Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Бай Анто прилича на лява обувка, обута на десен крак, и Вихър се съгласява, че обстановката не е подходяща да разговарят за ушите на Вихра

И така: всички в къщи лягаха и ставаха с Руфо. В смисъл, че който не спеше, говореше за Руфо, а който спеше, го сънуваше. Дори Кики се промени. Вече не питаше само:

— Добре ли спахте тази нощ?

Питаше още:

— Какво ново сънувахте за Руфо?

— О — въздиша майчето, — бяхме с Руфо на техническа изложба. Ама нали е сън, всичко преплетено: уж Руфо, пък уж Вихра, разглежда експонатите и ми обяснява, обяснява…

— Това все на сън ще ти се случва! — засяга се Вихра. — Наяве кракът ми няма да стъпи на техническа изложба! — тропа с двата си крака Вихра.

А татко затваря очи, като че ли на тъмно вижда съня си по-ясно.

— Заминавам за Япония — припомня си той, — а паспортът ми без снимка. Ами сега? Гледам: Руфо, ама нали е сън, уж Руфо, пък уж Вихър, сяда и ме рисува. Все едно снимка ми прави. Лепвам я на паспорта, удрят му печата и хайде в Япония…

— „Хайде в Япония“ с моя рисунка все на сън ще ти се случва! — мръщи се Вихър. — Наяве ръката ми няма да пипне четка! — размахва и двете си ръце Вихър.

Пък бабчето само дето не плаче.

— Аз не спах. Нали Кики все ходи и ходи на-сам-натам… Та си спомнях как Руфо белеше картофи. Още не съм се наканила да готвя мусака и той напълнил цяла кофа…

— Извинете, цяла кофа ли казахте? — включва се в разговора и в контакта Кики. — Кой е изяждал толкова картофи? — тревожи се Кики. — Вредно е! — цитира Кики петдесет и трета страница от медицинската енциклопедия за вредата от преяждането. И се изключва от контакта.

— Цяла кофа! — не отстъпва бабчето. — Ходя по съседите с кофата и раздавам белени картофи. До днес си спомнят…

Кики иска да знае какво си спомнят.

— Кофата ли?

Бабчето се сърди.

— Все пак кой е Руфо? — набра смелост да попита в сряда Кики, убеден, че всички ще разправят чудеса за него, но няма да се сетят да му кажат кой е все пак Руфо.

— Руфо, червенокосия е… — майчето, татко и бабчето тържествено се изправиха на крака. — …е брат на Вихър и Вихра! — Майчето, татко и бабчето седнаха. Още по-тържествено.

— Брат ли?! — Вихра погледна така, сякаш пред очите й от кокоше яйце се излюпи пате.

— Наш брат?! — Вихър погледна така, сякаш същото това пате каза „бау-бау“.

Кики единствен запази самообладание и продължи да сипе въпроси:

— Къде сте го пратили? Надалече ли? Защо не ни пише писма? Или поне телеграми?

— Никъде не сме го пратили — увеси нос татко.

— Сам замина — просълзи се майчето. — От срам, че Вихра рисува точки и мрази техниката. От срам, че за Вихър изкуството е вятър и мъгла.

— Направи машина на времето и отлетя — разплака се бабчето. — Разкри си душата пред мен на тръгване: щял да походи малко из вековете, да се поучи от човешката история. Иначе как щял да стане истински човек!

Ами да, как ще стане!

И тримата поклатиха глави ей тъй. Като че ли клатенето на глава ей тъй и съгласието с Руфо е едно и също нещо!

— А много ми липсва.

— Много ми липсва.

— Много.

И на тримата им липсваше.

Кой ли можеше да замести Руфо в техните сърца? Кики заседна над сметачната линийка да изчисли.

Този ден Вихър и Вихра отбягваха да се срещат. Ходеха замислени, спъваха се в мебелите, докато накрая Вихър се блъсна в татко и попита:

— Коя е движещата сила в живота?

Татко се бръснеше и беше насапунисал цялото си лице, но въпреки полетелите на всички страни сапунени мехури, отговорът му прозвуча съвсем сериозно:

— Любовта.

После обеща като се обръсне да поговорят по-подробно по въпроса. Нашият Вихър каза, че подробностите сега-засега не му влизат в работа и потърси Вихра.

