Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (19)

100

Днес аз станах смърт, а смъртта стана мен.

Случва се.

Вървя по нивата на „Лабиринта“ почти без да се крия, отстрелвайки монстерите и заобикаляйки другите играчи. Играчите също ме заобикалят.

Освен онези, които са ми обидени още от вчера, и онези, които по принцип смятат себе си за герои.

Тях ги убивам.

Два пъти ме убиваха мене. Първо загубвам всичкото оръжие и се връщам в началото на деветнадесетото, водното ниво. Изработи ме цял отбор, около двадесет души, не мога да си представя как сървърите на „Лабиринта“ се изхитряват да координират действията на такава тълпа.

Обиждам се и ги убивам всичките. Поред, като ги излавям в блатната растителност, покрила градското водохранилище, гмуркам се и ги завличам под водата, където мога да издържам много по-дълго от тях, защото излизам от виртуалността. На последния — ако не се лъжа, това беше Толик, му прерязвам гърлото с острото като бръснач листо на чуждопланетна блатна трева. Това е нещо ново в програмата на „Лабиринта“ — възможност да се използват подръчни предмети.

След това събирам тяхното снаряжение и вървя нататък.

На двадесет и четвърто ниво — това е мост, отделящ промишлените райони на Сумрачния Град от жилищната зона — ме настига Алекс.

Завършвам минаването на моста — това е процедура, изискваща по-скоро чувство за равновесие и здрави нерви, отколкото умение за стрелба. За щастие имам изпробван още на моста-косъм на „Ал-Кабар“ начин.

Взрив думва пред мен, когато скачам от последната опора, увиснала над пропастта. На моста разцъфтява огнена дупка, ударната вълна ме отхвърля върху бетонния парапет.

Алекс стои в началото на етапа. Като вдигам към очите си бинокъла, намерен в основното скривалище на двадесето ниво, мога да го разгледам подробно. Снаряжението на Алекс е минимално — щуцер, гранатохвъргачка и една-две аптечки.

— Стрелецо! — вика той и маха с ръка.

Пълен е със заряди, но не стреля. И аз също.

— Ще те очистя, копеле! — вика Алекс. — Чуваш ли? Мъртъв си!

Той върви след мен от първо ниво — и почти се изхитрява да ме настигне. Може би и той е дайвър? Още един претендент за Медала на Всепозволеността? Нервите ми започват да издават багажа, излизам от дълбочината, хващам Алекс в прицела и пускам три ракети поред.

Той се изхитрява да се изплъзне и взривовете гърмят зад гърба му, раздирайки на парчета някакъв нещастник, който току-що влиза в нивото. Алекс обаче е контузен, той седи клекнал, тръска глава, опитва се да стане. Насочвам гранатомета, после свалям оръжието.

Злобата ми минава.

— Успокой се, ламер! — викам аз, прехвърлям гранатомета на гръб и напускам нивото. Ако той не е дайвър, ще запецне на моста за дълго.

На тридесет и първо ниво ме заклещват монстери. Те тук са към двеста, от тъпи и слаби мутанти до летяща, скачаща, заравяща се в земята и в асфалта сган.

Към седем минути стоя в началото на нивото — в хола на небостъргач и разстрелвам радостно дотърчаващите монстери. Свършват ми патроните в уинчестъра, в щуцера, зарядите за гранатомета. Хвърлям използваните оръжия. Два пъти ме раняват, налага се да използвам няколко аптечки.

Стъклото на вестибюла се пропуква и в него се промушва полупрозрачна муцуна. Монстрите продължават да се стичат.

Свалям от рамо плазмогъна и откривам огън. Енергоклетки имам много, пазих най-мощното от достъпните засега оръжия.

Нивото пламва.

Сините камшици на изстрелите рушат етажите заедно с монстерите и другите играчи. Изгарям цял квартал.

Монстрите затихват.

Вървя през руините.

Още няколко атаки — вече много по-слаби.

Излизам от това ниво с празни ръце. Много, много неприятно ниво. Монстрите не могат да достигнат хората по съобразителност, колкото и да се напъват програмистите. Но те потискат с бройка.

