Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (21)

110

Този път в колонната зала има по-малко народ. И все пак десетина човека стоят, пият си биричка и явно ме чакат.

Минавам покрай тях.

— Стрелецо!

Обръщам се. Две непознати момчета и дългокосо момиче идват към мен.

— Аз съм Стрелеца — съгласявам се аз.

— Кой си ти? — пита прегърбен очилатко. Много хора си правят такава невойнствена външност, за да приспят бдителността на противниците.

Разбирателства със стрелба май няма да има. Хубаво. Вчера всички вряха и кипяха, но за едно денонощие главите им са изстинали.

— Това не е важно.

— Стрелецо, какво се опитваш да направиш? — включва се в разговора момичето. — Просто играеш ли?

— Не.

— Тогава какво искаш? Днес цял ден си бил на тридесет и трето ниво. Да не би да си закъсал?

— Не.

Делегацията тъпче на място, после момчето с очилата вдига ръце.

— Мир, Стрелецо?

— Мир — с недоумение отговарям аз.

— Народа го е страх да минава през тридесет и трето — обяснява той.

— На тридесет и второ са се събрали петдесетина души. Стрелецо, ако не отстрелваш играчите, то теб няма да те пипат. Иначе се обявява голям лов. И не само в Сумрачния Град.

— Добре — съгласявам се аз. — Само едно условие… в самото начало на нивото седи момче с пистолетче. Не го закачайте.

Очилаткото и девойката се споглеждат.

— Става, Стрелецо.

Стискаме си ръцете.

— Айде в „BFG“? — предлага девойката.

Договорите се полага да се поливат с бира. А аз имам шест свободни часа. Кимам. Остатъкът от делегацията се присъединява към нас, и ние в сплотена група изпълзяваме от колонната зала. Оглеждам се — Алекс не е сред моите спътници или се крие в друго тяло.

— Момчета, ако някой наруши уговорката и ме нападне…

— Това ще бъде негов и твой проблем — потвърждава очилаткото.

— Прекрасно.

— Стрелецо, ти си думаджия, нали? — пита момичето.

— Да.

— Сигурно още на „тройки“ си играл?

— На „двойки“.

— На „Doom“? — иронично пита очилаткото.

— Не, разбира се. На „Волфенщайн“.

Народът одобрително шуми. За най-примитивната от триизмерните игри болшинството само са чували.

— Между другото — казва момичето, — наскоро се запознах с едно момче, то от „тройка“ влиза в Дийптаун.

— Какво? — очилаткото е потресен.

— Каквото чуваш. Без шлем и костюм, на сухо. Каза, че е сержант на срочна служба. Седи някъде в тундрата на станция за космическа връзка. Оборудването им е като за музей. Но изход към „Интернет“ има през някаква военна локалка. Той си вкарал на „386DX-40“ дийп-програмата, влязъл през някакъв гейт в Дийптаун тръгнал да се шматка из града. По походката го забелязах, такава една неравна, веднага се вижда, че модемът му е скапан.

— Лъже — поклаща глава очилаткото. — С „тройка“ във виртуалността не можеш да влезеш.

— Що бе? Ако си с „копър“, може! — възразява някой.

Започва дълъг спор, може ли да се влезе във виртуалността с „АйБиЕм-386“, и дали помага за това математическия копроцесор — „копър“. Не се бъркам, слушам, макар че знам отговора.

Може.

И аз съм почнал на „тройка“. Също без шлем и костюм, като хипотетичното войниче, избягало в най-необичайната самоотлъчка в историята.

Но такава информация не се раздава.

Разговаряйки, стигаме до „BFG-9000“. Това е мрачновата сграда, издържана в стила на „Лабиринта“, или по-точно, на неговата предшественица — играта „Doom“. Пред тежките железни врати стоят два монстера в ливреи, и аз машинално правя движение с рамо, опитвам се да поема несъществуваща пушка. Най-смешното е, че жестът ми се повтаря от още няколко човека.

Играта в „Лабиринта“ не минава безследно.

Разбутвайки монстерите-вратари, нахълтваме в ресторантчето. Интериорът е до болка познат — това е последното ниво на играта „Doom-2“. Огромна зала, наполовина залята с проблясваща зелена течност, наполовина представляваща каменна тераса, на която са разположени масички. На стената над зелената течност има муцуна на чудовищен демон, от челото на който периодично излитат въртящи се кубчета. Над терасата кубчетата се пукат, от тях се излюпва някакъв монстер и няколко секунди броди между масичките, преди да изчезне. Никой не им обръща внимание, за разлика от играта тук те са безплътни и безопасни.

— Простички нива бяха — подхвърля някакво момче от нашата група. Аз си трая. Щях да го видя аз на това ниво, даже без никаква виртуалност. Щях да погледам подвизите на младото поколение. Единици успяваха да минат последното ниво честно, без да ползват кода за безсмъртие.

Сядаме близо до зелената течност, събираме няколко маси. Доближава се келнерът — също монстер, летящо алено кълбо с изпъкнали очи.

— Бира! — поръчва очилаткото. — Маркова, за всички! Аз плащам.

Монстерът отваря уста и аз машинално се навеждам. Но от устата му излитат не огнедишащи черепи, като в играта, а запотени халби бира.

Двама идиоти ми се смеят. Останалите разбиращо се споглеждат.

С какво обикновеният човек се отличава от думаджия? Думаджията не завива веднага зад ъгъла, а първо поглежда.

Думаджиите се разпознават лесно. Старите играчи не се учудват на моята реакция.

Вдигаме халби.

— За примирието! — провъзгласява очилаткото. — Между Стрелеца и всички нас!

Бирата е гъста, тъмна, не е „Гинес“, но нещо подобно. И много силна.

Интересно, как са се изхитрили собствениците на ресторанта да придадат на несъществуваща бира такъв вид, че тя се възприема като силна?

— Дамир — представя се очилаткото.

— Стрелеца.

Дамир кима, примирявайки се с това, че не си свалям маската. Не знам защо ми се струва, че външността му е право противоположна на реалния му облик. Той сигурно е висок и як.