— Трябва да проведем важен разговор. На четири очи.

— Да проведем. Докато не е довтасала ламаринената глава…

— О, вие ме чакате? — тутакси довтаса Кики. — Надявам се, че не ви преча — настани се между тях Кики. — Вярвам, че няма да ми откажете дребната любезност да изчислявам във вашата компания — извади сметачната линийка Кики.

Вихра нечуто промърмори „Любопитна ютия!“ и предложи на брат си да мушнат глави под възглавницата, за да проведат разговора насаме.

Така и направиха.

След половин час Вихър вдигна възглавницата и попита:

— Разбра ли?

— Какво да разбера! Как да разбера!

Та той през цялото време, докато говорел, затискал ушите й с възглавницата.

Понеже Кики още изтезаваше сметачната линийка, пак се уединиха под възглавницата.

— Обичаш ли майчето, татко и бабчето?

Обичала ги.

— А Руфо?

И него.

— Значи — отдъхна си Вихър — движещата сила е налице. — Остава ни… — И той изприказва куп приказки какво им остава.

— Да, но ти и аз не можем да се променим — полупопита, полунастоя Вихра, — по-лесно е да намерим Руфо!

— Да, обаче къде е?

— Едва ли е на тавана или в мазето — съобщи резултата от изчисленията си Кики.

— Верни са ти изчисленията. Млъкни! Замислил съм следното… — Вихър натисна възглавницата, за да не подслушва Кики и заразказва надълго и нашироко, увещавайки Вихра, че полетът с машината на времето е напълно безопасен. Нещо като пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки.

А Вихра? Последната дума беше нейна.

— Съгласна ли си?

Вихра не обелваше зъб и той се ужаси да не би пак да е затискал ушите й и тя пак да не е чула. Дръпна възглавницата и я видя пребледняла, с изцъкления поглед на риба, която се е объркала (морето и небето са еднакво сини) и ден и половина е плувала из въздуха. Нещо като задушена.

— Затискали сте устата и носа й — на минутката изчисли Кики. — Недостиг на кислород — постави диагноза Кики. — Приложете изкуствено дишане — предписа метод на лечение Кики.

Вихра скоро дойде на себе си.

— Чу ли поне какво ти говорих?

Чула. С всичко била съгласна. Най-много й допадало, че полетът ще прилича на пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки.

— А на какво ще прилича машината на времето?

Въпросът бе труден, но Кики бе насреща. И това изчислил, докато те си говорели на четири очи. Най-подходяща била формата на чинията. На летящата чиния, разбира се.

През следващата седмица Вихър и Кики изковаха летящата чиния. С големи чукове. Апартаментът — не, блокът се тресеше, сякаш асансьорът бе повреден и всички слизаха по стълбите, яхнали празни варели.

После цяла седмица беше тихо. Вихър и Кики изпипваха двигателя. Прецизна, часовникарска работа.

И в една слънчева утрин Вихър уведоми сестра си:

— Готово. Тръгваме в девет часа. Стягай багажа.

Пратиха Кики за хляб, консерви, кашкавал и други такива.

— И нещо за пиене ще трябва.

Пратиха Кики за лимонада.

— Добро утро — влезе в сладкарницата Кики. — Добре ли спахте тази нощ? — обърна се към продавачката Кики. — Дойдох за лимонада — каза най-после за какво е дошъл Кики.

— Няма. — Продавачката примижа, като че ли от тавана се ронеше мазилка, а всъщност й докривя, че не може да му услужи. — Ще докарат в 9 часа.

— В девет аз ще отлетя.

Продавачката се усмихна.

— Ами като долетиш обратно, отбий се за лимонадата.

Кики също се усмихна — самата приветливост.

— Препоръчайте ми нещо друго за пиене. Имайте пред вид — за дълъг полет.

— За дълъг полет — бидон с боза!

— Благодаря. Чудесно! Взимам го.

Уверенията на продавачката, че се е пошегувала, не разколебаха Кики. Той благодареше, разливаше се в усмивки и си искаше бидона. С бозата.

— Нямаше лимонада — извини се той, домъквайки бидона в къщи. — А бозата е великолепно питие за дълъг полет!

