Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (15)

11

Тук е на мода стилът „ретро“. Масивни меки мебели, широки маси с издути кани, фруктиери. Брадатият мълчалив мъж в ъгъла изглежда като детайл от интериора. Бог знае, може наистина да е защитна програма…

А по дървената стълба от втория етаж слиза тъмнокоса жена с дълга рокля. Тя е на тридесет и нещо, лицето й е толкова детайлизирано, че едва се сдържам да не изляза от дълбочината и да я погледна по нормалния начин. За да разбера как е възможно да се постигне толкова нестандартен, толкова човешки облик.

Жената идва по-близо. И аз най-после разбирам смисъла на израза „зряла красота“.

Наистина много зряла. В нея няма и капка от онази младост, която цари на улиците на Дийптаун. А пък за невинност или чистота и дума не може да става. И слава богу, че не става. На нея това не й трябва.

Жената мълчи и се усмихва. Усещам, че паузата се затяга и мърморя:

— Добър ден…

Тя кима.

— Добър вечер.

— Струва ми се, че вече е нощ — казвам аз.

— При нас винаги е вечер.

Ами ще го имам предвид.

— Наричайте ме Мадам — продължава жената.

— Аз…

— Не е необходимо да си казвате името. Това изобщо не е задължително.

— Аз съм Стрелеца.

Тя кима.

— Добре. Вие по работа ли идвате при нас… — усмивка, — или просто се криете от досадни приятели?

Неволно поглеждам към стъклената врата. Зад нея цари тишина и пустота.

— Не се безпокойте. Влизащите при нас не се виждат един друг. Никога.

— Във втория случай очевидно ще трябва да напусна? — интересувам се аз.

— Не. Винаги се радваме на гости. Можете просто да поседнете, да пиете кафе или вино.

— Кафе — решавам аз.

Мълчаливият охранител се шмугва през вратата. Отивам до диванчето, сядам. Мадам с усмивка се настанява срещу мен.

— Нима не губите от такива случайни гости? — питам аз.

— Няма нищо по-полезно от случайността. Освен това имаме правило — всеки гост трябва поне да прелисти албумите.

Гледам я с недоумение.

— Снимки на момичетата.

— А, да, снимки… — загрявам. — Разбира се. С удоволствие.

Охранителят донася кафето в мъничко джезве, Мадам акуратно го сипва в чашите.

Слагам си мъничко захар, правя една глътка. Кафето е силно и ароматно, много горещо. Даже сънят ми минава, като че наистина съм глътнал кофеин.

— Всички албуми ли да ви покажа? — пита Мадам.

Май че в думата „всички“ тя влага двойствен смисъл. Но главата ми още трудно схваща и аз кимам. Мадам плавно пресича залата, вади от шкафа няколко дебели албума, подвързани с разноцветен плюш, слага ги на масата пред мен.

— Ще се прибера, ако не възразявате, Стрелецо. Ако изведнъж… — усмивка, — нещо ви заинтригува — извикайте ме.

— Добре — съгласявам се аз.

Вече от стълбището Мадам като че ли се сеща и добавя:

— Да… ако ви хареса някоя снимка и поискате да я видите в детайли — потъркайте я с пръст.

Кимам. Пия си кафето, поглеждам албумите.

Интересно, дали тук има резервни изходи? Със сигурност.

Впрочем, също така мога да се престоря, че ми се е включил таймерът и да се стопя във въздуха.

При всички случаи се спасих. Натрих носа на стотина разярени думаджии, завоювах съмнителна слава и се доближих до Неудачника с четиринадесет нива. Може би все пак ще го измъкнат без мене, но аз се постарах колкото можах.

Кафето е изпито. Поглеждам в джезвето… я виж ти, пак е пълно! Вълшебната каничка от „Хиляда и една нощ“. Сипвам си втора чаша, взимам албума в черна подвързия. Сигурно тук са негърки?

Оказва се, че не.

На първата страница има снимка на жена, прикована към стола. Зад гърба й има глуха тухлена стена, главата й е отметната и лицето й не се вижда, но полуразголеното тяло обещава много. Веригите са лъскави, с нарочно едри брънки. В краката на жената, на пода, лежи кожен камшик.

Така.

Затварям албума, отмествам го към ъгъла на масата. Нека чака садисти и мазохисти.

Наистина „Всякакви забавления“.

Гледам разноцветните обложки. Нека да позная. Например небесносинята подвързия.