Това е обичайно — маскировка наопаки. Чел съм едно-две психологически изследвания на дълбочината, в които се съобщава, че този метод се използва в две трети от случаите.

— Защо преди не си се появявал в „Лабиринта“? — интересува се Дамир.

— Не ми е интересно — признавам аз.

Дамир възприема фразата ми спокойно, а младежта се мръщи.

— Ти не беше ли на московския турнир на думаджиите през деветдесет и седма? — интересува се Дамир.

— Не.

— Абе познат ми е твоят маниер — решава Дамир.

Седим си, пием си биричката. Честно казано, много се радвам, че постоянните играчи на „Лабиринта“ се решиха на примирие. Ако ме беше подхванала истинска тълпа, всичките способности на дайвър не биха ме спасили.

Междувременно в залата настъпваше оживление. Отнякъде се появява младеж с китара, мургав, дългокос. Смутено се усмихва, маха с ръка, стъпва в зелената течност. Течността съска под краката му. Младежът отива в центъра на зелената зона, сяда на един стол, поставен на малко бетонно островче, започва полека да си настройва китарата. Аз също му махам с ръка, макар че той не може да ме познае в облика на Стрелеца. Това е легендарна личност в дълбочината, един от хакерите от старата школа, освен това е бард. Отдавна не съм го засичал. Обикновено той пее в „Трите прасенца“, където, според слуховете, даже има малък дял. Към „Лабиринта“ той изобщо е равнодушен, и това, че го е довяло тук, е рядък късмет. Младежът отмята косата от лицето си и започва да пее:

Студено, мокро — прекрасно време,

в кал до колене, в мъгла до уши,

усмихвам се глупаво и не ми дреме,

аз и градът сме пияни с мечти…

Момичето тактува с ръка по масата, бирата се лее като река. Запознавам се с цялата компания, за всеки случай карам Вика да запомни лицата и имената им. В тарапаната едно от момчетата дълго ми стиска ръката и ми лепва на рамото простичък маркер. Правя се, че не забелязвам. В порив на чувства прегръщам момчето в отговор, и прехвърлям маркера на него.

Нека сега го проследява, ламер.

Бродя в мъглата като в морето,

може би лодка съм, може би кит.

А може би сред водорасли-дървета

се плъзга безименно нещо с очи…

Веселието е в разгара си. Всички са доволни, включая хитроумния ламер.

Не зная звуци, не си ги спомням,

забравил съм думи и сетива.

Мъглата само ще ме изпълни,

ако се вмести в мойта глава…

Вече съм обхванат от алкохолна мъгла. Ставам, усмихвам се на играчите.

— Време ми е.

Никой не ме пита защо, никой не ме навива да остана. Пребиваването в дълбочината е платено развлечение. Провирам се между масичките, над главата ми съскат илюзорните кубчета, разтварят се, изплюват монстери. Правя усилие, за да не се навеждам.

Имам още около пет часа. Сега дайвърите на „Лабиринта“ се дундуркат с Неудачника. Но не знам защо съм уверен, че нищо няма да направят.

Завивам в една пряка, спирам.

Дълбочина, дълбочина, не съм твой…

Първо, като свалих шлема, отворих хладилника. Извадих лимонада, салам, кутия йогурт. Трябва да обядвам.

На екрана всичко е нормално. Стрелеца стои, опрян на стената, редките минувачи не му обръщат внимание. Някакъв тип се вмъква във вратата на „Всякакви забавления“.

— Само не при Вика! — казвам след него.

— Не те разбрах, Льоня — отговаря „Windows Home“.

— Нищо — отвръщам поглед аз. — Всичко е наред.

Изведнъж ме става гадно. Ами ако при Вика — оная, виртуалната, е дошъл някой? Представих си се как правя скандал в несъществуващ бордей и се усмихвам.

Но започвам да ям доста по-бързо.

— Льоня — казва „Windows Home“. — Трябва да направя ежемесечните напомняния.

— Давай — измърморих аз.

— Да се обадиш на родителите си — с укор произнася Вика. — Мога да избера номера, но това изисква да се освободи телефонната линия…

— Не.

Не е хубаво, знам, но по-добре е да се обадя вечерта.

— Да си платиш сметките…

Да, и това не бива да се отлага. Ще ми изключат телефона в най-неподходящия момент…

— Благодаря.

— Да изчистиш къщата.

Бързо се оглеждам. Да, пода трябва да се измие. И да се избърше праха. Радиаторът с ръждивите петна да се боядиса.

— Благодаря, Вика, прието.

— Освен това за пореден път ти обръщам внимание, че нивото на поставените пред мен задачи невинаги съответства на обема на оперативната ми памет…

— Млъквай.

Поставям ръце на клавиатурата, с лакът събарям празната кутийка от йогурт, да не пречи.

deep

Ентър.

 

 

Отлепвам се от стената и влизам в стъклените врати на бордея.

И Мадам излиза насреща ми.

— Раничко идвате днес, Стрелецо.

— Затова пък за малко.

Мадам се усмихва, протяга ръка, докосва ме по бузата.

— Само не будалкайте момичетата, Стрелецо.

— Ще се постарая — с глас на послушно момченце казвам аз.

Мадам кима без особена увереност. Обръща се към охранителя:

— Заведи го в служебните помещения. При Вика.

— Благодаря! — от душа казвам аз. Мадам уморено се отмахва и отива към стълбите за втория етаж. А охранителят ми кима към малката врата, до която е застанал.

С известно смущение тръгвам след него.

В самото сърце на бордея.

Чистичък коридор, зад прозорците е лято — гора, река и ярко слънце. Аха, а Мадам разправяше, че при тях винаги е вечер. Иска им се слънчице, никъде не могат да се дянат.

По стената на коридора има врати, на тях няма номера, нито имена, затова пък са залепени картинки. Котенца, кутрета, мишлета, зайчета. Малко напомня на детска градина. Но от една врата изведнъж се подава полуоблечена блондинка, изпищява, подчертано прикрива гърдите си с ръце и скача обратно.

Старая се да вървя с каменна физиономия. Зад вратите се шумоли, когато минавам покрай тях, чувам леки звуци. Знам, че ако се обърна, ще видя десетина любопитни лица, подаващи се в коридора.

