Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (23)

00

Аз присъствах при раждането на виртуалното пространство. Бях един от първите, изпробвали дийп-програмата на Дибенко. И мистичният страх на обикновения човек пред компютъра ми е чужд.

Калкулаторите не могат да бъдат разумни.

Вика може да си фантазира по повод на самозародил се електронен разум — аз не мога да повярвам в него. Всичко, което се случва в дълбочината, е само пресичане на различни програми. Ако случващото се излиза извън рамките на възможното, значи, зад това стои човек.

Но кой, кой може да стои зад безкрайните смърти на Неудачника?

Добър дайвър или просто опитен обитател на дълбочината са способни да нагласят собствената си смърт много поредни пъти. Всичките тези изпуснати щуцери са глупости. Но защо на Неудачника му помага самата мрежа? Защо Алекс се изхитри да ни настигне именно в този момент, когато Неудачника остана без охраната ми? Случайност?

И двама професионалисти, водещи Неудачника към изхода, също не успяха да го опазят от случайности?

Не мога да повярвам в това.

Седя в съблекалнята на „Лабиринта“, отново влязъл в дълбочината, унизен и посрамен, дайвър-неудачник, който реши, че е по-умен от другите. Дълбочина-дълбочина… колко леко и незабелязано ме смачка. Битката е загубена, ако врагът не е излязъл насреща.

Ненапразно Човекът Без Лице ми предлагаше такава награда за спасяването на Неудачника. Той знаеше много повече, отколкото ми каза. Точната стрелба и добрата реакция няма да помогнат.

Значи и на мен ми е време да престана да чукам по нарисувана врата.

Трябва да търся истински изход.

Аз хвърлям бронята и снаряжението в шкафчето, пъхам се под душа, безсилието идва злобата. Прекрасно. Здравей, злобо. Ти си това, което ми трябва. Стига съм играл по правилата.

Обличам се и излизам в колонната зала.

— Администрацията на „Лабиринта“ моли Стрелеца да дойде при началника на Службата за Безопасност — незабавно се разнася във въздуха. — Администрацията…

Поглеждат ме, когато се отправям към вратата, през която предишния път мина Гилермо. Блъскам я — не е заключена.

Къщичката на администрацията този път е оживена. Пускат ме в общото работно пространство на сисоповете на „Лабиринта“ — аз мога да виждам тях, а те — мен. Впрочем, едва ли интересувам някого тук. Вървя по коридорите, надзъртам през стъклените врати — зад тях има терминали, момчета и момичета на компютри. Зад няколко врати има цели зали, където на огромни маси са поставени макети. Макети на нивата на „Лабиринта“ — хълмове и оврази, сгради и руини, реки и горящи пожарища. Около макетите лениво се разхождат хора. Ето някакво момче се накланя над макета и изсипва в мъничка рекичка колба зелена слуз. Рекичката започва да ври. Момчето бута стоящия до него колега, онзи гледа изгаврения пейзаж и вдига рамене.

Ето как се конструират нивата. По-точно, скелетите, основата, която по-нататък ще започне да живее свой собствен електронен живот, ще се насели с монстери и играчи. Няколко седмици или месеци нивото ще провокира въображението на постоянните посетители на „Лабиринта“. После ще го сменят.

— Вие ли сте Стрелеца?

Момичето се доближава до мен нечуто и незабелязано. Хубаво, русичко.

— Да.

— Елате, господин Агире ви очаква.

Вървя след нея. Общо взето знам какво ще ми кажат сега. Но защо да не отделя десетина минути за формалности?

Гилермо стои до прозореца към „Лабиринта“, тъмен силует на фона на кървавото зарево. В триъгълната стая всичко е обмислено — стопанинът на кабинета на фона на прозореца изглежда мъничък, изгубен… и приковава погледа. Влизащият, който се оказва във върха на пирамидата, неволно се препълня със съзнанието за важността на своята персона… и се чувства неуютно.

— О, Стрелецо! — Гилермо с енергични крачки върви насреща. — Седнете, седнете…

— Прекратявате ли договора? — направо питам аз.

Гилермо спира. Търка си носа.

— Н-да… говорихте ли с Анатол, Стрелецо?

— Говорих.

Като че ли той не контролираше нашия разговор…

— Стрелецо, съгласен ли сте с мнението на нашите дайвъри, не?

— Не.

— Защо?

— Това ще промени ли нещо? — отговарям на въпроса с въпрос. — Вие вече сте взели решение да се откажете от спасяването на Неудачника.

