Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (11)

111

Нито един нормален обитател на Дийптаун не може да излезе от дълбочината самостоятелно. Той просто няма да види своя компютър, няма да може да въведе команда за изход или да се свърже с операционната си система с гласова връзка. Само във виртуалните къщи, където стоят нарисувани аналози на истински компютри, подсъзнанието милостиво дава тази възможност. От дълбочината се излиза оттам, откъдето си влязъл. В своята измислена къща, която може да бъде дворец или колиба, но с „истински“ компютър.

Затова съществуват таймерите. Те са вградени във всички програми, от майкрософтския „Windows Home“ до руските „Вирт-Навигатор“ и „Дийп-командор“. Максимумът за пребиваване в дълбочината е четиридесет и осем часа. Срок, през който човек не умира от глад и обезводняване. Здравомислещите потребители обаче винаги слагат по-кратко време. От два часа до към денонощие… Маниака, който си слага таймера за тридесет и шест часа е вече изключение. Пробуждането на човек, мотал се в дълбочината две денонощия е зрелище… с лоша миризма.

Разбира се, таймерът може да се кракне и да се изключи. Или да се кракне и да се сложат още една-две нули към четиридесет и осемте часа. Но подобни камикадзета се намират рядко, а краят им ще бъде печален.

Например такъв като на Неудачника.

„Лабиринта на Смъртта“ не може да се мине на един път. Просто не стигат сили. Във виртуалността сънят отстъпва, но въпреки това има граници на издръжливостта. Затова в края на всяко ниво играчите получават достъп до менюто на играта, където има възможност за запис на координатите и излизане в обикновената дълбочина. Излизане за последващо завръщане.

Но понякога се намират оптимисти, които решават да минат „Лабиринта“ от раз. Да повторят първото, легендарното потапяне във виртуалността. Те кракват защитния таймер, понякога сами, понякога използвайки някаква хакерска програма. Отрязват си гарантирания път назад. И се гмуркат на самото дъно.

Оттам ги вадят дайвъри. Всички мощни игрови центрове имат връзка с някой от нас. А най-големите даже държат анонимни сътрудници на постоянен договор. По-евтино е да ни плащат на нас, отколкото на роднините на загинал от изтощение играч.

Гледам Неудачника. Той е облечен с обикновен маскировъчен костюм, шлем-маска, оръжието му е само пистолет. Или така е дошъл на тридесет и трето ниво, или вече са го убивали. След като загине в „Лабиринта“, играчът автоматично се възстановява в началото на нивото с минимум снаряжение.

— Идиотщина… — казвам аз.

— Какво? — заинтересува се Гилермо.

— Отдавна ли е там?

— Тридесет и девет часа. Ние следим играчите от момента на влизането им в системата.

Така. Значи човекът без лице се е заинтересувал от Неудачника почти веднага след появата му в „Лабиринта“? Бдително го е следил и веднага е започнал да свиква дайвърите.

— Таймерът му може да е включен за две денонощия.

— Да. Ах, колко неапетитно! — Гилермо въздиша. — Да пикаеш и акаш в костюма си… пфу.

Защо човекът без лице вдига аларма?

Нищо страшно засега не се е случило. Просто още един самоуверен любител на игри.

— Отдавна ли седи така?

— Около денонощие. — Гилермо кимна. — Да, странно е. Той опита да мине нивото пет пъти… после се смири. Седна си при входа.

— И какво направихте?

— Изпратих Анатол. — Гилермо разперва ръце. — Той умее да прави това… да извежда до края на нивото…

— И какво?

Информацията се налага да я вадя с ченгел. Не защото Гилермо иска нещо да скрие. Той просто не разбира какво именно ме интересува, свикнал е да общува подготвени, разбиращи от половин дума дайвъри.

— Обяснете ми всичко по реда си, Вили.

Гилермо кима.

— Играчът влезе на нивото преди двадесет и девет часа. Пет пъти се опита да го мине, убиваха го. Бързо.

— Демонът?

— Не, демона той… пуф-пуф! Другите играчи. После той си седна и започна да си седи. Пратихме Анатол, той тръгна да води Неудачника. Убиха ги. Анатол тръгна втори път, но пак не им провървя. Клиента го убиха, Анатол много се ядоса. Изпозастреля всички, като бяха там. — Гилермо снизходително се смее. — Днес дайвърите трябваше да опитат заедно. Ще поискам отчета, да?

— Да — казвам аз, без да откъсвам поглед от екрана. Младо момче с маскировъчен костюм и пистолет. Какво е изплашило Човека без лице? Защо той счита, че този случай няма аналог? Защо предлага за тази несложна задача Медал на Всепозволеността за награда? — Вили, а още нещо странно станало ли е?

Появява ми се смътна надежда, че е ставало дума за съвсем друга задача.

— Не.

— Нищо?

