Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (7)

СЕДМА ГЛАВА

Вихър учи ламята да говори, а Вихра гъделичка динозавъра с панделка и обявява брат си за подозрителна личност

Направиха още няколко скока във времето и докато Вихър изчисляваше дали земната кора се е втвърдила достатъчно, за да издържи тежестта на летящата чиния, Вихра прецени на око, че ще издържи.

— Пък и не съм закусвала сутринта и това много ще облекчи земната кора.

Той се съмняваше.

Тя настояваше.

Докато мръкна.

Тогава Вихър се отказа да спори и премина към действие. Чу се нещо, което напомняше несполучливия опит на Кики да пренесе сервиза за хранене от трапезарията до кухнята, без да го изпусне. Сега обаче трясъкът се дължеше на кацането на летящата чиния.

— Видя ли, че издържа? — Вихра имаше пред вид твърдостта на земната кора.

— Улучихме канара! — Вихър имаше пред вид само къс от земната кора.

Сестра му изскочи от летящата чиния, почука с пета по някакви зелени фаянсови плочки и възрази, че не — не познал.

— Кацнахме в баня. Най-после ще се окъпем.

— Баните със зелени фаянсови плочки в мезозойската ера ми се струват опасни за къпане — щракна с пръсти Вихър, като че ли щракането с пръсти и безпокойството са едно и също нещо.

И Вихра изщрака с пръсти и взе да се безпокои.

Чак когато съмна и видяха, че не са в баня, а на остров сред голямо езеро, се успокоиха.

Прибързано. Плочките под краката им се разшаваха, водата закипя от мехури и от нея щръкна дълга и дебела шия, която в горния край завършваше с огромна змийска глава, а в долния се съединяваше с острова. Значи бяха кацнали на гърба на…

— Ламя! — изписка възторжено Вихра. — Чудесен екземпляр!

— Това е ихтиозавър. Вид влечуги, изчезнали много отдавна.

Вихра не беше съгласна, че нейната ламя прилича на отдавна изчезнала. По-скоро й приличала на отдавна неяла…

Чудовището наистина показваше завиден апетит. Непрекъснато потапяше глава във водата и измъкваше оттам костенурки с размери на кухненски шкафове, които в огромната му паст се губеха като слънчогледови семки. И точно като слънчогледови семки ги хрускаше и плюеше черупките на петдесетина метра.

— Ако се яви на състезание по бързо люпене на семки, ще стане абсолютен световен шампион!

— И по далечно плюене няма да остане на второ място. — Вихра беше на път да разпита ламята участвувала ли е в такива състезания и на кое място се е класирала.

— Питай, питай! — поощри я Вихър. — Побеседвай си с нея. Много ще ти прилича!

— А ти?

— Аз лично нямам никакво желание да видя кецовете си изплюти на петдесет метра. Жал ми е за тях.

Вихра обаче не пожали кецовете му. Вихра започна беседата. Моля ви се! С тиролска песен я почна. Изглежда ламята обожаваше да слуша сутрин тиролски песни, защото веднага извърна лакомо глава.

Ами сега?

На Вихър му дойдоха триста идеи и той се спря на последната: да я хипнотизира. Безсмислеността на постъпката му би предизвикала нервен тик дори в парче отдавна изстинала лава, но чудовището не получи тик. То изслуша Вихровото:

— Не си гладна!… Не си гладна!… Не си…

И повтори:

— Неси гладна!… Неси гладна!… Неси…

— Браво! — изръкопляска Вихра, ала не се разбра дали хвали ламята, задето е проговорила, или укорява брат си, че е кръстил нещастното зверче Неси и му е внушил още по-голям глад.

Неси поръмжа минута-две с интонацията на Вихър, па ревна със собствена интонация:

— Неси гладна-а-а!…

Стой, та гледай уста!

Освен на челюстите, където всеки нормален звяр би трябвало да има един ред зъби, а не три реда като Неси, зъби висяха от небцето и стърчаха наляво и надясно от вътрешната страна на бузите й. Сигурно и под езика й никнеха зъби.

— И тя ходи все с език, надупчен като трамваен билет. — Вихър посегна към скоростния лост. Вихра му хвана ръката.

— Пусни ме!

Вихра не го пускаше.

— Пус-ни ме! — на срички изкрещя Вихър.

И Вихра премина на срички.

— Ня-ма!

Това била единствената жива ламя, която й говорела и я гледала дружелюбно, а той искал да избягат от нея. Да я оставят самичка! Без хора! Да лишат милото зверче от възможността да се оплаква някому, че е гладно!

— Забранявам ти да се отнасяш така грубо с Неси! — След всяка дума Вихра поемаше въздух, сякаш не говореше, ами плуваше. Във възмущението от брат си плуваше.

По-късно, спомняйки си тези мигове, тя твърдеше, че той не е употребил израза „Извинявай!“. А Вихър беше сигурен, че го е употребил. „Тъй и тъй, рекъл, Вихре, извинявай, но ще те ритна под коленете!“

Извинил се или не, ама я ритна. Вихра падна върху скоростния лост и летящата чиния се отлепи от гърба на Неси точно когато щракнаха зъбите й. Тя преглътна и усетила устата си празна, освирепя. За голямо удивление на езерото. То, бедното, помисли, че е дошло време да се мести другаде. Далеч от родните брегове. Неси така блъскаше и биеше с опашка водата, че дъното непрекъснато се оголваше и от силното слънце изсъхна и се напука.

Последва нещо като цирково представление. Единственото в мезозойската ера.

Неси се хвърли към летящата чиния, уверена, че този път няма да й се изплъзне.

— Почакай я — замоли Вихра. — Забравила е да ни каже нещо.

