Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (24)

01

Пустинята ме посреща с горещо дихание, а ифритът — с оглушителен рев:

— Ти посмя да се завърнеш, крадецо на крадците?

Хубава програма… и памет си има…

Ифритът изтръгва от пясъка каменните си крака, прави крачка, втора. Мостът-нишка се изпъва и звъни, но засега не се къса. Нещо ново — през миналите дни програмистите на „Ал-Кабар“ са добавили в охранителната програма подвижност!

— Стой! — крещя аз и вдигам ръце. — Дошъл съм при Фридрих Урман! Не съм в твоята власт!

Гигантски юмрук трепти над моята глава. Между пръстите му пробягват искри.

— Открит е неизвестен вирус — тревожно шепне „Windows Home“. — Внимание! Пускам „уеб“!

Пространството се покрива с лека пелена. Антивирусната програма „уеб“ започва да отсича част от постъпващата информация и да се опитва да защити компютъра от действието на вируса. Защитата не е идеална, добър вирус пак ще се провре на моя канал. Но аз не спирам Вика — тя е в паника… ако, разбира се, тази дума е уместна в случая… Фигурата на ифрита се разтича, става размита.

— Кой си ти? — реве монстера. Гласът му също е изкривен.

— Дайвър! — викам аз. Сега нямам какво да крия.

— Чакай! — нарежда ифритът. Искрите на дланите му изгасват, и Вика изключва „уеб“.

Няма как, чакам. Монстерът е неподвижен, само очите му проблясват, опипвайки ме с внимателен, пораждащ почти физическо усещане поглед. Предишния път бяха цветенца — тогава ме пуснаха да вляза в капана, уверени, че не мога да се измъкна. Сега получилите конско програмисти на корпорацията са способни да стоварят върху мен всички рожби на фантазията си. А сред тях със сигурност има такива, дето не само мен, не само Маниака, а самия старик Лозински биха довели до ужас. Много на място се сещам и за приказките за вируси, погубващи „желязото“ — материалната част на компютъра…

— Върви! — съживява се монстерът.

Стъпвам на моста-нишка.

Дълбочина-дълбочина…

 

 

Този път ме посрещат не двама карикатурни охранители. Цяла тълпа с оръжие. Ако ме бяха конвоирали така предния път — на куково лято щях да отмъкна мегабайтовия файл.

С ледено мълчание охраната ме води по улиците. Очаквам, че ще ме заведат в предишната беседка, но процесията ни я подминава.

И се насочва към мрачна сива постройка.

В затвора ли искат да ме тикнат? Смешно. Дайвърите са неуязвими. Може да ни се попречи да крадем файлове, но не да бъдем затворени във виртуалния свят.

Част от стражата остава пред вратата, четирима ме въвеждат вътре в каземата^[1]. Двама отпред, двама отзад. Мечовете им са извадени. Ох, ще ми трупнат на компютъра вирус, няма да ми се види малко. На който му се е случвало да преживее гибел на харддиска си, ще ме разбере. Един път в една дребна и почти непечеливша операция прихванах много мил вирус, който разбърка фата и партишън тейбъла на харда на равномерен коктейл. Маниака едно денонощие изчегъртваше от мъртвия диск остатъците от информация. Почти всичко успя да спаси. А аз му раздувах някакви простотии за пиратски компактдиск с игрички, от който съм хванал вируса.

Щом ония прошляци се изхитриха да ми заразят компютъра с такава гадория, то не ми се мисли какво могат да направят момчетата от „Ал-Кабар“.

Вратата зад гърба ми тежко хлопа и се затваря. Казематът е потопен в мрак. Вървя наслуки, подбутван в гърба. Всичко е ясно. Пределно свит канал за връзка, по който информацията отива към мен. За да не гепя още нещо. Отрязани са зрителните образи.

— Стой! — командват зад гърба ми. Послушно застивам.

Околните със сигурност ме виждат като на длан, което не ми придава особена бодрост.

— Вие имате наглостта да се явите тук отново, Иван?

Познавам гласа на Урман — по-точно интонацията на неговия преводач. Обръщам се, като се старая да не присвивам невиждащите си очи.

— Такава беше нашата уговорка.

— Нима?

— Вие доброволно ми дадохте файла в замяна на обещание за повторна среща.

Пауза. Дълга. Аз не лъжа, и Урман се оказва в идиотско положение. Колко е хубаво да не лъжеш. И за какво? В света има толкова много истина, че лъжата е просто излишна.

— Какво искате?

— Аз? Нищо. Вие искахте среща, очевидно имате някакви предложения?