— Нищо-нищо! — Гилермо разперва ръце. — Ние се грижим за своите клиенти. В „Лабиринта“ всичко е под контрол.

Гледам екрана и чакам.

— Така… — казва Агире с любопитство. — Така-така… Сутринта са опитвали да го изведат още два пъти. И през деня… три пъти. Не се е получило.

— А вие не знаехте това? — не се сдържам да не го заям.

— Ние не пречим на инициативата на нашите служители — с достойнство отговаря Гилермо. — Ситуацията засега не е критична.

Той е прав, разбира се. Но в мен възниква лека, невнятна тревога. Кой е той, затъналият в тази неприятност играч? Президентът на САЩ, римският папа, Дмитрий Дибенко?

— Кой е той? — питам на глас. Гилермо вдига рамене:

— Това не се знае…

— Не контролирате ли потребителите?

— Ние сме център за развлечения, а не КГБ — с вкус отговаря той. — Информацията може да бъде открадната. Как мислите, ще се зарадва ли солиден директор на корпорация или арабският шейх на статия във вестника за неговите разходки из нарисувания свят?

— Е и какво…

— За вас — нищо. На обикновените хора ще им е смешно. А солидните хора ужасно не обичат да им се смеят!

— Можете ли да го изключите ръчно?

— Как?

Наистина как? Дори да се проследи линията, по която играчът е влязъл в „Лабиринта“ и да се прекъсне връзката — нищо няма да се промени. Човекът ще увисне в празнота, или светът около него ще застине като на снимка, това вече зависи от решението на неговото подсъзнание. Все едно да се изолира един удавник с непрозрачен похлупак, за да не тревожи останалите къпещи се.

— И все пак проследете му канала… — казвам аз.

— Това е много сложно. — Гилермо театрално ми сочи града зад прозореца. — Там има две хиляди тридесет и шест… простете, вече две хиляди тридесет и пет играчи. Това са две хиляди тридесет и пет… нет, сега седем… телефонни линии! Всичко това отива на двадесет и осем основни сървъра, после се дели на нива, обработва се от нашите и наети машини на всички континенти. Ние използваме четири спътника за синхронизация на обмяната на данни. Да влезе в „Лабиринта“ може както абонат от „Интернет“, така и неорганизиран потребител, свързал се на един от седемстотинте телефонни номера на компанията…

— Разбирам — казвам аз. Не, разбира се, да си проследи Неудачника може. Но това удоволствие ще струва толкова скъпо, че е безполезно да убеждавам Гилермо. — Можете ли да извикате вашите дайвъри?

— Те сега не са в мрежата.

И това е разбираемо. Ако те наистина са се опитвали да измъкнат Неудачника цяло денонощие, то сега просто спят. Единият в Украйна, другият в Канада. Може би псуват насън.

— Добре — решавам аз. — Възможно ли е да се отиде направо на тридесет и трето ниво?

Гилермо отмества поглед.

— Отдавна ли сте играл? Имате ли сейвове?

— Не…

— Тогава ще трябва да тръгнете от самото начало.

Ето такова нещо не съм очаквал.

— Ама че глупост! Всички игри имат служебни канали за преминаване между етапите! Вие да не би да сте изключение?

— Да.

— Но защо?

— „Лабиринтът“ има голям награден фонд за установяване на нов рекорд на ниво или скоростно преминаване на цялата игра.

— Помня, и какво… голям фонд?

— Голямата награда е половин милион долара. Тези пари ще ги получи този, който успее да мине всички нива и да унищожи Принца на Пришълците за четиридесет и седем часа и петдесет и девет минути — в гласа на Гилермо зазвучава рекламна тържественост.

Аууу…

Защо не съм играч?

— Това е голяма сума — неизвестно защо отбелязва Гилермо. — Да?

Всякакви кодове, даващи на играча неуязвимост или пълен арсенал и снаряжение ще бъдат счупени, когато става дума за половин милион. Всякакви служебни канали ще бъдат намерени и използвани. Щеше да ни се наложи често да изплащаме наградите… по-точно да не ги изплащаме изобщо.

— А как тогава работят вашите дайвъри?

— Те предварително са минали „Лабиринта“. Имат сейвове на всички нива, на всички опасни места. До две минути са на мястото.

Добро начало.

— Колко време отнема стигането до тридесет и трето ниво?

— От двадесет и пет часа — и до безкрайност.

На какво всъщност е разчитал човекът без лице? Ако за едно денонощие дайвърите на „Лабиринта“ не успеят да измъкнат Неудачника, то той изобщо не може да бъде спасен…

Гилермо мълчи и ме наблюдава.

— Мога ли да получа поне карти на нивата? — питам аз. — Пълни карти?

— Не. Пълни карти не съществуват. „Лабиринтът“ се променя постоянно и самостоятелно. Това не е филм, не е книга, Стрелецо. Това е цял свят, свят на чудеса! А чудото не може да бъде неизменно.