Затова не се обръщам.

Охранителят спира пред врата със снимка на замислено черно котенце. Чука.

— Да? — чува се отвътре, и аз потръпвам, защото познавам гласа.

— Посетител — казва охранителят.

— Да влезе.

Охранителят леко ме тупва по рамото и се отдалечава. От полуотворените врати за нещо го питат шепнешком, но той пази мълчание.

Под насмешливия поглед на котенцето влизам.

Стаята изглежда като планинска хижа. Прозорецът е широко отворен, през него нахлуват пориви на студен вятър. Шуми река. Вика седи пред прозореца на обикновен дървен стол, разглежда лицето си в малко огледалце. До нея върху грубо скована маса има напълно модерна козметика.

— Привет — подхвърля тя. — Постой тихичко, става ли?

Кимам, стоя и се оглеждам. По стените висят акварели — непознати за мен, на почти всички има планини, мъгла, борове. На пръв поглед изглеждат еднообразни, като евтина халтура за ежеседмичната разпродажба. Но се вглеждам по-внимателно и одобрително кимам. Това не е щамповано с набита ръка, а просто цикъл.

— Как би ги нарекъл? — пита Вика без да се обръща. Лесно й е на нея, тя има огледало.

— Даже не знам — признавам аз. — Винаги съм имал проблеми с названията. Ами например…

Минавам покрай стената, внимателно докосвам рамките. Планините, или една планина, но в различни ракурси, гъсти струи мъгла, впити в склоновете борове. Утринна хлад и сух течен въздух. Звъняща струя на ручей, шумолене на вятър като че ли картината е способна да предава и звуци.

— Лабиринт — казвам аз. — Лабиринт от отражения.

Вика си слага червило. Замислено се съгласява:

— Може… важното е, че е непонятно. С такива названия по-добре се купуват.

— Това твои картини ли са?

В последните дни потресаващо бавно загрявам.

— Да. Не прилича на мен?

— Прилича. Но аз мислих, че само си ги подбрала с вкус.

— Ама че мъже се навъдиха. — Вика най-накрая става. Тя е облечена с бяла ленена рокля до колене, носи сандали, на врата й виси сребърно колие на верижка. — Това е нещо като комплимент при първата среща?

— При втората — опитвам се да го обърна на шега.

— Не, при първата. Сутринта беше работа.

— Тогава започвам да говоря комплименти — мърморя аз. — Ти си умна, красива, талантлива…

— Добави — точна. — Вика връзва в косите си бяла панделка.

— Не, по-добре ще добавя — щедра. Да продаваш такива картини е подвиг.

— Глупости — леко махва с ръка Вика. — Продавам реалните оригинали. А тези остават у мен. Те са по-добри.

Вика не забелязва каква грешка допусна. Аз съм безумно щастлив от това. Бързо казвам:

— С какво са по-добри?

— Те звучат.

Ето каква била работата. Не ми се е причул шумът на вятъра и плясъкът на водата на картините.

— Ражда се ново изкуство — казвам аз.

— Много отдавна се е родило. И не едно. Просто засега не разбираме, че това е изкуство. Когато пещерният човек рисувал по стените елени, това също не веднага са го признали за творчество.

— Ако е така, то целият Дийптаун е произведение на изкуството.

— Разбира се. Не целият, но на места — без съмнение. Ела насам.

Вика безцеремонно ме хваща за ръката, и ме влачи към прозореца.

— Гледай!

Ето какво било. Вика е рисувала от натура… само дето съществуват ли в реалността такива планини?

Централният пик — със сигурност не. Той е висок десетина километра, изтръгва се от планинската верига като горд бунтар. Облаците кръжат около върха, безсилни да нахлупят на пика своята шапка. Планината е като нарязана на филийки — тъмна зеленина на горите, морскосиня полоса на алпийски пасища, снежен пръстен, и сив, мъртъв гранит на върха.

Между нашата хижа, а тя също стои на порядъчна височина, и пика-гигант се е разпростряло езеро. Не много голямо, но идеално кръгло, аз бих казал — нарисувано, ако не беше толкова живо. Водата е тъмносиня, тежка, на границата на леда.

Аз мълча.

— Не се ли боиш, че това е фирмен антураж за претенциозни клиенти? — пита Вика.

— Да бе, да. Притрябвал им е.

Гледаме планините.

— Дълго ли ги рисува? — тихичко питам аз.

— Две години — безгрижно казва Вика.

Кимам. За такова нещо може да отделиш и повече време. Това не са щампованите пейзажни красоти, които се продават на всеки ъгъл. Струва ми се, че ако взема даже много силен бинокъл, няма да ми се наложи да доизмислям нищо. Картината е направена напълно, в целия обем.

— Много искам да сляза там — казва Вика, гледайки езерото.

Мълчаливо кимам, съгласявам се.

— Страшно е. Пътят е много сложен — въздиша Вика. — Ако се върже въже на прозореца, то на ей оная пътечка може да се излезе лесно. Но по северния склон преди половин година мина свлачище. Пътечката със сигурност е затрупана.

Обръщам се към нея, гледам я в очите.

Не, тя не лъже и не ми се смее.

— Искаш да кажеш, че всичко това е живо? — питам аз. — Там може да се отиде? Да се качиш на пика, да се изкъпеш в езерото?

— Водата е ледена, ще настинеш.

— И всичко това живее? Пада сняг, тръгват лавини, вдигат се бури?

Вика кима.

— За да се държи това пространство трябва отделен сървър!

— Два сървъра. Единият е напълно зает, другият държи и цялото заведение.

Гълтам студен въздух. Питам:

— Тогава… защо работиш тук? Всяка фирма би те взела като пространствен дизайнер, само им позволи да надникнат през този прозорец!

— Имам си причини — казва Вика с леко повишен тон, и аз разбирам — въпросът е неуместен.

Свобода за всички и във всичко.

Може би й харесва да бъде виртуална проститутка?

— Благодаря — казвам аз.

Вика с недоумение се мръщи.