Отново мълчание. Разбира се, Урман не е очаквал, че ще дойда след опита им да ме проследят. За всеки случай добавям:

— Между другото, не проследявайте канала ми за връзка. Тогава ще си тръгна.

Мълчанието се затяга, и аз мислено виждам Урман, който кима на охраната — „я го оправете тоя както трябва…“

— Възстановете му канала в пълния обем — нарежда Урман. — И свалете наблюдението.

Ярка светлина. Присвивам очи, разглеждам вътрешността на каземата през полузатворени клепачи. Мрачни тежки стени, върху тях — решетки, мънички прозорчета от огледално стъкло. В центъра на помещението — маса, кресла.

— Това е заседателна зала — обяснява Урман. Той е в строг костюм, с вратовръзка. Вероятно, облеклото му автоматично се настройва според интериора на помещението. Чувал съм за такива нещица. — Тук се провеждат заседанията на борда на директорите и някои срещи…

Разбирам. Най-добре защитеното място във виртуалното пространство на корпорацията. Оттук не можеш да избягаш като от беседката.

Впрочем, нямам с какво да бягам — дошъл съм абсолютно невъоръжен.

— Оставете ни — продължава да издава нареждания Урман.

Охраната се подчинява безпрекословно.

— Благодаря, Фридрих — казвам аз.

Урман мълчаливо кима, сяда в едно от креслата. Аз се настанявам до него.

— Продадохте ли… ябълката? — интересува се Урман.

— Да, благодаря.

— Радвам се за вас.

Изглежда, не е ядосан много. И това ме съмнява.

— Надявам се, че това не е усложнило много финансовото положение на корпорацията?

— Не. Не много.

Въпросително гледам Урман.

— Предишния път забравих да ви съобщя, че прекрасното лекарство има един недостатък — отбелязва Урман. — Страничен ефект. Открихме го почти случайно… предполагам, че господин Шелербах и „Транс-Фарм-Груп“ няма да се натъкнат на него.

Става ми неуютно.

— Не се притеснявайте, дайвър, във вашите задължения не е влизало да проверявате дали лекарството е безвредно — смее се Урман. — Освен това то не е нещо смъртоносно… не е онкология нито тератогенен ефект. Но пациентите ще са недоволни.

„Ал-Кабар“ се е застраховал… Интересно, какъв е тоя страничен ефект на средство срещу настинка? Пигментация на кожата в зелено, импотентност, оплешивяване? Урман няма да каже.

Какво пък, ще си лекувам настинките до края на живота само с аспирин.

— Добре, да забравим взаимните обиди! — великодушно предлага Урман.

Кимам.

— Както вече казах, имам интересно предложение за вас… — казва директорът на „Ал-Кабар“. — Постоянна работа.

— Не.

Гледаме се в очите. Казват, че те са огледало на душата. Само дето имат ли души нашите виртуални тела?

— Някои дайвъри са на постоянни договори — отбелязва Урман. — Значи… не е забранено?

— Не е забранено. Но има разлика между работата в развлекателен център или виртуално детективско бюро — и работата за вас. След месец, два, три вие ще ме изчислите.

— А вие толкова ли се страхувате от разгласа, Иван?

— Разбира се. Ние сме алхимиците на виртуалния свят. Магьосници. А нито едно нормално царче не би пуснало алхимика от комфортната подземна тъмница. За да не измисля барут за враговете.

— Печално… — Урман не спори. — До голяма степен сте прав, руски дайвър… Руски, извинете ме, но това знам. Вашият глас беше анализиран — това изобщо не е програма-преводач.

И аз не споря. Такава мирна и хубава беседа. Ние сме толкова лоялни един към друг — направо умилително.

— Тогава ви предлагам еднократно сътрудничество! — весело казва Урман. — Работата не е сложна, а плащаме добре.

— Вие мислите, че да се измъкне Неудачника от „Лабиринта“ е толкова лесно?

В десетката! В кръглата! Лицето на Урман потръпва, после той овладява емоциите си, но тикът на лявото око остава. Едно на нула, не!… пет на нула!

— Обяснете ми за какво става въпрос? — неубедително запитва господин директора.

— След вас.

Или веднага ще ме убият, или ще извадят картите на масата.

Урман все пак умее да понася удари.

— Една от областите на дейност на корпорацията е демографският контрол на Дийптаун.

Поклащам глава — това не го разбрах…

— Количеството обитатели на виртуалността във всеки момент време. С точност до човек. По райони, сгради, пространства в пространството, като нашето.