На тридесет и второ ниво мигновено ме убиват. До входа стои момче с пушка и ме разстрелва от упор. Нямам боеприпаси, опитвам се да дотичам до него и да го пребия с бокс, но три куршума поред избиват остатъците от живота ми.

Започвам нивото отначало. Без броня и само с пистолет, като си му е редът.

От ярост ми притъмнява пред очите. Разстрелвам гадинката, като се доближавам до него на зигзаг, той изпуска уинчестъра и пада по лице. Започвам да го млатя с главата в асфалта, изтръсквайки от него по един процент живот при всеки удар. Той даже не се съпротивлява, само радостно дудне:

— Аз убих Стрелеца! Убих Стрелеца!

Взимам му всичкото оръжие — за жалост не е много, и си тръгвам, като оставям полуживия идиот за разтерзание на монстерите.

За щастие това ниво — „улицата на магазините“ — е доста лесно. Почивка за онези, които са минали предходната месомелачка. Дълги редици от супермаркети и малки магазинчета… ако не се завираш прекалено навътре, няма голяма опасност.

Намирам щуцер, гранатомет, бронирана жилетка и малко муниции. Без да се набутвам в престрелки се изнизвам към изхода.

Към Неудачника… проклет да е.

Когато влизам на територията на Дисниленд (до натруфената врата лежи окървавена детска кукла и купчинка мънички кости), неволно си мисля, че Неудачника може вече да са го спасили.

Ей това щеше да е весело.

Но Неудачника си е на мястото.

 

 

Дълго се оглеждам, запомняйки обстановката. Когато за последен път минавах през „Лабиринта“, този парк с атракциони просто го нямаше. Тридесет и трето ниво беше гадно, но напълно стандартно.

Неудачника, свит, седи до разтопената ограда на „Руски планини“… аз все пак предпочитам да ги наричам „Американски“. От едната страна го прикрива украсен павилион с механизмите на управление на атракциона, а от другата — стена, която опасва целия „Дисниленд“. Местенцето е удобно, невъзможно е някой да се промъкне незабелязано. И аз бих седял тука.

Само не толкова дълго. Не две денонощия без малко.

Вървя към Неудачника — открито, вдигнал ръце, за да покажа, че са празни. Неудачника не реагира. Може би спи.

А може да е мъртъв.

Неприятна работа е смъртта във виртуалността. Виждал съм един такъв труп… най-страшното е, че той беше „жив“ — продължаваше да върви по улицата, блъскаше се в минувачите, мърдаше, повтаряйки последните конвулсии на своя нещастен стопанин. Изключиха го ръчно след двучасово проследяване на входния канал. Кофти нещо е това, вървящ по улицата мъртвец.

Но Неудачника трепва и вдига глава.

— Привет! — викам аз. — Hello! Не стреляй! Don’t shoot!

Той не отговаря. Но и не вдига пистолета от коленете си.

— Дошъл съм да ти помогна! — Чувам шум зад гърба си, обръщам се. Някакъв мен с плазмогън ме гледа като треснат.

Размахвам му пръст и му кимам — заминавай.

Не се налага да го убеждавам. Той позна, че съм Стрелеца, и не гори от желание да се състезава с мен по точна стрелба.

— Хайде да поговорим! — доближавайки се до Неудачника, произнасям аз. — Става ли? Аз съм ти приятел! Go steady!

Изглежда, че той нищо не иска. Нито приятелство, нито стрелба.

Клякам до него, протягам му ръка и внимателно му прибирам пистолета. Неудачника не се съпротивлява.

— Разбираш ли ме? — почти викам аз. И Неудачника благоволява да ми отговори. Устните му мърдат, и аз по-скоро отгатвам, отколкото чувам: „Да…“

Това е вече нещо. Земляк.

— Отдавна ли си тук? — предпазливо питам аз. Интересно, загубил ли е вече представа за времето?

Кима. Добре, това поне го разбира.

— Таймерът ти включен ли е?

Нула реакция.

Разтърсвам го за рамото, повтарям:

— Включил ли си таймера? Таймерът включен ли е?

