Стефан Стамболов
Кога

На, стана толкова време

във робство ти лежиш,

на, стана толкоз векове

мълчиш, търпиш стоиш!

        И работиш за другите,

        и теглиш като вол,

        но виждат се месата ти

        и пак си гладен, гол.

И нямаш нищо ти добро,

с което да се утешиш,

натиснало те е отвред зло,

а ти мълчиш, търпиш.

        Народе клет, я ми кажи,

        се тъй ли ще търпиш,

        се тъй ли враговете си

        ще храниш, ще кърмиш?

Кога кажи ще станеш ти

и с силен, страшен глас,

ще кажеш: „Тук изедници,

отпреде ми на съд!

        Търпях аз толкова време

        и работих кат вол —

        вик сити сте, облечени,

        пък аз се гладен, гол.

У вас палати мраморни,

аз нямам де да спя,

у вас безценни камъни —

пък аз от глад да мра!

        И всичко, що вий имате,

        се мой е то имот,

        що плюскате, що пръскате —

        на моя труд е плод.

Без мярка вий ме мъчихте

и пихте мойта кръв,

сега ще ми отплащате —

аз искам «кръв за кръв!»“

        Кога, народе, турците

        от твоята земя

        ще махнеш, чорбаджиите

        ще смажеш кат зъмя?

Кога и ти ще заживейш

свободен, нов живот?

Пред себе си и другите

ще казваш „Не съм роб!

        Погина вече моят враг,

        добих си нов живот,

        и заживя сякой човек

        от своя собствен труд.

Аз нямам ни началници,

ни господин, ни роб.

Ний синца сме работници —

свободен сме народ…“

 

Одеса, 1873 год.