Метаданни
Данни
- Серия
- Лабиринтът на отраженията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Лабиринт отражений, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Светлана Нанчева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- @От преводача
- @Публикувано първо в Читанка
- @Фен превод
- Близко бъдеще
- Виртуална реалност
- Изкуствен интелект
- Лабиринт
- Теория на игрите
- Оценка
- 5,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- NomaD(2016 г.)
Издание:
Автор: Сергей Лукяненко
Заглавие: Лабиринт от отражения
Преводач: Светлана Нанчева
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо издание
Издател: Читанка
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: Руска
Редактор: Антонио Гинев
Коректор: Антонио Гинев
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058
История
- —Добавяне
110
Административната сграда на „Лабиринта на Смъртта“ в покрайнините на Дийптаун е двуетажна, облицована с розов варовик. Тя има мирен и уютен вид, това е по-скоро жилищна сграда, отколкото кантора. В такива котиджи сигурно живеят американските семейства от средната класа. Входът на „Лабиринта“ е в съседство, и изглежда къде-къде по-ефектно. Стоя в градината, разглеждам охранителя пред вратата. Той е с маскировъчен костюм, стандартната униформа на играчите, и с пушка в ръка. Мутрата му е непроницаема, той стои без да помръдва. Човек ли е или не е? Глупав въпрос, още повече, че една добре направена програма не може веднага да се различи от човек. Минавам покрай охранителя, озовавам се в неголяма зала. През прозорците струи ярка слънчева светлина. Покрай стените са наредени масички със списания, меки кресла. По средата на залата има по-солидна маса, зад нея седи усмихната девойка. Секретарка, и, изглежда, жива.
— Добър ден — казвам аз.
Лицето на секретарката леко се променя.
— Добър ден — казва тя. Гласът е мек, приятен. Изглежда ме превключиха на руската сътрудничка на фирмата.
— Необходимо ми е да се срещна с вашето ръководство — започвам без церемонии.
— По-конкретно, ако може.
Девойката е самата любезност. Но да пробия през този заслон не е по-просто, отколкото през монстера на моста в „Ал-Кабар“.
— Имам конфиденциална информация за ръководството на „Лабиринта“.
— И все пак ви моля накратко да изложите целта на визита.
Какво пък…
— Бих искал да съобщя на господин Гилермо Агире, че съм осведомен за малкия проблем, възникнал тия дни, и за това, че сътрудничещите ви дайвъри не са могли да го решат. Имам намерение да предложа услугите си за разрешаването на възникналия проблем.
Секретарката кима.
— Една минутка, моля.
Тя става без да бърза и се скрива зад една от вътрешните врати. Аз търпеливо чакам. Всичко е много мило и патриархално. Никакви компютри, никакви монстери. Не офис на най-мрачния и скъпо струващ атракцион в историята на човечеството, а дребна кантора за търговия с тоалетна хартия…
Девойката отсъства дълго. Омръзва ми да стоя и сядам в едно от креслата, прелиствам разхвърляните по масичката вестници. Тихо и мирно. Освен мен няма никакви посетители, макар че всъщност със сигурност ги има. Просто ние не се виждаме един друг, а те общуват с други сътруднички на фирмата.
— Господин…
— Стрелец — казвам аз и ставам. — Наричайте ме Стрелец.
Девойката кима.
— Господин Гилермо Агире ще ви приеме.
В гласа й има леко любопитство. Изглежда, тя не е подозирала, че в „Лабиринта“ има някакви проблеми.
Влизам през посочената врата и застивам.
Това е красиво.
Помещението има неправилна триъгълна форма, едната стена е напълно прозрачна, през нея от голяма височина се вижда залят от червеникавата светлина на залез град. Не Дийптаун… по-скоро — Сумрачния Град. Масата на началника на службата на безопасността на „Лабиринта“ господин Гилермо е подковообразна. На нея има три компютърни монитора, клавиатура и нищо друго. Самият господин Гилермо вече става насреща ми. Той е на средна възраст, слаб, много загорял, по къси гащи и тениска.
— Здравейте — той пръв ми протяга ръка. — Значи вие сте Стрелеца, така ли? Наричайте ме просто Вили.
Добре, щом иска, нека да е Вили.
Стискам му ръката.
— Вие сте казал такива интересни неща… да? За проблеми, дайвъри, помощ… — Вили се смее и маха с ръце. — Бам! Бам! Такава помощ?
Интересна програма-преводач. Силен акцент, паразитни думи, все едно че Гилермо говори на руски самостоятелно. Някак си друго отношение се получава към човека…
— Искате ли да бъдем откровени? — предлагам аз. Вили-Гилермо бърчи чело и кима. — Аз съм дайвър.