— Благодаря, че ми позволи да видя това — обяснявам аз. — Ти нали не пускаш всеки тук?

— Не всеки. А ти нали ще ми покажеш картините си — с усмивка пита Вика. Аз се стряскам. — Ти каза, че не умееш да измисляш заглавия. Значи ти се е налагало да го правиш.

Ха така. И аз сглупих. И подобно на Вика не забелязах грешката си.

— Отдавна не рискувам — признавам аз. — Така се получи. Може и да е за добро, все едно такова нещо не ми е по силите.

Вика даже не се опитва вежливо да спори. Тя си знае цената.

— Знаеш ли, исках да те поканя на ресторант — казвам аз. — Ако си съгласна…

— Не.

Чувствам се оплют. Не знам защо бях сигурен, че Вика ще се съгласи, че ще й хареса в „Трите прасенца“, че ще постоим над планинската река — нека не съм го правил аз тоя пейзаж, но го обичам…

— Разбирам — казвам аз.

— Не, не разбираш. Въпросът не е в клиентите, сега точно е по-празно, а пък и момичетата ще ме заместят. Аз те каня. В нашето ресторантче.

Нищо не разбирам, но се съгласявам. Вика придирчиво ме оглежда, оправя ми яката на ризата.

— Ставаш — решава тя. — Хайде.

— Далече ли е?

Вика само се усмихва, взима от масата малка велурена чантичка. Излизаме в коридора и аз отбелязвам, че вратите повече не скърцат в пристъпи на любопитство.

— Хайде, хайде…

Вървим, чинно хванати за ръце, като възпитани деца на разходка. Коридорът свършва с вита стълба, ние се качваме нагоре. Преброявам седем врътки преди пътя ни да преградят тежки плюшени щори. За миг ми възниква мисълта, че пространството тук е обърнато наопаки и ние сега ще влезем в хола на първия етаж.

— Не се учудвай от нищо — казва Вика и минава напред.

Вървя след нея в пълна увереност, че ще мога да изпълня молбата й.

Излизаме на морски бряг.

Залезът оцветява небето в оранжево и златно. Морето диша уморено и гали брега. Пясъкът под краката ни е черен. Целият плаж е антрацитово-черен. Знам, че има такива плажове. Никога не съм мислил, че е толкова красиво.

На брега стоят бели масички под чадъри, на масичките има хора. Всичките са живи, не са програмни мулажи, усещам го веднага. Главно момичета, само на най-близката до брега маса има две мускулести момчета. И на дългия барплот се е настанило слабо момче по къси гащи.

— Това е нашата рекреационна зона — шепне Вика. — Хайде.

Сядаме на свободна масичка, Вика се навежда към мен:

— Тук е на самообслужване. Върви на бара, вземи за мен шампанско.

Вървя, затъвайки в пясъка. Тримата мъже и двадесет жени ме наблюдават. Всичко изглежда безкрайно странно, като че ли чудовищен тайфун е минал по крайбрежието, отнесъл е хотелите и къщите, но е пощадил част от ресторантчето на открито. Впечатлението се засилва от запердената врата, през която влязохме — тя самотно стои сред черния пясък.

— Привет! — казва момчето до бара и бързо ми бута ръката си.

Машинално я стискам.

— Вика обича сухо шампанско — казва момчето. — Само не взимай френско, вземи „Абрау-Дюрсо“, то е някъде отляво под бара… Ти за пръв път ли си тук? Не съм те виждал преди. Днес денят е празен, всички момичета са се събрали тука. Сега ще те оклюкарят!

Той бърбори с енергията на Робинзон, срещнал Петък. Той има невероятно подвижно лице, в устата му липсват два зъба.

— Харесваш ми — казва момчето, почесвайки белещия си от загар корем. — Блях, наистина ми харесваш! Ха-ха! Изплаши ли се? Не, не работя тук, тоест работя, но не по този начин. Гледай ония двамата до морето да не те харесат случайно!

Вече ми се вие свят. Вадя измъчена усмивка, минавам зад бара, вадя от кофичка с лед бутилка, взимам две високи чаши.

— Виж, изгорях вчера! — възкликва в това време момчето, като откъсва дълга люспа от белещата си кожа. — Хванах се на бас с момичетата, че ще изгоря, те не вярваха. Идват сутринта — а аз наистина съм изгорял!

Той тика под носа ми тленните останки от кожата си.

— Супер изглежда, нали? Цяла нощ се мъчих, правих симулация на изгоряла кожа. Ще трябва да я пробутам някъде, ще ми я изтръгнат от ръцете! Само че ръцете не си ги давам!

Бързо кимам и избягвам с плячката. Вика ме очаква, задавяйки се от смях.

— Кой е тоя? — питам аз, отпускайки се на стола. Тихият шум на вълните ми се струва нечувано благодеяние.

Вика продължава да се смее, после прави сериозна физиономия.

— Това е нашият програмен гений, хакер и охранител, познавач на хардуера и софтуера. Наричай го Компютърен Маг. Или просто — Маг. Това му харесва. Само не го наричай Зука.

— Зука?

— Аха. Той обича разтворими напитки, „Зуко“, „Сприм“, всякаква химия. Момичетата му лепнаха тоя прякор, той много се обижда.

— А защо е такъв… странен? — предпазливо питам аз.

— Не знам. Може да сплашва нашите гейове, може в живота да си е такъв.

Косо поглеждам младежите край брега. Те също ме разглеждат, нещо обсъждат. После единият лекичко перва другия по устните, и оня обидено се извръща.

Става ми съвсем тегаво. Но Вика не спира да се усмихва и аз с подчертано любопитство питам:

— Защо са ви момчета? Момичетата невинаги се справят?

— Така е. Помниш ли небесносиния албум?

Помня го. Дявол ме дърпа за езика, и аз се интересувам:

— А козичките къде пасат?

Ние заедно се смеем, напрежението спада.

— Това е програма — признава Вика. — Опитвахме да си слагаме тела на животни, но поведението не се получава адекватно. Такива клиенти не идват често, затова пък — при нас има всичко. Всякакви изчанчености.

Наливам шампанското в чашите, чукаме се.

— Нормално — казва Вика.

