Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (18)

011

Сънувам сън. Често сънувам — през деня съзнанието се изтощава така, че разтоварването му е просто необходимо. А сънищата идват именно за това да ни спасят от изобилието от впечатления, да доизкажат неизказаното.

Обикновено не запомням сънища. Само неподредени остатъци ми се въртят в главата, не осъзнати докрай. Но сега сънят ми е ярък и се запечатва в съзнанието ми. Може би защото спя във виртуалността.

Стоя на сцена, зад тежките платнища на завесите. На сцената стои човек с китара, той е неподвижен, като че окован с невидими вериги. Той пее, но до мен не стигат думи. Между нас е дълбочината, оживяла, превърнала се в прозрачна стена. И аз се напрягам, опитвам се да стигна до него, да разбия стената и да чуя думите. Но дълбочината е тежка и еластична като гумена плоча. Тя ме отблъсва, аз падам на колене, застивам без сили да помръдна.

Певецът обръща глава, гледа към мен. Май че започва да пее по-силно. Но аз пак не чувам. Аз съм окован от дълбочината, стегнат. Безпомощен съм.

Певецът кима и отвръща глава. Изведнъж разбирам, че това е Неудачникът от „Лабиринта“. Този, когото трябва да спася… да спася, а не да се въргалям на колене под незрима гумена тежест.

Но силите не идват.

От противоположния край на сцената, иззад завесата, се появява още един човек. Той е с маскировъчен костюм, с уинчестър в ръце. Хили се като ме вижда, насочва оръжието. Това е Алекс.

„Не!“ — крещя аз, но звукът заглъхва в дълбочината.

Алекс стреля. Куршумът пробива грифа на китарата, струните пищят, свиват се на пружини, бариерата на тишината се пропуква. Скачам на крака, тежестта е изчезнала, певецът с недоумение гледа убитата китара, Алекс щрака със затвора, а аз вече тичам, скачам, повалям певеца, покривам го с тялото си.

— Нали казах, че ще те очистя — произнася Алекс.

Той стреля, куршумът влиза в гърдите ми, разкъсва сърцето ми, минава през мен и пронизва певеца. Тялото ми потръпва и става мъртво.

Това е краят. Значи не съм успял.

Вдигам се, вървя към Алекс. Сърцето ми вече не бие, но на мен не ми пука. Аз съм дайвър. Единственият враг на дълбочината, страж между световете, онзи, който трябва да успее. Свикнал съм да живея без сърце. Толкова лесно не се убивам.

Залата зад гърба ми реве, аплодира, свирка, тропа с крака.

— Очистих те — казва Алекс, сваляйки оръжието.

Иззад гърба му излиза Вика. Протяга напред ръка — в дланта й има мазна сива пепел.

— Намерих онази звезда — шепне тя. Разтваря длан.

Пепелта кръжи и изтича на пода.

 

 

И тогава умирам.

Събуждам се и жадно гълтам въздух. Вече се е съмнало. Въздухът е опияняващо свеж. Вика спи на моето рамо, свита от студа.

Хубав сън, няма що…

Как беше оня виц за Фройд… „Знаеш ли, дъще, има и просто сънища…“

Освен това казват, че да се спи във виртуалността е лоша поличба.

— Вика… — докосвам рамото й, тя потръпва, но не се събужда.

Ставам, завивам я с края на одеялото. Фенерът в тревата е загаснал, догорял е. Отивам в къщата.

Тя е малка, в нея има само една стая — разкошна спалня, освен това баня, тоалетна и кухня. Вадя от хладилника сметана, кашкавал, пастет. Правя кафе на малкото котлонче, правя сандвичи, слагам всичко на малък поднос, връщам се при Вика.

Тя още спи.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой…

Какво пък, добре си починах. Три часа следобед е.

Отидох до банята. Приведох се в приличен вид, даже си измих зъбите, като си махнах шлема и го стиснах под мишница. Върнах се в стаята, извадих от хладилника кутия лимонада, йогурт, парче салам. Идиотска комбинация, но какво значение има какво ще ям в реалността? Само да си напълня стомаха.

Онази Вика, дето е на монитора, също дреме. Усещам лек срам, срам пред програмата, на която изневерявам с човек.

deep

Ентър.

 

 

Галя косата на Вика — почти истинската Вика. Шепна:

— Време е да ставаме…

Тя се събужда. С недоумение ме гледа, после се усмихва.

— Благодаря.