— Да? — учтиво се интересува Вили. — А какво е това?
Усмихвам се в отговор. Казвам:
— Сигурно вашите двама сътрудници, украинския и канадския, могат да ви го обяснят по-бързо. Имам предвид дайвърите, които работят на постоянен договор при вас.
Вили ме гледа и мълчи. Дълго. После кима:
— Аз мислех, че Анатол е руснак. Значи той е украинец?
Да. Човекът без лице е осведомен по-добре от началника на службата за безопасност на „Лабиринта“.
— Това са детайли — казвам аз.
— Седнете, Стрелецо… — Вили доближава едно кресло, самият той отива до прозореца. Гледа залятия от кървавото зарево град. — Значи вие сте дайвър?
Кимам.
— Това е крайно интересно. Това е необичайно! — Вили вдига показалец. — Всички търсят дайвъри, всички имат молби, бизнес, въпроси… вие сам идвате при нас.
Мълча.
Вили се обръща.
— Имате красив костюм, Стрелецо — казва той. — Към него е добре да има… кепе! Такъв малък сив кепе!
Разбирам. Простичък тест.
— Вика…
Вили се усмихва. Ясно. Същият фокус, който ми приложи човекът без лице. Аз съм отрязан от своята операционна система. Отдавна следваше да очакваме подобни играчки.
Дълбочина, дълбочина, не съм твой…
Оказа се, че ме боли главата. Бирата, все пак…
Свалих шлема, протегнах се за мишката. Пуснах „Биоконструктора“, бързо избрах от менюто прозореца „Дрехи“, после „Шапки“, намерих нещо средно между барета и таке. Залях го със сиво-метален цвят. И го надянах на фигурата си — личност номер седем, Стрелец…
deep
Ентър.
Баретата е на главата ми. Не знам, дали това имаше предвид господин Агире. Но той като че ли е удовлетворен.
— Ние ценим работата на дайвърите — произнася Вили. — Но нашите постоянни сътрудници се справят с нея. Трябва им време, не много. Ние ще ви предложим интересна работа. Да?
Клатя глава, баретата ми се килва настрани.
— Господин Гилермо — почтително, но твърдо отговарям аз. — Става дума за един конкретен проблем, в който искам да помогна на „Лабиринта“.
Учудено вдигнати вежди.
— Тези дни в „Лабиринта“ се е случило странно произшествие…
Млъквам, очаквам реакция. Вили явно се замисля.
— Произшествие? — кима към прозореца. — Тук всеки ден има хиляди произшествия. Война! Изстрели! Веселба!
Нима човекът без лице греши? Започвам да се чувствам като идиот.
— Вашите дайвъри… — започвам аз. — Вчера, например, успяха ли да се справят?
Това е единственото, което знам. Дайвърите на „Лабиринта“ не са оправдали надеждите…
— А! — Вили кима. — А! Неудачникът!
За всеки случай кимам.
— Това проблем ли е? — Агире става сериозен.
— Доколкото знам — да.
Пауза. Гилермо преценява нещо мислено.
— Господин Стрелец, какво ви е известно?
Безсмислено е да лъжа. Пред мен не човек, с когото мога да блъфирам.
— Твърде малко. Съобщиха ми, че в „Лабиринта“ има проблем. Че вашите дайвъри не могат да го решат. Помолиха ме да ви окажа съдействие.
Отново пауза. Аз съм анонимен и да бъда посветен в неприятните страни от живота на компанията е рисково. Но Гилермо явно има нюх за неприятности и за преодоляването им.
— Ще подпишете ли договор за еднократна услуга? — тонът му става бърз и делови.
— Да.
— Пълно неразгласяване на ситуацията — добавя той. — С всички възможни наказателни санкции.
— Да…
— Моля, Стрелецо — той посочва своята маса. Аз се доближавам като мисля, че сега ще се състои подписването на документите за сътрудничество. Но Вили сочи средния монитор. — Това е тридесет и трето ниво на „Лабиринта“, господин Стрелец. „Дисниленд“.
Гледам екрана, и нивото хич не ми допада. Най-малкото заради това, че във времената, когато съм ходил там, то изглеждаше по съвсем друг начин.
— Много, много лошо ниво — казва Вили. Уточнява: — Тежко. Това е началото. „Руски планини“. Това… — той поставя пръстите си на клавиатурата и изображението се премества, — е демон-хващач. Лош!
Като че ли въображението на създателите на „Лабиринта“ е раждало добри демони…
— Това е той… — още едно докосване на клавиш. — Неудачникът.
Гилермо мълчи, но не заради театралната пауза — на екрана няма нищо необичайно. Просто размисля.
— Значи това е проблемът, Стрелецо? Да?