— Да, добро е — съгласявам се аз, оставяйки празната чаша.

— „Абрау-Дюрсо“ не може да е лошо. За теб казвам „нормално“. Съмнявах се как ще вирееш в такава компания.

— Защо, какъв е проблемът? — казвам аз с глас на човек, който всеки ден се разхожда в компания на проститутки и хомосексуалисти.

Вика размисля.

— Не, ти все още не мислиш така — казва тя. — Но това няма значение. Важното е, че си съгласен на думи. Значи ще се насилиш да повярваш в това.

— Може ли? — Компютърния Маг стои до масичката, някак немислимо прегънат и с умолителна гримаса. — Не говорите ли за мен? Нали няма да ви преча? Може ли да седна?

— Сядай… — обречено въздъхва Вика. Мага се мята на свободния стол, с жест на фокусник вади иззад гърба си чаша и още една бутилка. Някакъв бананов ликьор.

— Викинце, благодаря! — казва той. — Вече си мислех, че ще си загивам тук от самота! Искаш ли?

Вместо отговор Вика си сипва още шампанско. Аз също се отказвам от ликьора. Мага си сипва на себе си.

— За запознанството! — казва той. — Аз съм Компютърния Маг!

— Аз съм Стрелеца — машинално отговарям аз.

— Уау! — Маг се отмята на стола. — Не ме убивай! Нали ти вече два дни внасяш смут в „Лабиринта“? Вика, поздравявам те, ти си се запознала с як думаджия! Всички реват от него! Той убива, убива наляво и надясно!

— Верно ли е? — пита Вика.

Кимам.

— Никога не бих си го помислила — казва Вика.

— Нали трябва и аз да те изненадам с нещо.

— Стрелецо, гледай в „Лабиринта“ да не сгазиш лука! — възкликва Маг. — Щото ще си взема отпуска от Мадам, ще се набутам в „Лабиринта“ и всичко ще потроша! Аз по принцип съм мирен, ама като се ядосам — кошмарно е! Трябва да ме държат трима, двама са малко! Един път…

— Маг — казва Вика. — Ние си говорим. Сериозно. Подрънкай си с Тина или с Леночка.

Маг тъжно кима.

— Винаги е така… Махам се, махам се. Никой не ме обича…

— Аз много те обичам — казва Вика. — Но Тина от вчера е в депресия. Развлечи я, ти го умееш.

— Без проблеми! — сияе Мага. Взима си бутилката и с танцувални движения отива на една маса, където чернокоса пищна девойка съсредоточено пие водка.

Аз само поклащам глава.

— Тук имаме свой свят — казва Вика. — Доста тих и мирен. Между другото тук всички момичета са в основните си тела. Не с тези, които слагаме за клиентите.

— Значи това е основното ти тяло във виртуалността?

— Да.

Правя следващата крачка.

— И името ли? Вика ли се казваш?

— В дълбочината — да. Именно затова ти позволих да дойдеш, защото позна.

Тя тъжно се усмихва.

— Отначало дори си помислих, че си някакъв шпионин, хакер или дайвър, че си установил моята личност…

Сърцето ми започва да бие бясно.

— А сега не мислиш ли така?

Вика вдига рамене:

— Кой знае? Но ти ми харесваш. Иска ми се всичко да е съвпаднало така от само себе си. Удивително и красиво.

Не успявам да отговоря, щорите на вратата се разтварят, за секунда се подава личице на девойка:

— Наташа, Тина, за вас. Зелен и жълт албум.

Пищната девойка, до която вече се е лепнал Маг, захвърля бутилката по вратата. Вика се надига:

— Елис! — тихо, но отчетливо казва тя. — Замени Тинка!

Момичето на съседната маса кима, но Тина в протест вдига ръце.

— Вика, наред съм.

Тя говори през програма-преводач, но дори и тя донася отглас от умора и злост.

— Ще поработя като малолетна. Всичко е наред. Мене Кепето вчера ме изнерви.

Един от гейовете става, бързо върви между масичките. Прегръща Тина през раменете, нещо й нашепва, кара я да седне отново. Въпросително гледа Вика.

— Добре, Анджей — съгласява се тя. — Благодаря.

Геят и едно от момичетата излизат. Вика сяда, изпива си шампанското на екс. И неочаквано със свистящ шепот казва:

— Козел. Всички мъже сте козли.

— Кой е тоя Кепето? — питам аз.

— Клиент. Постоянен. Обикновено сама работя с него, но вчера… бях заета.

— С мен?

— Да — твърдо казва Вика. — Момичетата не трябва да работят с него, те след това не са на себе си.

— А какво иска той?

— Червения албум.

Припомням си вчерашната вечер.

— Не си спомням такъв.

— Това е вложка в черния албум. Не се показва на когото падне. — Вика става. — По дяволите. Льоня, извини ме…

Аз също ставам.

— Ти искаше да ме поканиш някъде?

— Да.

— Ами покани ме!

В хола се озъртам, очаквам да видя Мадам, но тя така и не се появява. Спирам кола, казвам адреса — „Трите прасенца“… Вика бавно изстива. Много ми се иска да я разпитам за червения албум и за „Кепето“, но си мълча.

Не бива. Засега не бива.

— Ето, показах ти как живеем — казва Вика. — Интересно ли е?

— Бива — казвам аз. — Нормално.

— Бива… — Вика вади от чантата цигари, щрака със запалка. — Нормално…

Не харесвам момичета да пушат. Даже във виртуалността.

— Вика, а ти какво очакваш? Вопли — „какъв ужас“? Не съм лицемер.

Възторг? Също не виждам причини.

Тя мимолетно докосва ръката ми.

— Извинявай, Льоня. Малко се притеснявам за момичетата. Разбираш ли, ти си случаен клиент. Бягал си от преследвачи, скрил си се в бордея, закачила те е моята снимка… Извинявай. Ти нямаш нищо общо.

Стигаме до „Трите прасенца“. По принцип сега народът трябва да не е много. Във виртуалността няма пикови часове — поясното време изтри това понятие. Но някакви случайни приливи-отливи има. И ето сега например залата е фрашкана до дупка.

