Марко Ганчев
Баснописец и животни

Животните в гората, дето

все тъй я карат общо взето:

едно животно другото напада,

едно животно другото изяда,

и те веднъж

изпитали досада.

Ех, рекли си, животът е борба,

но в него има нужда

и от веселба.

И тъй като и слон и мравоед,

и хищници, и тревопасни,

дочули за един поет,

че пишел много смешни басни,

поканили го да ги почете:

да дойде и им почете.

И баснописецът —

писателски акъл —

се съгласил и отишъл.

На басните му смели и умели

животните до сълзи се посмели.

Лъвът се смял на басни за осела,

оселът пък на зая — че е плах,

а охлювите — на орела,

орелът пък — на тях.

Изобщо, пукнали от смях.

Ех, пукнали, но не съвсем.

Щом свършил баснописецът,

вместо подем

настанала зловеща тишина.

Далече някъде

изгрухала свиня.

Лъвът изхъркал: — М-да!

Повторил папагалът: — Мда, мда, мда.

Разбира се,

това вещаело беда.

Зад близката могилка тигъра

приклекнал с хищната си фигура.

Вълкът затракал зъби,

а знае се,

че не закусва с гъби.

Раздвижили се:

лиса,

риса,

смока,

даже и слепока.

Преминал сякаш през гората ток

и всичко се приготвило

за скок.

Попитал ги поета

със думички почти безгласни

(понеже стискал в зъби

душицата си клета):

— Защо? Нима са лоши

мойте басни?

Отвърнал славеят от бора:

— Ох, басните ти са добри,

но ги чети пред хора.

1966