— Аз не съм вземал решението — казва Гилермо. Леко акцентира върху „аз“.

— Но договорът се прекратява?

Гилермо въздиша.

— Оценяваме вашите опити да помогнете… значително оценяваме.

За пръв път речта му става неправилна, и аз разбирам — Гилермо общува с мен не чрез програма-преводач, той знае руски. Знае го дяволски добре. Приятно е. Но не е удивително — руснаците са доста голям процент играчи. Изглежда, защото нашето знаменито национално безхаберие е живо и до ден-днешен… и много фирми, без да подозират, плащат за развлеченията на своите сътрудници, а не за работа в дълбочината.

— Но се оформи мнение, че сега сме се сблъскали с акция на враждебно настроен дайвър. Да се продължава спасителната мисия значи да се подкрепя неговия план. Така ли е?

Аз кимам. В гласа на Гилермо няма увереност. Но и аз няма какво да противопоставя на думите на дайвърите на „Лабиринта“.

Засега нямам.

Да споря е безполезно.

— Фирмата ще ви изплати възнаграждение — казва Гилермо. — Дори сме готови да поспорим за сумата… не много.

Той хитро и доброжелателно се усмихва.

— Оставям сумата на ваше усмотрение — казвам аз.

Гилермо изпитателно ме гледа, после сяда на бюрото си. Изписва ми чек. Той държи позлатен „Паркер“, кредитната му книжка е издадена от „Чейс Манхатън“. Сумата не ме потриса толкова, както би могла преди операцията в „Ал-Кабар“, но все пак внушава уважение.

— Благодаря — тържествено казва Гилермо, връчвайки ми чека. Това е просто формалност, парите вече са преведени на секретната ми сметка, оказана в договора. Но да държиш в ръце несъществуващ чек е приятно.

Кимам, стискам на Гилермо ръката. Край, мога да се махам. На момченцето му дадоха бонбонче и го изгониха от компанията на възрастните хора, играещи сериозни игри.

— За довиждане? — господин Агире с усмивка вади от бюрото бутилка. Истински френски „Арманяк“. Във виртуалността той струва малко повече от кока-кола, но самият жест е приятен. Агире като че ли не се съмнява, че ми е познат вкусът на тази напитка.

Чукаме се, отпиваме по мъничко. Не съм любител на коняк и бренди, но винаги е приятно за секунда да се почувстваш познавач на благородни напитки.

— Досещам се как ще употребите тази сума — неочаквано казва Гилермо.

— И как според вас?

— Тя ще се върне в сметките на „Лабиринта“ — Гилермо се усмихва.

— Не.

Той удивено повдига вежди:

— Вие ще се откажете? Да?

— Ще спася Неудачника. Но за това имам пари. А чека ще ви го върна. За да промените сумата.

Гилермо кима. Той е очаквал от мен настойчивост и напълно е удовлетворен от обещанието.

— Късмет, дайвър.

— Ако в „Лабиринта“ се случи нещо неочаквано… вие бихте ли могли да ме известите? — интересувам се аз. — Неофициално?

— Адреса — делово казва Гилермо.

Давам му визитка, на която е оказан мрежови адрес. Това не са мои координати, това е просто пощенска кутия, в която, казвайки паролата, мога да получавам писма на името на Стрелеца.

— Да ви извикам такси? — интересува се господин Агире накрая.

— Благодаря, Вили, няма нужда.

Кола на „Дийп-превозвач“ спирам, след като се отдалечавам на две пресечки. Не че ме е страх от следене, но добрите навици не бива да се променят.

— Квартал „Ал-Кабар“ — нареждам аз. Шофьорът този път е миловидна рижава жена със ситни бръчици около очите. Прекрасно направено лице…

— Такъв адрес не съществува — огорчава ме тя.

— „Ал-Кабар“. Осем-седем-седем-три-осем.

— Поръчката е приета.

Колата тръгва, улиците се понасят около мен. Моля Вика да смени моя мъжествен облик на Стрелеца с простодушната физиономия на Иван-Царевич. Секунда — и в огледалцето се отразява героят, облечен в бяло.

Картинки, картинки и нищо повече. Сега програмите на „Дийп-превозвач“ прехвърлят моя канал за връзка от сървъра на сървър, готвят се да ме свържат с „Ал-Кабар“ — да ме закарат при моста — нишка и охранителя ифрит. Картинки и нищо друго. Дълбочината не може да има собствен разум!

И все пак не се чувствам сигурен дори в собствените си мисли.