Провираме се до бара и аз викам на бармана:

— Привет, Андрей!

— Привет-привет — подавайки на някакъв клиент чаша с коктейл казва Андрей. — А ти кой си?

Уау. Това е самият той, а не програмата-барман.

— Леонид — казвам аз.

Андрей мръщи чело. В това тяло той не ме е виждал и се презастрахова.

— Колега! — със страшен шепот казвам аз. — Ти какво? Пак ли те мъчат данъчните? Рекетьорите са ти задигнали файловете? Казвай, ако е така, ша ги търсим…

Андрей се навежда през бара, вика:

— А! Не те познах! Много си пораснал! Цял мъж си станал!

Вика търпеливо тъпче до мен. Не й е много уютно май. Както и на мен в зоната за почивка в публичен дом.

— Както обикновено, нали? — интересува се Андрей, протяга ръка към бутилките.

— Джин-тоник, едно към едно — усмихвам се. — Аз съм бе, аз съм. Само че предпочитам да поседим над реката. Сами.

Андрей леко се мръщи и поглежда под бара — там му е терминалът.

— Всичките канали ли са заети? — ужасявам се аз.

— За тебе ще намерим един — решава Андрей. Протяга ръка, натиска нещо. — Работата е много проста… Ето, какъв късмет! Дропна връзката, един канал се освободи! Давайте, ама бързо!

Хващам Вика за ръка, тегля я към вратата в каменната стена на ресторанта. В коридора нареждам:

— Индивидуално пространство за нас двамата. Никакъв достъп.

— Прието — шепне таванът. — Никакъв достъп. Вие сте гости на ресторанта. „Трите прасенца“ ви желаят приятна почивка.

— Колко яко — иронично казва Вика. — Ти тук постоянен клиент ли си?

— Да.

Не навлизам в дребни детайли като оная малка дайвърска афера с търсене и сплашване на рекетьори, задигнали от стопанина на ресторанта истинските му финансови файлове. Ако не бях разубедил оная банда недоучили хакери, то Андрей щеше много яко да се набута. Или на рекетьорите, или на данъчните на Дийптаун. А така… всичко завърши мирно, даже рекетьорите накрая останаха доволни. От това, че лесно им се размина.

Влизаме в есента.

Вика за миг спира и се оглежда. Вдига от земята спаружено листо, мачка го с пръсти. Докосва кората на дървото.

Чакам. И аз така тъпча като влизам в нови виртуални пространства. Освен това аз обикновено излизам в такъв момент от дълбочината, оценявам истинския облик на местността. За Вика това е недостъпно, но пространствените дизайнери имат свои методи.

— Страхотно — казва тя. — Може би самият Карл Сигсгорд го е правил… Завиждам.

— И твоето не е по-лошо — утешавам я аз, но Вика поклаща глава:

— Не във всичко. Той има потресаващо чувство за мярка. А аз се увличам…

Тя по детски рита листата, те вяло се вдигат и падат. Те вече са летели своето.

— Да вървим — хващам я за ръката, водя я към реката. Масичката е сложена като за банкет. На голямо блюдо се мъдри специалитетът — печено прасе „По прасешки“. Има и от моя любим глинтвайн, и приличен набор вина.

Вика не гледа масата, тя стои над пропастта, вглежда се в далечината. Заставам до нея. До противоположния бряг потокът мие клоните на повалено дърво. Сигурно е имало буря. Това пространство също е живо, като Викините планини.

— Благодаря — казва Вика и на мен ми става хубаво. Мисля, че трябва също да й покажа морския бряг и парченцето стара Москва, които са свързани с ресторантчето. Но това също ще почака. Ние ще имаме още време, сигурен съм.

Иначе за какво е всичко това?

— Знаеш ли, много рядко излизам от своето пространство — казва Вика. — Не знам защо.

Тя се колебае, но продължава:

— Сигурно се страхувам да срещна тези, които идват при нас… да ги видя такива, каквито могат да бъдат. Весели, добри, симпатични хора.

— Защо?

— Тогава ще излезе, че всички хора са двулични. Ние сме сметище, Леонид. Сметище, където се изхвърля насъбраният душевен боклук. Страх, агресия, неудовлетворени желания, презрение към самия себе си. В твоя „Лабиринт“ сигурно е същото.

— Той не е мой. По работа съм там.

— Тогава ти е по-лесно. А при нас идват палета, които нямат търпение да станат мъже, мъже, на които им е омръзнало да бъдат такива, комплексирани от приятелките си момчета с желанието да упражнят насилие… Понякога идват и опитват всичките албуми. Казват: „В живота трябва да изпиташ всичко“.

Отново се сдържам и не питам защо тя работи в „Забавленията“.

— Защо си носим в бъдещето най-лошото, което имаме у себе си? — казва Вика.

— Защото го има. И никъде не можем да се денем от това. Представи си, че около нас са джентълмени със смокинги, дами във вечерни тоалети, всички говорят умни красиви приказки, вежливи са и са културни…

Вика тихо се смее:

— Не вярвам.

— И аз. Всяка промяна в обществото — техническа, социална или комплексна като дълбочината по никой начина не променя индивидуалния морал. През вековете са се постулирали всякакви неща — от презрение към робите до равенство и братство, от аскетизъм до всепозволеност. Но изборът винаги се извършва индивидуално. Глупаво е да се счита, че виртуалността е направила хората по-лоши, отколкото са. Смешно е да се надяваме, че тя ще ги направи по-добри. Имаме инструмент, дали ще строим или ще пробиваме черепи с него — от нас си зависи.

— Инструментът не е подходящ, Льоня. Всички разбират, че всъщност си седят вкъщи или в офиса, втренчени в екрана или нахлупили шлема. И затова всичко е позволено. Игра. Мираж.

— Ти говориш като александровците.

— Не, техният подход също не ми харесва. Изобщо не ми се иска да се превръщам в поток електронни импулси.

— Вика… — слагам ръка на рамото й. — Не си струва да гадаем, не си струва да преживяваме. Дълбочината е на пет години. Тя е още дете. Хваща всичко, което й попадне под ръка, говори глупости, смее се и плаче не на място. Ние не знаем какво ще израсне от нея. Не знаем дали няма да има братя и сестри, които да са по-добри от нея. Трябва просто да й дадем време.

