Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (20)

101

Разделя ни Дик, втория дайвър на „Лабиринта“, онзи, когото Неудачника нарече добър човек.

Ние се бием около пет минути, без да се стремим да се убиваме, просто освобождавайки гнева и омразата си. Дик промушва между сплетените ни тела ствола на своето „BFG-9000“ и тихо съобщава:

— Още три удара — и ще стрелям.

Анатол го поглежда косо, отлепва се от мен и ми забива къс удар под ребрата. След като възстановявам дишането си, го ритам в слабините. Сега е ред на Анатол да се гърчи от болка.

Дик невъзмутимо очаква трети удар. Но ние стоим в стойка „мирно“.

— Добре — решава Дик и сваля оръжието. Той говори руски, много чисто, почти без акцент. — Д-дайвъри… мамка ви.

— Тоя дебилен ламер… — съска Анатол. — Тоя козел…

— Спри се — съветва го Дик. — Той добре вървеше, аз го гледах. Не винаги честно, но винаги добре.

Дик не е висок, слаб е и гъвкав. Но в тази двойка той води. Анатол млъква, започва да бърше кръвта от лицето си.

Отдавам се на същото занятие.

— Ти добре игра — казва Дик. — Но не е толкова просто.

— Това го разбрах — отвръщам поглед от тялото на Неудачника и се съгласявам аз. — Какво става?

— Обясни му, Ан — подхвърля Дик и сяда на опушеното, напукано огледало на пода.

Анатол се мръщи, като че са го накарали да изяде шепа пиявици. Но се подчинява.

— Ти какво си мислеше бе, чудо, че ние тука се правим на интересни? — пита той.

— Ти си знаеш — сопвам се аз.

— Ние го водим всеки час! — крещи Анатол. — Аз съм го водил седем пъти! Дик осем! Разбираш ли, дървена главо? Ние тука познаваме всеки ъгъл! Имаме усет за промените! Разбираш ли?

Започвам да разбирам.

— Гилермо каза ли ти, че се опитваме да го измъкнем? — със скучен глас пита Дик.

— Да… — подсмърчам с разбития си нос.

— Прекрасно! — оживява се Дик. — Тогава за какъв… — той преглъща ругателството и уморено маха с ръка.

— Той какъв ти е на тебе? — навъсено пита Анатол.

— Кой?

— Неудачника! — крещи Анатол. Явно има намерение да подритне тялото за илюстрация на думите си, но навреме се спира. — Сват, брат? Кой е той? Ти кво, без кинти ли си, че си се хванал нашата работа да вършиш?

— То се вижда как я вършите!

— Анатол верно пита — отбелязва Дик. — Какъв ти е той?

— Никакъв.

— Момче, ако му знаеш адреса, по-добре е да вадим Неудачника с ръчички.

— Не му знам адреса — казвам аз. — Можеш ли да ми повярваш? Това е просто клиент. Наеха ме да го спася.

— Кой?

— И това не знам. Възложителят беше без лице.

Следя реакцията им, но няма такава. Фразата ми за Човека Без Лице те възприемат като художествен израз.

— Става от зле по-зле — говори Дик.

— По-тежко — машинално го поправя Анатол. — Става от тежко по-тежко.

— Благодаря! — Дик ме поглежда косо. — Момче, как се казваш?

— Леонид. Льоня.

Дик кима.

— Ти ме познаваш като Крейзи Тосър.

Примигвам. Крейзи Тосър е един от най-старите и уважавани дайвъри. Възрастен весел дебелак… в такъв облик се явява на сбирки.

Ето къде Крейзи си вади хляба…

— Момчета, нямам намерения да ви взимам хляба — казвам аз. — Имам конкретна поръчка — да спася Неудачника. Не можех да откажа.

И двамата дайвъри отведнъж омекват. Изглежда вчерашният шум и моето стремително пътешествие през нивата на „Лабиринта“ им е внушило някакви конкретни опасения.

— Ти си думаджия, нали? — пита Анатол. — От старите…

— Да.

— Е… нормално вървеше… — Анатол отвръща поглед. — Чух приказките. Даже ако половината са бла-бла, пак…

— Благодаря — отвръщам аз. Добрата дума и на чайника е приятна.

— Неудачника е невъзможно да се спаси — казва Дик.

— Какво? — обърквам се аз.

— Невъзможно е.

— Нашия Дик е фаталист — ухилва се Анатол. — Добре. Сядай, ще ти обясня.

Сядаме около тялото на Неудачника и Анатол започва да разказва. Аз слушам, като пропускам детайлите и запомням основните факти.

Неудачника не си казва името и адреса.