— За какво? И по какво право?

— Това беше общо решение, прието още преди година — вдига рамене Урман. — Сравняване на натоварването на отделни сървъри, обвързване с часовите зони — всичко това позволява да се координира работата, да се поевтини ползването на виртуалното пространство. „Америка Онлайн“ е един от основните инвеститори, дребните компании също се присъединиха.

Пак ме подвежда пренебрегването на откритата информация.

— Водихме контрол на броя на входните и изходните сигнали на сървърите — продължава Урман. — Много просто и надеждно. Много оперативно. Сървърите се отчитат на всеки две минути. Ничии права не се нарушават, а ние знаем общия брой на хората, намиращи се във виртуалността. Това не е следене, само статистика.

Кимам.

— Успоредно се води контрол на количеството обработвани от компютрите обекти във всеки район — продължава Урман. — По такъв начин ние знаем колко човека се намират в една или друга област на пространството. Отчита се също на две минути. Лесно е да се разбере, че ако се събере броят на активно действащите обекти във всички райони, то ще се получи вече известната цифра — количеството хора, влезли в дълбочината.

Сега разбирам.

— Цифрите не съвпадат?

— Да. Във виртуалността се намират с един човек повече, отколкото трябва. Компютрите го виждат, той функционира в киберпространството, но никога не е влизал в мрежата.

Урман става, вдига ръка, и на стената, върху бетона и стоманената решетка се разгръща огромен екран. Надигам се. Това е карта на Дийптаун и околностите му, като че съшита от мънички парченца. Всяко парченце е сървър, обслужващ дадения участък от пространството. Върху парченцата има ситни червени точици, това са входните сървъри, телефонните линии за достъп до дълбочината.

Красиво е. Всички капиталисти са гъзари.

— Може да се прегледат данните по райони — съобщава Урман. — Ето, например…

Той отива до екрана, протяга се и сочи с пръст квартала „Ал-Кабар“. Над екрана светва табло. „1036/803“.

— Ясно ли е?

— Вашите сървъри поддържат във виртуалното пространство хиляда тридесет и шест човека. Включително и мен. И всички освен мен са се включили през вашите собствени канали?

— Разбира се. Рисково е да се пуска секретна информация през чужди линии — даже през най-надеждните провайдъри. Ние имаме собствени канали в дванадесетте града, където живеят нашите сътрудници.

— Но тогава е невъзможно да се открие Неудачника!

Отивам до картата, намирам ресторанта „Трите прасенца“, навреме се усещам и посочвам с пръст друго заведение наблизо. Там съм бил два пъти и не ми хареса. Прекалено шумно и помпозно.

„63/2“.

— Ето това е по-разпространена картина, нали? В пространството на ресторанта се разхождат шестдесет и трима души, но само двама са влезли през собствения му телефонен канал!

Урман кима.

— Изчислихме „Лабиринта“ по друг начин.

Вече не мисля за това, че пред мен е хитър и не особено доброжелателен събеседник. Интересно ми е да разгадая по какъв начин са намерили човека, който не е влязъл в дълбочината.

— Така… да се проследява всеки отделен сигнал е немислимо. Скъпо, бавно, пък и забранено.

Урман ме гледа с такова самодоволство, като че ли сам е решил проблема, а не е наредил на специалистите.

Я да помислим. Понякога е полезно.

Ето поток електронни импулси. Сега не е важно откъде е дошъл. Това е информация, простичко триизмерно изображение на човека, Неудачника. Тя влиза в компютъра, който създава тридесет и трето ниво на „Лабиринта“, възможно е през модем, възможно е и непосредствено в процесора. Компютърът помества изображението в началото на нивото и се готви да управлява преместванията на Неудачника, да предава гласа му на останалите играчи, да пресмята ефекта от изстрелите му, да премества камъчетата, ритнати случайно от него. И, разбира се, да праща на Неудачника картинки, които той вижда с лявото и дясното око, звукове, които той да чува, тласъците, които той усеща чрез виртуалния костюм.

Стоп — къде да ги праща? Ако той не е влизал в дълбочината?

Получава се срив. Компютърът обработва действията на Неудачника, но не знае откъде са се взели и къде да праща резултатите. Може ли това да се отрази на показателите на сървъра? Трябва. Но на някакви много специфични — нещо като съотношение между обема от обработваните от процесора данни и количеството изпратена и приета през модема информация. Трябва по принцип да се интересуваш от този показател, за да откриеш за няколко часа сървъра, на който се е появил неканен гост…

— Вие сте го очаквали — казвам аз. — Вие сте знаели, че той ще се появи!