— За какво?

— Ами… аз така хубаво си починах. Рядко се случва…

— Донесох закуска — казвам аз.

— Това е мое задължение — с фалшиво недоволство въздиша Вика. — Благодаря, Леонид.

Пием кафе, ядем сандвичи. Някъде в гората звъни птичи глас.

— Сънувах лош сън — съобщава Вика.

— Имаше ли сцена? — питам аз и сърцето ми спира, като че ли в него отново се впива куршум.

— Не. Намерих паднала звезда, ама тя вече беше изгоряла. Докрай.

Сърцето ми отново трепти, удря в слепоочията, ехтящо и тъжно.

Да спиш във виртуалността е лоша поличба.

Какви връзки са се протегнали между нас, заспали в дълбочината? Беззвучен шепот и сънени гримаси, напрегнати мускули и трепнали клепачи — всичко, всичко се е претопило в електронни импулси и се е понесло през дълбочината.

За да докосне тази, която бе до мен.

Също така заспала.

За да се промъкне в съня й.

Лоша поличба е — да се спи в дълбочината.

— Ще я потърсим утре — казвам аз. Вика иронично ме гледа. Пита:

— Ти сигурно си племенник на милионер?

Вдигам рамене.

— Искам отново да те видя. Просто да те видя.

Тя се колебае, преди да попита:

— Кажи ми… аз не те привличам?

— Сексуално?

Вика кима.

— Привличаш ме.

— Тогава… защо?

— Не бива да е толкова лесно. — Аз също не намирам веднага сили да завърша: — И не трябва да е стока.

— Льоня, ти откачаш.

— Възможно е.

— Ти не знаеш коя съм. Това — тя посочва лицето си, — е маска. Грим. Мога да бъда всичко.

Мълча. Права си, права. Не споря.

— Мога всъщност да съм старица — безпощадно казва Вика. — Грозница. Извратен мъж. Нали разбираш?

Разбирам.

За мъжа обаче се съмнявам…

— Не ставай глупав, Льоня. Не се влюбвай в мираж.

— Просто искам да те видя отново.

Тя се решава.

— Ще влезеш в „Забавленията“ и ще попиташ за Вика. Без поръчка. Става ли?

— Мадам няма ли да се сърди?

— Не.

— Добре — докосвам ръката й. — Разбрахме се.

Допиваме остатъка от кафето, дояждаме сандвичите. Вика ми хвърля погледи, но мълчи.

Нека.

Вътрешно ликувам. Вътрешно съм стегнат и делови.

Отново съм двадесетгодишен юноша, който ухажва капризна девойка.

Само че за разлика от юношата не ми се завива свят при мисълта за леглото.

Заедно, разменяйки незначещи фрази, излизаме от градината. Вратата стои направо в тревата, напомняйки сцена от някакъв стар детски филм. Вика я отваря, първа излиза в коридора на бордея, аз — след нея.

Тихо и тъжно.

Посетителите не се виждат един друг. Така че могат да идват и Зайо Байо, и Кумчо Вълчо.

— Време ми е — казва Вика. — Сега ще се включи моят таймер.

Кимам. Това е ясно, таймерът е свещен.

— Благодаря.

— За какво?

— За падналата звезда.

Изглежда тя иска нещо да каже. Но като че ли времето й наистина свърши.

Вика се стопява във въздуха.

— Довиждане — шепна аз. Слизам по стълбите. Охранителят в хола е вече друг, намигвам му, не дочаквам отговор, отивам към входната врата.

— Стрелецо!

Обръщам се.

Мадам стои на горната площадка, тежко облегната на перилата.

— Струва ми се, че напразно дойдохте при нас, юноша.

— Може би — съгласявам се аз. — Но така се получи.

Мадам въздиша и отвръща глава. Нека.

Днес нямам нужда от „Дийп-превозвач“. Още си спомням маршрута на вчерашното бягство, а изходът от „Лабиринта“ и входният му портал са на пет минути пеша един от друг. Вървя по привично-вечерните улици на Дийптаун, оглеждам се в очакване на засада.

Но от вчера или ентусиазмът на преследвачите е угаснал, или портфейлите им са се поизпразнили.

— Аз съм Стрелеца! — крещя аз, влизайки в алената мъгла на портала. Гледат ме, и аз се смея, вдигам ръце към пронизваната от мълнии арка. — Аз съм Стрелеца! Стрелеца! Стрелеца!