Неудачника поклаща глава. Ха така. Най-лошия вариант. Обръщам се — със сигурност Гилермо ме наблюдава — и викам:

— Виждате ли? Той сам няма да излезе! Проследявайте канала!

В успеха на това мероприятие аз все пак не вярвам особено. Значи ще се наложи да влача Неудачника до края на нивото и там да го убеждавам, да го карам да натисне бутона за изход.

Впрочем, нищо невъзможно няма в това.

— Сега ще станем и ще тръгнем — меко, като на дете, му говоря аз. Впрочем, Неудачника напълно може да е дете, докопало в отсъствието на родителите си желаната играчка. И такива неща са се случвали. — Можеш ли да вървиш?

Неуверено кимване.

— Хайде да отдъхнем. — Давам си сметка, че дрънкам глупости, Неудачника си почива вече тридесет и нещо часа, но продължавам: — Ще отдъхнем, ще хапнем и тръгваме напред. Нищо страшно вече няма да има. Аз ще те водя.

Смъквам си шлема-маска, на това ниво въздухът е достатъчно чист, вадя пакет с храна. Давам на Неудачника гигантски сандвич и кутия лимонада. Виртуалната храна няма да помогне на тялото му, но ще му даде фалшиво усещане за бодрост в дълбочината.

Отхапвам от моя сандвич, дъвча, гледам Неудачника. Той седи със сандвича в ръка. Да. Тежко е.

Да бях дошъл преди едно денонощие…

— Хапни — уговарям го аз. Протягам ръка, смъквам му маската. От гумата на респиратора на лицето му остава червен овал. Иначе лицето му е добро, нормално, нестандартно. Светлокос младеж, само дето очите му са уморени, угаснали. — Хайде! — ободрявам го.

Той поднася сандвича към устата, бавно започва да дъвче. Ето така. Парченце за мама, парченце за тате, парченце за чичко дайвър. Може пък наистина да е дете?

— Казвам се Стрелеца. А ти как се казваш? — питам аз. Неудачника не отговаря, той е прекалено зает със сандвича си. — На колко си години?

Последният ми въпрос е сериозна обида. Във виртуалността всички са равни. Ако Неудачника има поне малък опит на живот в Дийптаун, той непременно ще ми отговори… и още как.

Но той мълчи.

Тежичка работа ми предстои.

Но пък и наградата не е малка. Не бих я заменил за прословутия половин милион на „Лабиринта“. Медалът на Всепозволеността не може да се купи — единствен подобен случай веднага би разрушил ценността му.

— По-добре ли си? — питам Неудачника. Той кима. — Чудесно. Хайде ставай.

Той послушно става, аз му връщам пистолета. На тридесет и трето ниво това оръжие е чисто символично, още повече в неговите ръце. Но затова пък Неудачника ще се почувства по-уверено. Много ми се иска да вярвам в това.

— А сега тръгваме — казвам аз. — Спокойно, уверено…

Аз съм идиот.

Забравям за демона-хващач, който седи зад ъгъла. Забравям как Гилермо ми го демонстрира. Вървя покрай оградата на „Американските горки“, крача като на парад.

И демонът радостно ме хваща с въздългата си ръка, сграбчва ме, подхвърля ме нагоре. Демонът прилича на обраснал с пипала пън… пън от баобаб изглежда. В центъра на пъна има зъбата уста, от корените му расте сръчна седемпръстна лапа, която сега ме върти във въздуха, мачка ме, превръща ме в акуратно, за една хапка, месно топче.

Пистолетът на Неудачника шепне „так-так-так“, изстрелвайки целия пълнител по монстера. Както се мандахерцам във въздуха, успявам да се учудя на странната му стойка — корпусът му е наведен, раменете са дръпнати назад, пистолетът е в изпънатата лява ръка.

С това оръжия демон не се убива.

Но лапата изведнъж престава да ми чупи ребрата, отслабва, и аз падам от триметрова височина направо в алчно отворената паст.

За щастие монстерът вече не може да дъвче и да гълта. Измъквам се от вонящата дупка, като се старая да не гледам зъбките по десет сантиметра парчето. На зъбките има парчета от дрехи. Не от моите.