— Допускахме такава възможност — уточнява Урман. — Рано или късно трябваше да се появи човек, способен да влиза във виртуалността самостоятелно.

— Без компютър? — произнасям този абсурд, който — ето кое е смешното — даже няма да се стори абсурд на всеки, който е далече от компютрите и мрежите! Това е също толкова смешно, както да си представиш човек, който умее да се включва към телефонна линия. Това е просто глупаво.

Но Урман може да е всякакъв, само не идиот. Той е обикновен милионер, извличащ за „Ал-Кабар“ печалби от всичко — от земните недра, от космическите спътници-ретранслатори и простудените носове.

— Не само ние работим върху алтернативни варианти на общуването с компютъра — казва Урман. — Клавиатурата, мишката, шлемът и костюмът — всичко това са остатъци от довиртуалната епоха. На дневен ред е прякото включване към зрителните и слуховите нерви. Включвания… — той върти пръст до слепоочието си, дали съмнявайки се в собственото си здравомислие, дали опитвайки се да изобрази розетка, зад ухото. — Но този път иска много сериозна работа над манталитета на обществото. По-трудно е да се пречупи психологията на хората, отколкото да се продупчи черепната кост и да се втъкне в мозъка микросхема. Ако това не е необходимо… ако може просто да се влиза във виртуалността… светът ще се преобърне.

— А вие искате да го преобърнете?

Фридрих е сериозен.

— Когато светът се преобръща, приятелю, най-важното е пръв да застанеш на главата си.

Мълча — нямам какво да кажа. Дали бих искал да влизам в дълбочината без компютър? Без Вика зад гърба ми? Без страх пред вирусните оръжия? Без задръствания по телефонните линии и вечната гонитба за скорост на модемите?

Смешен въпрос, разбира се, че бих искал. Само дето не ги вярвам тия работи.

Но много искам да повярвам.

— Доколкото знаем, дайвърите, работещи за „Лабиринта“, са се опитвали да изведат Неудачника от дълбочината — небрежно казва Урман.

Кимам. Разузнаването им е добре организирано. Какво ли не се прави с долари, употребени в нужното време и в необходимото количество.

— А също така някой си по прякор „Стрелеца“ — добавя Урман. — Вероятно също дайвър?

— Да. Това бях аз.

Урман кима.

— Тогава очаквам обещаните обяснения.

Сигурно е най-правилно да си прошепна под носа „дълбочина, дълбочина…“ и да изчезна. Но не мога да го направя след откровеността на Урман. Дупка в черепа — това наистина е по-просто нещо от дупка в жизнените правила…

— Скоро след първата ни среща ме принуди за среща…

Урман вдига вежди.

— Именно принуди човек, името на когото не знам. Той ми предложи да се справя със ситуацията, възникнала в „Лабиринта“. Детайли не ми обясни. Едва после разбрах, че става въпрос за Неудачника.

— Ние го наричаме „Плувец“ — отбелязва Урман. — По аналогия с вас, господа дайвъри.

— По принцип това е всичко — казвам аз. Не обичам да ме прекъсват.

— Обещаха ли ви награда?

— Да.

— Голяма?

— Твърде… — не мога да се сдържа и добавям: — Страхувам се, че и вие не бихте могли да ми предложите повече.

Урман е много сериозен — разговорът поема делови обрат. Но за възможностите засега не спори и не доказва колко е могъщ „Ал-Кабар“.

— Как ви намери този човек? И защо точно вас?

— Той беше устроил хайка за дайвъри. А аз… малко се набутах.

— Имате ли предположения относно неговата личност?

— Никакви — честно казвам аз. Но изглежда недостатъчно честно — Урман мълчи и въпросително ме гледа в очите. Възможно е думите ми да се контролират с детектор на лъжата и някой да съобщава на Урман резултата от проверката…

— Само един детайл. Той знаеше за моята визита… при вас. И беше добре осведомен за състоялата се беседа. И че вие искате да ми предложите същата задача също знаеше.

Урман поема удара. Малко ли ги е издържал в живота? Но на маската на спокойствието трепка клепача. Неприятно е да узнаеш, че до себе си имаш шпионин.

— Благодаря ви, дайвър.

Снизходително се усмихвам. Какви дреболии… Нека двата паяка да се посдърпат в паяжината си…

— Можете ли да съобщите нещо за Плувеца?

Вдигам рамене.

— Нищо особено. Човек като човек. Понякога възниква усещането, че има дийп-психоза, твърде сериозно се отнася към ставащото. Но иначе е напълно адекватен.