Натовариха багажа, настаниха се в летящата чиния и Вихър дръпна скоростния лост. Двигателят тихо избълбука, но летящата чиния не мръдна.

— Претоварване — изчисли Кики. — Което пречи, трябва да се махне — посъветва Кики. — Може би това? — посочи бидона с бозата Кики.

— Бозата е великолепно питие за дълъг полет — припомни му Вихър. — Кики, бъди така добър да изтичаш до кухнята и да погледнеш колко е часът!

— С най-голямо удоволствие — откликна любезно Кики и със същия тон съобщи вече от кухнята: — Часът е точно девет.

— Точно в колкото трябваше да излетим — дръпна скоростния лост Вихър. — Пък и махнахме което пречеше — подсмихва се Вихра. — Да се грижиш за майчето, татко и бабчето, докато се върнем — извикаха двамата.

По същото време бай Анто излезе на терасата да се порадва на тихата и ясна утрин.

Излезе и ахна:

— Ах! Полудявам!

На отсрещния блок, на петия етаж, където живееха близнаците, прозорецът отведнъж се изду.

— А може и да не полудявам — усъмни се той, когато пердето излетя заедно с рамката на прозореца и увисна над улицата. Какво пък, при ураган цели къщи се вдигат във въздуха…

После пердето се разкъса и от дупката се подадоха сини кецове, подир кецовете се измъкнаха близнаците и той с ужас забеляза, че децата не летят просто така във въздуха, а седят в чиния.

— Все пак полудявам! — простена бай Анто.

И тогава Вихър и Вихра му извикаха:

— Довиждане, бай Анто, отиваме да търсим Руфо, червенокосия!

— А може и да не полудявам — отметна се наново бай Анто. — Щом ме познават и ми доверяват кого ще търсят…

Въпреки колебанията си, след десетина минути той стоеше с измъчения вид на лява обувка, обута на десен крак, пред лекарката в районната поликлиника и правеше пълни самопризнания.

— Аз съм луд. Полудяването настъпи точно в 9 часа. Храня надежда, че съм от тихите луди, защото има и буйствуващи, нали?…

Още в първите секунди Вихра разбра, че полетът далеч не е пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки, както обещаваше Вихър. Напротив — имаше чувството, че е попаднала на сборище от буйствуващи луди, които не жалеха сили да я погубят. Само най-кроткият от тях изглежда не искаше да й причини нищо лошо, освен да отдалечи главата й от тялото поне на метър разстояние. Нещо като да я обезглави. Останалите от припряност ли, от малоумие ли, не вършеха нищо смислено — просто я теглеха, разпъваха, удължаваха, разширяваха и развлачваха.

— Майчице, какво става? — изпъшка Вихра. — Къде сме?

Дори Вихър, който стискаше скоростния лост с две ръце и с цялото си поведение демонстрираше, че той управлява летящата чиния, а не тя него, беше омърлушен.

— Знам ли? — натисна спирачката той. — Май сме се върнали толкова назад във времето, че Слънчевата система още не е образувана и хвърчи на-сам-натам като звезден прах — предположи той.

Предположението му разсърди Вихра.

— Изключено! В устата си имам прах за две-три слънчеви системи, а за ушите ми да не говорим!

Вихър веднага се съгласи, че обстановката не е подходяща да разговарят за нейните уши. Дошли са за Руфо, нали?

Напразно са дошли. Вихра беше убедена, че Руфо не е тук. Тук било прашно.

— Да те видя сега как ще се изкъпеш без вода! — хихикна Вихра, сякаш тя беше се изкъпала с последната капка вода.

— Такова чудо няма да видиш! Ще се прехвърлим напред във времето, където е пълно с вода — ще се удавиш, ако речеш, докато аз се къпя.

Вихра отново изживя ужасни мигове, но когато спряха, светът беше къде-къде по-уреден. Грееше Слънцето, планетите послушно се въртяха около него, само дето Земята приличаше на нажежена монета и следователно, и да имаше вода, тя беше във вид на пара…

— Лошо! Нито ще се къпя, нито ще се давиш — съжали Вихър. — Извинявай, но се налага да мръднем с някой и друг милион години напред.

Да го извини ли? Та Вихра не можеше да отвори уста — огромната скорост просто беше сковала челюстите й.