Целият съм в слюнка и тя съска на бронираната жилетка. Изтривам се с туфи жълта изсъхнала трева. Отивам при Неудачника. Той отново е отпуснат, вял и едва жив.

Външно…

— Благодаря — мънкам аз. Допирам аптечката до ръката си, тя щрака, впръсквайки лекарства, и се разсипва. Здраво ме намачкаха.

— Няма защо — тихо, но отчетливо казва Неудачника. Впрочем, това име вече не се връзва много с него. Да очистиш демон с пистолет!

Впрочем теоретично това трябва да е възможно. Създателите на „Лабиринта“ нееднократно са заявявали, че всеки монстер може да бъде убит с пистолет или дори с бокс. Теоретично. Ако знаеш една-единствена по цялото тяло свръхуязвима точка.

Но аз не съм чувал за такива подвизи.

Свалям от рамо пушката, давам я на Неудачника. Той меланхолично взима оръжието.

Самият аз се въоръжавам с гранатомет. Там има само четири заряда, но сега ще се пробваме да се сдобием с още.

— Как се казваш? — питам аз.

Няма отговор.

Е ми майната ти. Ще си бъдеш Неудачник.

 

 

„Дисниленд“ е направен великолепно. Не знам дали имитира някой реален парк или въплъщава фантазията на гейм дизайнерите. Обаче монстерите, които се возят на виенското колело и си подхвърлят огнени кълба като снежни топки явно са родени от нечие болно въображение. Зрелището е толкова занимателно, че около две минути гледам, преди да пусна ракета по оста на колелото. Взрив, и то бавно пада настрани. Отломките хвърчат на двадесетина метра.

Хвърлям поглед към Неудачника — ще оцени ли зрелището?

Никакъв ефект…

— Да вървим — отсичам аз. Изглежда вече започвам да свиквам с мълчаливия си спътник.

Минаваме край водни атракциони. Вместо вода в басейните има кръв. Част от механичните лодчици, плъзгащи се по алената повърхност, са пълни със седнали скелети, част са празни. При движение те издават гадно тънко скърцане — механизмите не са били пригодени за работа в такава течност.

Отвратително.

А ето цяло семейство мутанти — двама възрастни и три малки в шарени роклички, се е разположило на пикник. На малко газово котлонче те пекат парче от крак в кожена обувка. Хабя още една ракета.

Те даже не се опитват да избягат. Това не са бойни чудовища, те са създадени само за нагнетяване на кошмара.

Да можех да го намеря тоя, дето е направил цялата тая мерзост, и да му разкрася муцуната. Не във виртуалността.

— Малко остава — казвам аз на Неудачника. — Добре вървиш.

Той кима, като че ли с лека благодарност. Защо ли дайвърите на „Лабиринта“ толкова са се туткали? Момчето върви прекрасно.

Заедно отбиваме атака на цяла глутница дребни летящи монстери. Неудачника стреля пестеливо и точно, кожените крила се пречупват, тромавите тела падат и се пукат.

— Да вървим — казвам аз.

Едва при огромното бетонно поле, по което бавно се плъзгат разноцветни колички, възниква засечка.

В една от количките има дете. Малко тъмнокожо момче. То върти волана, бягайки от трима мутанти, които със стържещ смях го гонят из цялото поле. Един път малкия минава близо до оградата, хвърляйки към нас обезумял от страх поглед.

Неудачника вдига пушката.

— Това не е играч — уморено обяснявам аз. — Това е част от програмата. Бонус. Спасяваш детето, завеждаш го на безопасно място, там намираш някакво оръжие или броня. Хайде, няма какво да си губим времето.

Но Неудачника сигурно сериозно е загубил връзка с реалността. Той започва да стреля. Три изстрела — трима мутанти. Те се опитват да оцелеят, мятат по нас огнени топки, но Неудачника е по-бърз и по-точен.

Престрелката привлича неизвестно откъде изпълзял гигантски паяк, който започва да ни залива с откоси от врасналата в муцуната му картечница. Налага се и аз да се намеся. Две ракети отиват на магарето под опашката… по-точно на паяка под пипалата. Настъпва тишина, само измъкналото се от количката дете плаче, без да може да се изправи.