— Трябва да й дадем цел, Льоня. Ние се гмурнахме в този свят, без да сме се оправили с онова, което остана зад гърба ни. Без да умеем да живеем в един свят, породихме друг. И не знаем накъде да вървим. Към какво да се стремим.

— Целта ще се появи — без особена увереност казвам аз. — Пак казвам, дай й време… дай възможност на дълбочината да се осъзнае.

— А може би тя вече се е осъзнала? — казва Вика насмешливо. — Оживяла е. Като във фантазиите на хората, които никога не са били в нея? Може би сред нас ходят хора, които не съществуват в реалния свят? Отражения на пустотата? Може би ти или аз изобщо не съществуваме? И всичките ни представи за реалността са фантазии на оживялата мрежа?

Изведнъж ме побиват тръпки.

Не, не съм склонен да считам, че мен всъщност ме няма.

И за Вика съм почти спокоен.

Но мисля, че познавам един кандидат за „отражение на пустотата“.

А Вика продължава, като че ли си е поставила за цел съвсем да ме побърка.

— Представи си как може да изглежда това. Стотици хиляди, а може би вече милион компютри са включени в мрежата постоянно. Потоци информация фучат между континентите, утаяват се на хостовете и рутерите, запечатват се в паметта на машините. Несъществуващи пространства живеят по свои закони, променят се. Падат листа от дърветата, нашите крачки оставят следи, от нашите гласове падат лавини. Информацията се дублира, обърква се, смесва се. Програмите са послушни, те създават мулажи, обвивки, но кой знае, колко скоро обвивката ще се напълни с истински разум?

— Всеки хакер ще умре от смях, ако те чуе — казвам аз с дървен тон.

— Аз не съм хакер. Просто гледам това, което става около нас. И си мисля, какво би видял човек отникъде, появил се в Дийптаун, който твърдо смята себе си за истински и жив? Кълчещи се клоуни? Хора, които тичат из „Лабиринта“ и радостно се убиват един друг? Психопати, разпускащи по бордеите? Около нас има всичко, съществуващо в реалността. Небе и слънце, планини и морета, градове и дворци. Пространства в пространствата, смесване на времена и народи, достойнства и пороци. Всичко! Всичко и нищо. Имаме нужда само от онова, което ненавиждаме в реалния живот. Смърт, кръв, фалшива красота и заимствана мъдрост. Та какво ще си помисли дълбочината за хората, ако се научи да мисли?

Аз мълча. Спомням си Неудачника, който убива монстерите с пистолет, но никога не стреля по играчи. Който не си казва името и адреса. Който вече две денонощия виси във виртуалността — но езикът му не се заплита от жажда и не му се подкосяват краката. Който не разбира, че бягащото от мутантите дете са само стотина килобайта програма на сървъра на тридесет и трето ниво.

Спомням си думите на Човека без лице — „Сега нещо се промени“. Та това си беше директно подсказване — заедно със спомените за „Невидимия Бос“ и „Заблудения Пойнт“. Случи се онова, което няма никакви аналози, освен във фолклора.

И тогава ме втриса.

Не може да има случайности петнадесет пъти поред — дайвърите на „Лабиринта“ биха измъкнали Неудачника… ако на това не се съпротивляваше самата мрежа. Неудачника не може да бъде измъкнат от дълбочината — той живее само в този свят. Той е прикован към „Лабиринта“, към света на изстрелите и предателствата, на кръв и руини. Той загива и се съживява, без да разбира какво става с него.

— Вика… — шепна аз. — Вика, не дай си Боже…

— Какво? — тя ме гледа и отстъпва с една крачка. — Какво ти е?

— Не дай Боже си права… — шепна аз. — А ми се струва, че си права…

Тя ме хваща за ръката, стиска я здраво, почти до болка, крещи:

— За колко си си сложил таймера? Къде живееш? Льоня, опомни се! Ти си жив, ти си истински! Аз говоря глупости, тъпотии!

Става ми смешно — Вика се е изплашила за мен.

— Аз съм наред — казвам аз. — Аз съм жив и истински. Нямам дийп-психоза. Но познавам човек, който не може да бъде жив.

Колкото и да е странно, но Вика се успокоява. Аз на нейно място напротив, щях да се изплаша още повече.

— И аз съм срещала такива… — заявява тя.

Поклащам глава.

— Вика, познавам човек, който се държи като в твоята фантазия. Не различава реалността и виртуалността. Не познава границата, живее, а не играе в дълбочината.

Тя се сеща мигновено:

— В „Лабиринта“?

— Да.

— Това се нарича загуба на реалността. Нервен срив и нищо повече.

— Виждал съм нервни сривове — казвам аз. — Това… това е друго.

— Льонка. — Вика се усмихва. — Аз ти наговорих глупости, а ти се уплаши… Знаеш ли, аналогиите са фалшиви.

Иска ми се да й разкажа всичко. За Човека без лице и Неудачника. За случайностите, които стават система. Но аз съм подписал договор, обещал съм конфиденциалност.

Освен това ще се наложи да й кажа, че съм дайвър.

А пък аз имам опит от такива признания.

Досещам се какво си мислят момичетата, когато се целуват с дайвър. „Сега той ще излезе от дълбочината, и лицето ми ще се превърне в маска от мънички квадратчета — пикселчета. Той е свободен тук, а аз съм пленница…“

Не искам Вика да мисли така. Не искам това да стане стена между нас.

— Права си… — шепна аз. И Вика се притиска до мен.

Стоим над пропастта, целуваме се, и реката реве под нас, а вятърът развява косите ни. Самотен птичи вик, секундно проблясване на слънце в разрив между облаците, килим от листа под краката ни. Той е мек и мирише остро. Събличам роклята на Вика, тя ми помага да махна дрехите си. Целувам тялото й, устните ми докосват жива топлина, не аз съм в дълбочината, тя е в мен, това е нашият свят, аз никога няма да си отида оттук, ние ще се изгубим в тези гори и ще намерим път към планините, които се виждат от прозореца й.

