага се хили и започва да ситни по въздуха, издигайки се почти до нивото на масата. После си вдига краката, пада в креслото и отваря ликьора си. С мляскане пие от бутилката.

— Страхотно нещо! — заявява той. — Сладък-сладък! Истинско кюрасо!

— По цял ден ли висиш тук? — интересувам се аз.

— Ден? Ха! Аз оттук излизам да хапна и, пардон, до тоалетната!

— Мадам казва, че цялата защита се държи на тебе…

— Не е това думата! Тук всичко се държи на мен.

— Външен човек може ли да влезе тук?

— А как щяхме да си изкарваме хляба, ако не ги пускаме?

— За друго питам. Възможно ли е да се проникне в служебните помещения на бордея?

— Заведението! Това не е бордей, а Заведение! Не, не може.

— Абсолютно?

Мага въздъхва и става по-сериозен:

— Ти хакер ли си или ламер?

Въпросът е реторичен, но аз все пак отговарям:

— Чайник съм.

— Ясничко… Абсолютни защити не съществуват. Колкото повече се доближаваш до абсолютната надеждност, толкова по-неудобно е твоето пребиваване във виртуалността. Тук има квадратична зависимост — при увеличаването на защитата пада твоята способност да възприемаш и предаваш информация. Най-важното е да намериш оптимално съотношение между защитата и удобството. Нашата охранителна система е създадена с елементи на изкуствен интелект. При откриване на опити за проникване тя прави оповестяване, въвежда допълнителни пароли, включва кукличките…

— Куклички?

— Автономни мобилни охранителни програми, фагоцити. Аз им викам куклички, те всичките са тъпи. Ти защо не пиеш?

Наливам си още.

— Ако върви интензивна атака — продължава Мага, — то степента на защита нараства неограничено, до пълна капсулация на Заведението. Разбира се, практически такова нещо не се е случвало, но всичко трябва да работи именно така…

— Искаш да кажеш, че защитата все пак е идеална?

Мага се запъва. Тщеславието, от което той явно не е лишен, се бори у него с обективността.

— Не… Ако проникването се планира от голяма група професионалисти, те ще успеят да влязат, преди охраната да заработи на пълни обороти. Само че за кво ти е това?

Аз разбирам, че друг отговор да очаквам беше смешно. За всеки щит се намира свой меч.

— Благодаря, Маг.

— Няма нищо, дреболия! — той маха с ръка. — Искаш да си направиш охранителна система? Донеси я, ще ти помогна. Или ако искаш, ще отидем при тебе! — пали се Мага. — Сам ще направя всичко. Скучно ми е тука!

Клатя глава — не е познал.

— Просто се интересувам от постановката на нещата.

— А, ти си от проверяващите? — наостря се Мага. — Т-ц! Разбрах, тихо… Що Мадам направо не ми каза?

Интересно, кой може да проверява един виртуален публичен дом? И защо? Много интересно… но да разпитвам Мага не се решавам.

— Ще вървя, може Вика да се е освободила вече — казвам аз.

Мага веднага става тържествен и важен:

— Ти внимавай, Вика не я обиждай! — предупреждава той. — Щото… тя е готино момиче, аз за нея на всеки ще му разкрася физиономията.

Мага въздиша, мечтателно гледа морето.

— Щях да я свалям, ама ти ме изпревари… — признава той. — Вика беше влюбена в мене до уши. И сега може би още, сигурно… но ти не се потискай. Аз на приятелите си гаджетата не ги пипам.

Едно време си мислех, че компютърджиите от телевизионните сериали са измислени характери. Де да беше! В живота също ги има.

— Обаче до оная русичката по-добре не припарвай! — добавя той. — Тя ме е харесала, вече половин година ме преследва.

Горкото момиче, без да подозира за тежката си съдба, се смее и се прегръща с приятелката си.

— Или може би към Наташа да се ориентирам… — размишлява Мага. — Те тука всичките са такива влюбчиви!

Той подхваща ликьора си и с танцуваща походка се насочва към веселящата се блондинка. А аз използвам момента да се чупя.