— Да вървим — решавам аз. Сега вече ще се наложи да заведем детето в укритие и да си получим честно изработените муниции.

Прескачаме раздраната от картечен огън ограда, вървим към момчето. Изоставам малко, човъркам с крак остатъците от паяка, пресмятайки дали няма да мога да приспособя картечницата му за стрелба с ръка.

Слуз, хитин и парчета желязо. Няма какво да търся.

Неудачника идва към мен, внимателно понесъл малкия на ръце. И аз неволно се прониквам от симпатия към него. Той е тъпанар, изключил си е таймера и се е загубил в дълбочината, но все пак не е лош човек.

— Къде са родителите ти? — питам момчето с надеждата, че програмата не е много сложна и няма да се наложи да губим време за утешения и грижи. Момчето мълчаливо сочи с ръка една сграда малко встрани. Е, слава богу…

Вървим към сградата, държа гранатомета в готовност, понеже Неудачника е небоеспособен.

Входната врата ме кара да се наостря. Тя е извадена от пантите и скърца, макар да няма вятър. Зад нея е тъмно. Прозорците на сградата са обрасли отвътре с мъх.

— Там ли? — уточнявам аз. Момчето кима.

Вдигам крак да прекрача прага.

— Извинете… — отчетливо шепне малкия, — те казаха, че ще пуснат мама, ако аз…

В последния миг успявам да отскоча назад, и струята огън не ме улучва. Вътре в сградата нещо тежко мърда и се търкаля по пода. Изстрелвам в дупката последната си граната.

Взрив, но звукът само става по-силен. Момчето реве, изтръгва се от ръцете на Неудачника. Той се опитва да го удържи, но детето го одрасква по лицето, изплъзва се и се хвърля във вратата.

— Мамо! — чува се тънкия му вик. После отеква някакво мляскане и настъпва тишина.

— Ама че разходка за по бира… — казвам аз като хващам Неудачника за рамото и го издърпвам настрани от сградата. Изглежда той е готов да се хвърли след момчето, направо в гостоприемната паст на неведомото чудовище.

— Защо? — шепне Неудачника като се обръща към мен. — Защо той постъпи така?

Да му обяснявам логиката на създателите на нивото е безполезно. Той явно приема всичко насериозно.

— Момчето са го накарали да примамва минаващите в засадата — казвам аз. — Заплашвали са го да убият майка му. И то се подчинило.

Неудачника мълчи, като че ли обмисля думите ми. После пита:

— А защо то влезе вътре?

Поне се разприказва малко моя подопечен.

— Изплаши се за майка си.

— Трябва да им помогнем — прихващайки пушката по-удобно, казва Неудачника. Той явно е готов да се напъха в устата на дявола.

— Те вече са мъртви! — крещя аз. — Те са загинали, повярвай ми!

Той ми вярва и сваля оръжието. Слава богу, поне не иска да отмъщаваме за нещастното дете.

Вървим нататък.

Гранатометът ми е празен, на Неудачника пушката има десетина патрони. Добре сме въоръжени. Супер разходка. А когато виждам с периферно зрение, че на стотина метра от нас стои човек, който ни наблюдава, настроението ми окончателно се разваля.

— Очисти го — командвам аз. Неудачника с недоумение се обръща към мен.

— Защо?

Правилно. Ако той вярва в това, което става, то няма да стреля по хора. Готин човек е той.

— Дай ми оръжието! — нареждам аз, вглеждайки се в непознатия. Алекс ли е или не? Ех, къде ми е бинокъла…

— Няма! — твърдо казва Неудачника и крие оръжието зад гърба си.

Даже не ми се спори. Стоя, вглеждам се в другия. Той също ни изучава, после прави крачка към ъгъла на сградата и се скрива от поглед.

Май не беше Алекс.

— Хайде, мъко моя — казвам аз.

След половин час положението ни малко се подобрява. Пурпурните облаци в небето се вдигат и оголват свирепото южно слънце. Ние сме почти при изхода от Дисниленд, Неудачника се изхитрява да отбие нападение на двама паякообразни монстера, аз намирам заряди за гранатомета и плазмогън с една енергийна клетка. Животът става по-весел.