Неудачника е великолепен стрелец… и ако беше малко по̀ късметлия, досега да е минал „Лабиринта“ за едно денонощие и да е обрал всички награди.

Неудачника никога не стреля по играчи.

— Какво? — питам аз.

— Същото. Той не стреля по играчи. Монстрите ги трепе наред — бучи Анатол. — Направо е за завиждане. А по хора нито веднъж не е стрелял. Когато го влачих втория път, точно с това сгреших. Сигурен бях, че ще ми помогне…

— Той „плува“… — казвам аз. — Смята това, което става, за реалност… не! Не, той самият ми каза, че сме във виртуалност!

— Аха — съгласява се Анатол. — Ориентация не е загубил. Но с човеколюбието прекалява.

— Вярващ? — предполагам аз. — Пацифист?

Анатол само вдига рамене.

— Значи всеки път са го убивали играчи?

— Убива го съдбата — влиза в разговора Дик. — Убиваха го играчи, монстери, падащият таван, рикошет, давил се е в разтопен асфалт и е падал от високо. Петнадесет смърти, всичките различни.

— Това не е възможно — отбелязвам аз. — Освен ако той сам не го прави.

— Ако е самоубиец, то е много-много хитър — не се съгласява Дик. — Всичко изглежда случайно. Само дето са прекалено много тия случайности.

— Дик смята, че това е неговата карма — казва Анатол. — Че с нещо е заслужил тази участ. И че каквото и да правим, не можем да го измъкнем.

— Крейзи, това са простотии — казвам аз. Дик само се усмихва. — Момчета, нима няма начин да се изключи играч принудително? Без да се знае адреса му?

Дайвърите от „Лабиринта“ се споглеждат.

— Не се надувайте — моля ги аз. — Работата е сериозна.

— Имаше начин — признава Дик. — Анатол го опита.

Гледам Анатол в очакване на разяснения.

— Тринадесеткратна смърт — неохотно казва той. — Ако играчът загива тринадесет пъти поред с интервал по-малък от пет минути, то програмата го изхвърля без обяснения за причините. Това е бариера за абсолютните бездарници.

Все още не разбирам.

— Днес сутринта опитах този начин — казва Анатол. — Не помъкнах Неудачника през нивото, а просто застанах в началото и почнах да го убивам. Тринадесет пъти поред. После още два пъти, реших, че съм се объркал в броенето. И нищо!

— Стоп! — вика Дик и скача на крака. — Леонид, още една крачка и ще те убия. Това е игра! Разбираш ли?

Отстъпвам от Анатол. Дик е прав, не може да се мери „Лабиринта“ по мерките на реалния свят или дори Дийптаун. Това е дълбочина в дълбочината.

— Как се държеше той? — питам аз.

— Аз му обясних всичко преди да започна! — Анатол също е изнервен. — Не си мисли, че се кефя! Всичко му обясних, стрелях с пушка в главата му! Мислех, че поне може да почне да се съпротивлява! А той първо се опитваше да избяга, а после просто си седеше и си чакаше!

Сега ми е ясно, защо Неудачника има такова мнение за него.

— Леонид, това е игра — повтаря Дик. — На седемнадесето ниво, за да минеш, трябва да застреляш момче, вързано за вратата на тунела. Ти направи ли го?

Направих го, разбира се… То не може да се отвърже.

— Това е само програма, Дик. Рисунка и звуков файл. Тя ми пречеше да стигна до жив човек.

— А колко хора си изпозастрелял първия ден, като печелеше репутация? — вика Анатол. — И не ми говори за честен бой! Ти си думаджия от старата школа, ти си дайвър! Всички герои на „Лабиринта“ нямат и половината от твоите възможности в бой! Ти можеш да изскочиш от дълбочината и да не усещаш болка! Да стреляш като по мишени! Да минеш по въже като въжеиграч!

Той млъква, мръщи се.

— „Ал-Кабар“ твое дело ли е?

Кимам.

— Красиво… — Анатол изстива също така бързо, както се беше навил. — Общо взето така, Леонид. Ние няма да ти пречим. Опитвай. Но не вдигай гири на нас! Ние си вършим работата.

— И сега е наш ред — добавя Дик. — Ела след около шест часа. Ако през това време не го извадим, пак ще бъде твой ред.

Не споря. Те са стопаните, аз съм гост.

Ставам, отивам при компютъра до стената.

— Ей, Леонид! — вика след мен Анатол. — Знаеш ли защо не можеше да убиеш ескорт-гвардейците от раз?

Поклащам с глава.

— Програмите също умеят да хитруват. Където и да стреляш, правилният изстрел ще бъде последния.

Е, благодаря за информацията… Докосвам клавиатурата, записвам се.

— След шест часа — казва след мен Дик. — Не по-рано!