— Чакам, чакам…

И Вихър действително не мръдна до последния момент. Едва когато Неси връхлетя, дръпна скоростния лост и летящата чиния отскочи вляво. Това бе съпроводено със звук от перфорирането на дебел трамваен билет. Ама че зъбки!

Вихра изохка.

— Ако си е прехапала езика заради теб, да знаеш, че няма да ти го простя!

Неси изрева и ги погна в кръг по езерото.

Гонитба — дъхът да ти секне!

Е, първо секна дъхът на Неси. На летящата чиния нищо й нямаше. На багажа също. Още повече, че бидонът се беше наместил на мекичко — върху Вихра — и съвсем не се тревожеше дали летящата чиния скача вляво или вдясно, или се навива като гайка около дългата шия на Неси. За да я дразни.

Неси не издържа. Вяло плесна с опашка и потъна в езерото с тътнещ вой. Нещо като тежка дума, че скоро няма да се появи на повърхността.

Вихър каза, че тия допотопни гущери ще изчезнат от земята. И те по-късно наистина изчезнали, защото били грешка на природата. Както твърдят някои хипотези.

— Само Неси има шанс да оцелее. От срещата си с нас поумня малко — изложи и своята хипотеза Вихър. — Но сега е толкова вбесена, че ще си подаде муцуната над водата чак през двайсетия век…

Вихра отказа да вечеря. Не искаше да прости на брат си, задето нервирал милото зверче. Насмалко да се откаже да вечеря въобще до двайсетия век. До появата на Неси.

Следващите дни бяха трудни. Вихър мъкнеше сестра си през някакви непроходими лесове от гигантски папрати и я караше да яде горчиви корени. В действителност насилие нямаше: Вихра сама си го изпроси. За да си почине от полета, излъга, че държи да опознае отблизо флората на мезозойската ера.

— Ако щеш, дори се слей с първичната природа — насърчи я Вихър — и яж корени. Много ще ти прилича!

И Вихра ядеше, но го обвиняваше, че не всички са сладки. Попадала и на горчиви.

— Ще хвана тоя, дето тича пред мен и ги маже с горчица — заканваше се тя. Дори не спа няколко нощи, за да улови брат си на местопрестъплението.

Цялата група (Вихър, Вихра и летящата чиния) предизвикваше огромен интерес у всички видове влечуги — четириноги, двуноги, безноги, хвъркати. Нито една от тези твари не можеше да се похвали, че е вкусвала летяща чиния, ала и по опашките им личеше, че не биха се отказали да вкусят.

Вихър просто се съсипваше: летящата чиния ли да пази, която не проявяваше никакъв инстинкт за самосъхранение, или сестра си, чийто оптимизъм и безгрижие граничеха с нахалство. Почти безразсъдство.

Вихра се разхождаше сред трийсеттонните чудовища като сред ангорски зайци. Веднъж ритна един динозавър и го накара да вдигне крак, за да провери има ли гъби под него, няма ли. И най-интересното, че той се съгласи и смирено държа крака си във въздуха, докато нашата Вихра проверяваше.

Безумна постъпка! Очите на Вихър се разшириха до такива размери, че двама очни лекари с шест медицински сестри биха могли да ги прегледат, без да си пречат един на друг.

— Какво се чудиш? Гъделичкам динозавъра с панделката си по петата, затова стои кротко — разнежи се Вихра. — И зверчето обича ласката — погали динозавъра Вихра.

Брат й възрази, че това не е научно обяснение. Динозавърът, според него, бил в настроение да постои на един крак и толкоз!

От ден на ден влечугите ставаха все повече и повече. Сякаш не се занимаваха с друго, освен да се умножават. И явно се чувствуваха задължени да живеят в непосредствена близост с летящата чиния. Склонни бяха и в нея да се настанят. Което радваше Вихра. И което изтощаваше Вихър.

— Ясно е защо човек не се е появил в тая епоха! — сумтеше той.

Нощем беше още по-зле. Фосфоресциращи очи светеха като електрически фенерчета и пречеха на Вихър да спи. В събота вечер той изброи над хиляда фенерчета и пресметна, че ако няма еднооки създания, значи над петстотин чудовища дебнат наоколо.

Неделната утрин не потвърди изчисленията му.

— Може би динозаврите са довели и роднините си? На неделен излет? — хвана се за главата той.

Нашата Вихра обаче нехаеше. Кършеше папрат, опитваше я на вкус и — щом е сладка — хайде в устата на някой звяр.

— Престани да унищожаваш папратта! — загрижи се за бъдещето Вихър. — От нея ще станат каменните въглища. Ако продължаваш така, през двайсетия век ще има енергийна криза!

— Глупости!

— Това е доказано. Научно!

— Какво?! — Вихра беше готова да се бие. — Доказано е научно, че аз в момента дъвча каменни въглища? Ха! И да не си пипнал милите ми зверчета!

Вихър сграбчи сестра си и я метна в летящата чиния.

— Стига толкова!

Вихър прекара длан доста над устата си.

— До тук ми дойдоха твоите мили зверчета!

Вихър оповести решението си:

— Прехвърляме се в неозойската ера — там поне е пълно с бозайници.

Кой знае защо бозайниците не събудиха никаква симпатия у Вихра. Не искала да ги види дори! Тя оставала тук, при милите зверчета. Който заминавал — много му здраве!

Вихър дълго се препира с нея и удържа връх едва когато спомена, че брат им е сто на сто при себеподобните си.

— Тъй ли? — сепна се Вихра. — Ума ми не побира, че ти и Руфо сте бозайници! — извиси глас Вихра. — Впрочем ти винаги си бил съмнителна личност!