Правим почивка в сянката на разрушена пицария.

Този път Неудачника не се налага да бъде уговарян да хапне. Той съсредоточено дъвче последния сандвич, аз го наблюдавам. Нямам нужда от храна, но можеше и да ми предложиш, ламер…

— Защо искаше да убиеш онзи човек? — пита Неудачника.

Да му казвам, че щеше да ни е от полза чуждото снаряжение, аз не се решавам.

— Той можеше да ни нападне.

— Не. Дик е добър.

— Дик?

— Да. Той се опита да ми помогне. Днес сутринта.

Мозъкът ми скърца от напрежение.

Значи ни следи един от дайвърите на „Лабиринта“? Без да се бърка, без да предлага помощ, но и без да пречи.

Странно е всичко това.

— Анатол също ли е добър? — хвърлям пробен камък.

Неудачника енергично върти глава. Но да обясни причината за своята неприязън към втория дайвър не се опитва.

— Ами аз? — става ми интересно. Неудачника престава да дъвче. Мисли.

— Още не знам — прави заключение той. После с извинителен тон добавя: — По-скоро добър.

Завързалата се беседа не си струва да се прекъсва. Внимателно взимам ръката на Неудачника и казвам:

— Разбираш ли, че всичко това е виртуална реалност?

— Да.

Прекрасно. Това вече е половината от работата!

— Момче… как се казваш?

— Не мога да кажа — с явно съжаление признава Неудачника.

— Сигурен ли си?

— Не мога.

— Момче, ти се намираш във виртуалността вече денонощие и половина. Това е много, твърде много. Тялото ти е уморено, то има нужда от отдих, храна, вода…

Надявам се, че гласът ми звучи примамливо като на хипнотизатор…

— Трябва да изляза — съгласява се Неудачника.

— Аз ще ти помогна — отново обещавам аз. — Вече е близо. Но ако нещо не стане, то по-лесно ще е да ти се помогне по друг начин.

Неудачника гълта остатъка от сандвича и въпросително ме гледа.

— Кажи ми мрежовия си адрес — моля аз. — „Лабиринт“ ще съобщи на твоя провайдър, те ще изпратят човек, и той ще те изведе от дълбочината ръчно. В това няма нищо срамно, кълна се. Може да се случи на всеки.

— Не, това е невъзможно.

— Чуй ме… ако толкова се срамуваш от случилото се или се страхуваш… аз самият ще дойда при теб. Където и да си. Аз съм частно лице. Не ми пука за „Лабиринта“. Просто искам да ти реша проблема! Вярваш ли ми?

— Вярвам.

— Тогава кажи си адреса… — за миг ми се струва, че съм победил. Наистина съм готов да изскоча от дълбочината, да купя самолетен билет и да хукна при Неудачника. Ако ще да е на Сахалин или в Магадан.

— Не.

От досада удрям с ръка в стената и си натъртвам костиците на пръстите. Командвам:

— Тогава ставай!

Изходът от „Дисниленд“ е направен в огледалния лабиринт. Лабиринт в „Лабиринта“… изведнъж ми се завива свят, когато си представям тази „матрьошка“ от виртуални пространства.

— Значи така… — казвам аз, когато минаваме по края превърналото се в каменна статуя мустакато старче с пачка някакви рекламни флаери в гранитните си пръсти. Старчето тъжно наблюдава излизащите от нивото играчи. — Аз ще вървя отпред. Дръж се плътно зад мен, става ли? И се старай да забележиш врага пръв. Имаш зорко око.

— Добре — казва Неудачника.

Влизаме в огледалния лабиринт. В началото това е просто коридор, облицован с огледала. После той започва да се разклонява, преграждат го колони, и аз абсолютно загубвам ориентация. Около мен има десетина двойки дайвъри и Неудачници. Светът се раздробява, върти се, плува.

Дявол.

В истинските огледални лабиринти, дето обичат да ги показват в евтините фантастични киноприказки, всичко е съвсем различно. Реалността и илюзията не могат да бъдат объркани, колкото и да се стараят режисьорите.