Урман кима. Изглежда, те са се изхитрили да се закачат за компютрите на „Лабиринта“ сериозно и контролират ситуацията. Това ме кара да попитам:

— Опитахте ли се все пак да проследите сигнала на Неу… Плувеца?

— Няма никакви сигнали.

Урман или също страда от болезнена откровеност, или има интерес да ме убеди докрай…

— Сървърите на „Лабиринта“ не предават информация на Плувеца. В никаква посока. Той… се вее на нивото сам по себе си.

Значи е истина. Човек, влязъл във виртуалността директно?

— Администрацията на „Лабиринта“ все още се опитва да проследи канала му за връзка — подхвърля Урман. — Но след пет, максимум осем часа, по данни на нашите експерти, те ще стигнат до същите изводи, до които и ние. Тогава ще започне истинската паника.

Представям си. Нивото ще бъде изолирано, а, възможно, и целия „Лабиринт на Смъртта“ ще бъде изчистен от играчи. Спешно ще бъдат прокарани директни проходи към тридесет и трето ниво — това, че засега ги няма, изобщо не означава, че не могат да се създадат. Ще бъдат изключени всички монстери, сградите ще се потопят в стазис — за да не пострада Неудачника от случайно паднала тухла. Тълпа психолози, хакери, чиновници, Анатол и Дик — всички ще нахлуят на опразненото ниво. Ще обкръжат Неудачника с грижи и ласки, на ръце ще го носят до изхода…

Може смело да се предположи, че моите услуги няма да им трябват.

— Съгласен ли сте да ни сътрудничите?

Гледам Урман — като че ли не се шегува.

— Вече работя за човека, чието име не знам.

— Възможно е той да ви обещава много, този тайнствен мистър Хикс. Но оказал ли ви е поне някаква помощ?

Поклащам глава.

— Ако вие наистина сте Стрелеца, то сте се убедил, че обичайните методи към Плувеца са неприложими. Още един-два опита нищо няма да променят. След това „Лабиринта“ ще бъде изолиран и с проблема ще се заемат собствениците на… атракциона.

Последната дума той произнася с известно презрение.

— Който и да ви е наел, основанието му е било не във вашия дайвърски талант.

— А какво?

Сега той ме накара да се почувствам объркан.

— Много по-просто щеше да бъде да подкупи дайвърите на „Лабиринта“. Или да наеме група. Да, да се узнаят истинските ви имена е сложно. Но да се проведе среща и да се предложи работа е напълно възможно. В края на краищата вие от това живеете. Вашият тайнствен работодател го е привлякло нещо по-сериозно от способността ви да излизате от виртуалния свят.

Като че ли имам всички основания да се подуя от гордост. Но ми става само тревожно.

— И на мен ми се струва — замислено казва Урман, — че той е бил прав. Плувецът е работа за вас. Главната работа на вашия живот. И аз мога да ви помогна да се справите.

Едва ли той може да ми предложи Медал на Всепозволеността. Такива неща все пак не се купуват. Но залогът е голям и наградата може да бъде много, много голяма.

За какво ми е Медала, ако до края на дните ми няма да ми се наложи да се занимавам с незаконни неща във виртуалността?

— Подписахте ли договор? — пита Урман.

— Не.

— Устна договорка?

— Не.

— Тогава за какво се безпокоите?

Мълча. Не знам защо съм се хванал за предложението на Човека Без Лице. Той със сила ме принуди за среща. Прати ме в „Лабиринта“, без да ми обясни абсолютно нищо. И обещанието, дадено от него, напълно може да е блъф.

— Трябва да помисля.

— Добре — съгласява се Урман. — Почти гарантирано имаме пет часа… вие, очевидно, ще посетите отново „Лабиринта“?

Неопределено кимам.

— Ще предприема собствени действия — казва Урман. — Вие непременно ще ги забележите, дайвър. И ще можете да направите избор.

— Мъгла, Фридрих.

Урман с недоумение се мръщи, докато програмата-преводач се опитва да разбере, че говоря не за времето.

— С какво всъщност съм ценен за вас?

— Ще разберете, скъпи Иван-Царевич. Да, между другото, какъв е Плувеца по народност? Как мислите?

— Руснак… — машинално отговарям аз.

Урман насмешливо кима.

— Възможно, възможно… Довиждане, дайвър. Помислете и вземете решение.

Едновременно с тези думи вратата се отваря и се появяват стражите. Този път мечовете им не са извадени.

— Ще ви изпратят до моста — съобщава Урман.