Виж ти, познах! От първата снимка жизнерадостно ми се хили холивудски киноартист, вече трета година прославен като секс символ. Облечен е с кожено яке, ботуши и дантелено бельо. Хей, приятел, ама че късмет.

Разбира се, надпис под снимката липсва. Даже ако нещастният красавец, който никога не е страдал от хомосексуализъм, предяви към бордея иск, да се докаже нещо ще е сложно. Снимката е леко променена и никой не би я сметнал за улика. Освен тези, разбира се, които са посещавали дълбочината и знаят как завършва образите възбуденият от дийп-програмата мозък. Но онези, които познават виртуалността не от втора ръка, знаят и закона й. Най-главния.

Свобода.

Във всичко и за всички.

Може би това е правилно…

Слагам актьора върху дамата с веригите. Нека се развличат, горките.

Розов албум… лесбийки? Странно…

А, просто двойки. Две мадами с предизвикателни погледи, едната стои на колене, втората се опира на раменете й, хищно ме гледа. Не-не-не. Не днес. Не след четиринадесет нива на „Лабиринта“. Постойте си настрани, двете няма да скучаете, с далака си го усещам.

Кафяв албум. Фантазията ми е пас, налага се да го отворя.

Старица в провиснала рокля.

Боже мой, наистина за всеки вкус! Подстрекаван от любопитство, потривам снимката с пръст. Старицата на снимката оживява. Кокетно се усмихва, започва да пристъпва, ситни с крака, и разкопчава дрехата си.

Бабче, ти си се побъркала…

Слагам кафявия албум върху розовия и започвам да се смея. Охранителят в ъгъла ме поглежда, но си трае. Не издържам и го питам:

— Има ли… клиенти?

Посочвам с пръст кафявия плюш. Охранителят сдържано кима.

Виолетов. Въртя го в ръце, напразно се опитвам нещо да измисля. Предпазливо поглеждам първата страница… ами ако са дядовци?

Козичка.

Имам предвид — коза. Млада. Беличка, с къси остри рогца.

Вече не се смея, нямам сили. Между другото коза не можеш да докараш във виртуалността. Значи или е човек-оператор, или програма… имитираща сексуалните стереотипи на млада развратена коза.

Бабо, издои козата.

Остават три албума — бял, зелен, жълт. Отварям белия, неизвестно защо терзан от мисли за елфи, ангели и прочее ефирни създания. Не познах. Просто жени. Както си му е редът, на първата страница е известна топмоделка във вечерна рокля на Карден.

Добре, роклята после ще я видим. Премервам в ръка зеления албум. Какво още остана от могъщите еротични фантазии? Деца, разбира се. Отварям албума. Аха. Малолетен милионер, киноактьор и любимец на застаряващите домакини. Помогни на бабата да държи козата, момченце…

Жълт албум. Пак познах. Лицето на момичето ми е смътно познато, май че също е артистка. Антуражът е поразителен — простиращ се до хоризонта плаж под лъчите на изгряващото слънце. Вместо да се печеш, детенце, занеси кофичка прясно козе мляко в колибата.

След като се справих с най-„всякаквите“ от предлаганите забавления, си сипвам чаша вино. С жест показвам купчината албуми с нетрадиционни партньори, охранителят мълчаливо ги взима и ги отнася.

Трябваше оня с животните да го разгледам. Интересно дали там има млади крокодилици и зрели като Мадам лебеди? Впрочем и да няма, ще доставят по молба на клиента. Кеф ти зелен октопод, кеф ти питбулка.

Започвам да преглеждам бялата книга, от време на време карам мадамите да правят стриптийз. Изборът е потресен. Кинозвездите и манекенките свършват доста бързо, следват неизвестни лица. Непознати, но симпатични. Не се сдържам, поглеждам в края на албума.

Бял лист с надпис: „Нарисувай щастието си“.

Да, оттук никой няма да си тръгне обиден.

Преглеждам албума по-бързо. В края на краищата мога да погледам разсъблечени мацки, в движение или не, по по-евтин начин, отколкото киснейки в дълбочината.

Негърка с набедрена превръзка, ескимоска в кожи, корейка на рогозка, полинезийка с халка в носа. На виртуалността не й е присъщ расизъм.

Прелиствам още по-бързо. Страница, втора, трета…

Вика.

Замръзвам, гледайки момичето, което ми се усмихва всяка сутрин.