Тук няма разлика.

Помислям си дали да не изляза от дълбочината. Впрочем, резултат от това няма да има. Подробната илюзия ще се смени със схематична, и толкоз.

— Неудачнико, леко! — предупреждавам аз, като машинално го наричам с измисления от Гилермо прякор. Неудачника не протестира.

Блуждаем из огледалния лабиринт двадесетина минути и най-накрая излизаме в голяма зала.

Също огледална. Тринадесетстенна призма.

Покрай стените стоят компютри. Изход!

А до тавана има балкончета, на които по двойки стоят монстери. Такива още не съм виждал — огромни изпъкнали очи, дълги ръце, здраво стискащи пушките, люспести тела. В останалото са напълно човекоподобни.

— Назад! — викам аз. И Неудачника като че се дръпва, стреми се да отскочи назад, в огледалния проход. Но в този момент монстерите започват да стрелят.

Куршумите дупчат огледалния под, остри игли пробождат тялото ми. Стрелям напосоки по едно от балкончетата, разбирайки, че само едно от тях е истинско, а всички останали са отражения.

Огнен вихър, огледалната зала се забулва с дим.

Гърмят изстрели. Раняват ме в дясната ръка, гърча се от болка, прехвърлям тежката тръба на гранатомета на лявото рамо. Нямам време дори за изход от виртуалността.

И Неудачника се хвърля обратно към мен.

Стоим рамо до рамо, стреляйки по проклетите огледала, и те се разхвърчат на парченца с насмешлив звън. Раняват ме пак, викам, но продължавам да стрелям.

Последната граната също не намира целта си, хвърлям гранатомета нагоре, по едното от трите оцелели балкончета, улучвам — стъкло!… дърпам плазмогъна и правя нелек избор между двете последни мишени.

Неправилен избор.

Синият огнен камшик удря помътняващо огледало.

Свърши ми енергията.

Единият от монстерите е мъртъв, може да го е закачил плазмогъна, а може и да са го нарязали парчетата от огледалата. Но вторият продължава да стреля. Пушката му е насочена към мен, той натиска спусъка.

Неудачника ме закрива с тялото си.

В него влиза цял откос и той се свлича. Монстерът презарежда пушката, ловко, умело… а аз стоя във вцепенение, без сили да осъзная случилото се.

Пък и нямам с какво да отговоря, с какво да стрелям.

Изстрел удря над самото ми рамо, оглушава ме. Огнена топка пламва на балкончето, изгаряйки монстера докрай и разпръсквайки разреди във всички посоки в търсене на още някаква цел.

„BFG-9000“.

Оръжието, с което аз така и не успях да се сдобия в лудешкия си бяг по нивата.

Дори не гледам кой стреля. Навеждам се към Неудачника. Лицето му е кървава маска, гърдите му са разкъсани от куршумите, но той е още жив — пет прощални секунди, подарени от играта…

— Отражение… — шепне той.

Избърсвам с ръка кръвта от лицето му, надигам се.

Зад мен стои здрав мъж в пълна броня, окичен с оръжие като новогодишна елха с играчки. Лицето му е сухо и спокойно, дихателният филтър е смъкнат под брадата.

— Трудно се убиват ескорт-гвардейците на Принца на Пришълците — казва той. Гласът му е тих, но под сдържаността се усещат кипящи емоции.

— Ти си дайвър… — шепна аз.

— Ти също.

На човека, който ни следеше, гигантът с броня не прилича.

— Анатол?

Той кима, и аз се сещам за правилата на учтивост от кодекса на дайвърите.

— Леонид — представям се.

Дайвърът на „Лабиринта“ кима, окача едрогабаритното „BFG-9000“ на рамо. Сигурно сме се виждали на някоя среща. Просто той е бил в друго тяло — впрочем, както и аз. Анатол отива до тялото на Неудачника, гледа го в лицето, кима.

— Както винаги.

Той леко го подритва, като че ли за да се убеди, че Неудачника наистина е мъртъв.

И тогава аз го удрям в лицето. Удрям го толкова силно, че Анатол отхвръква към стената.