Вика шепне нещо, но аз не чувам думите й — ние сме прекалено дълбоко, извън пределите на всички пространства.

После настъпва краткият миг, когато пространствата се сливат в едно.

Заедно сме — през разстояния и неизвестност.

— Не ме оставяй, Стрелецо — шепне Вика, — само посмей да си отидеш…

— Няма да си отида — казвам аз. Притискаме се един до друг, вятърът се плъзга по кожата, от мокрите листа минава хлад по гърба. Гледам нагоре, но облаците се кълбят, кръжат под мен, още миг — и ще падна в небето, ще се изгубя в реалностите след Неудачника…

— Кой си ти, Льоня?

Но аз не мога да й отговоря. Отново я привличам до себе си и нашите устни се докосват, правейки думите пусти и ненужни.

— Времето ми свършва — шепне Вика. — Трябва да излизам… всеки момент…

Разбирам. Прегръщам я още по-силно, като че ли мога да спра хода на таймера на онзи край на невидимата нишка, да удържа Вика в дълбочината още минута, още миг…

— Ела! — Вика вдига глава, изправя се над мен на лакти. — Ела днес, ще те чакам.

Кимам, надигам се към нея — но вече е късно.

Тялото й избледнява и помръква, разсипва се като облак виолетови искри, роклята на земята се стопява като шепа сняг. Миг — и аз оставам сам, под небето, което иска да падна в него, да се загубя в облачната мъгла, да стана още един човек, който не познава граници между световете.

И Вика винаги ще бъде с мен, ще станем равни, и никога няма да ми се наложи да отговарям с целувка на въпрос…

Тръскам с глава, силно се заравям в увехналите листа.

Случва се. Всички дайвъри познават този миг, когато ти се иска да станеш като всички.

Трябва да бягам…

Дълбочина-дълбочина, не съм твой… пусни ме, дълбочина!

Екранчета пред очите, студен вятър от климатика.

— Гризна ли го? — попитах дълбочината. — Вкусно ли е? Не те ли заболяха зъбките?

Дълбочината мълчи. Няма какво да отговори. Тя пак загуби.

Светът като че ли се разчупи на две части. Онази, където беше любовта, и онази, в която съм се търкалял по пода, прегръщайки пустотата. Проклето раздвояване, след което се чувстваш идиот.

Свалих шлема. Тялото ми беше схванато, като разглобено. Ех, да можех да се наспя. Протегнах се и изтръгнах кабела на костюма от порта.

— Срив на периферията! — уплашено каза „Windows Home“. — Льоня, провери съединенията на виртуалния костюм!

— Пауза — наредих аз. Разгънах се, станах.

Костюмът трябва да се изпере.

Отидох в банята, съблякох се, влязох под душа. Постоях половин минута, поемайки с обърнато нагоре лице стегнатите водни струи. После вдигнах от пода костюма, взех парче сапун за пране и се захванах да пера.

Ето така обикновено се развалят скъпите вещи — от мързел… или от срам… да се носи на химическо чистене.

Пределно внимателно изпрах костюма и го закачих на закачалка, а нея на пирон над ваната. Потекоха струйки вода. Да се изстисква тъкан, в която са вградени стотици кабелчета, датчици и имитатори на налягане е още по-голямо безумие от прането. Е, ще се надяваме на репутацията на фирмата „Филипс“. Може би те са предвидили дори руското безхаберие.

Старият ми виртуален костюм — китайски, но доста приличен — се въргаляше в шкафа. Все се канех да го продам, но не намирах време да пусна обява по мрежата. Сега това ме зарадва.

Вмъкнах се в шареното трико, разходих се из стаята. Става. Малко ми е омалял, но ще свърши работа. Размахвайки шнура дори взех да си подсвирквам нещо.

Викините думи са глупости. Тя наистина си фантазираше, а аз съм загубил критичност. Мрежата — това са просто стотици хиляди компютри, закачени на телефонни линии. Виртуалността е измислица на съзнанието.

Невъзможен е електронен разум на базата на „пентиуми“ и „четворки“.

Всеки компютърджия ще го обясни… ако не го домързи да спори с очевидна глупост.

Втъкнах кабела в порта и „Windows Home“ радостно съобщи:

— Открито е ново периферно оборудване. Да извърша ли инсталирането?

— Да.

Основният ми костюм ще съхне към три дена. Нека „Windows Home“ инсталира стария костюм както трябва.

— Датчици за движение… тестът е извършен… имитатори на налягане… тестът е извършен… енергоконсумация… тестът е извършен… ограничение на критични натоварвания… тестът е провален! Внимание, даденият модел на виртуален костюм не покрива пределно допустимите параметри на безопасност! Възможен е дискомфорт при виртуални контакти! Не се препоръчва…

— Продължавай теста — наредих аз. Всички китайски костюми страдат от този грях — непоправим от гледна точка на западноевропейците и американците. Ако във виртуалността ме размаже бетона плоча, то костюмът може да реагира много енергично и да ми остави по тялото една-две синки.

Честно казано, това не ме тревожи особено.

— Тестът е приключен. Препоръчва се да се прекъсне инсталирането на оборудването.

— Оборудването да се приеме — слагайки шлема, казах аз.

— Сериозно? — попита „Windows Home“.

— Да.

— Оборудването е инсталирано — скръбно се съгласи програмата.

deep

Ентър.

 

 

Вятърът се усили. Свивам се, отдалечавам се от пропастта. Главата ми е мокра и да стоя тук не ми е много уютно.

Особено сам.

Взимам термоса, наливам си глинтвайн. Две глътки, колкото да се сгрея. Ние ще дойдем тук пак заедно с Вика. Много се надявам, че й беше хубаво тук. Не са много във виртуалността местата, които ми харесват напълно.

— До скоро — казвам аз на реката, вятъра, есенната гора. Отивам към изхода.

Ако се разходя до „Лабиринта“ пеша, тъкмо ще убия останалото време.

А дайвърите ще привършат опитите си да спасят Неудачника.

Не знам защо, но съм сигурен, че няма да успеят.