Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
РУФО ЧЕРВЕНОКОСИЯ. 1980. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика No.11. Фантастичен Роман. Художник: Илия САРЪИЛИЕВ. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 22. Страници: 350.
История
- —Корекция
- —Добавяне
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Децата от целия квартал хълцат за плачещата върба, но Вихър я спасява, размахвайки брадва, и тръгва посред нощ на състезание, което е на другия ден
Въпреки поражението си в художествената галерия, бабчето не се отказа от войните. Хвърли се в атака срещу точките.
Един ден тя се заувърта около Вихра и нашата Вихра веднага усети накъде клони работата. Изчака бабчето да се плесне по челото, сякаш е забравила ютията, включена върху черния панталон на татко, и контраатакува. В упор попита.
— Да не би случайно в джоба си да имаш тетрадка и молив?
Бабчето се оказа костелив орех. Призна само за молива. Тетрадката не била случайно, а нарочно сложена в джоба й. На престилката де.
— Да не би случайно да искаш да нарисувам нещо в тая тетрадка с тоя молив?
Бабчето примигна и Вихра усили контраатаката.
— Тогава вади ги и да почваме. Двете заедно.
— Ама не точки, нали? — усъмни се в тази готовност бабчето.
— Аз поне ще се старая, но за останалите не гарантирам! — Вихра грабна баскетболната топка и я отнесе на покрива на отсрещния блок (същия, който Вихър щеше да взриви). А като се върна, с най-благ глас помоли: — Хайде, първо ти я нарисувай!
Бабчето се взря в топката. На листа се получи нещо като точка.
— Забеляза ли как ми попречи пердето? — изуми се тя от резултата.
— Забелязах — кимна Вихра. — Вече няма да ти пречи пердето — дръпна го Вихра с такъв ентусиазъм, че и корнизът загуби способност да пречи. Беше изкъртен.
Бабчето премълча. Не биваше да се кара на Вихра тъкмо сега.
Тя отново се взря в топката и на листа отново се получи нещо като точка. По-голяма.
— Художниците рисуват прави — оправда се смутено бабчето. — Столът е виновен.
— И това забелязах — кимна Вихра. — Веднага ще се разправим с виновниците! — И без да пилее време да търси по-подходящо наказание за стола, Вихра го запокити през прозореца.
— На те… — Бабчето щеше да каже: „На теб няма да ти се размине за стола!“, но спря посред думата и го извъртя. — На те… расата може да имам повече късмет.
Така третата, най-голямата точка, тя нарисува права, гледайки топката от терасата, и сепнато се ослуша дали не се връщат майчето и татко. Току-виж я упрекнали, че тя учи детето на точките!
А пък на Вихър този ден му тръгна на кавги, скандали и други такива.
Първия скандал му организира бабчето, задето цяла нощ не мигнала от трополенето на Кики. После Вихра загуби някакъв лист с виолетови точки, наруга брат си и обърна сандъчето с инструментите върху главата му. Масльонката, за кой ли път, се изля в ръкава му, той превърна и тази риза в потник с яка и подгони Кики.
— Отиваме да играем футбол!
Кики отказа. Имал да изчислява коефициента на вредното действие от шума при затръшването на врати.
И уточни:
— Вашата сестра тръшка вратите под носа ми.
— Ще играеш футбол! — не отстъпи Вихър. — Ще се уморяваш, за да не тропаш нощем, а да спиш — отне му сметачната линийка Вихър. — Физическата култура е задължителна — тикна топката в ръцете му Вихър.
Предпазливо, като че ли крепеше стъклен абажур, напълнен с компот от малини, Кики занесе топката на двора.
— Какво да я правя?
— Няма да я питаш добре ли е спала тази нощ и няма да й изчисляваш обема! — тросна се Вихър. — Ще я риташ!
Според Кики ритането беше излишно. Защо да си похабява обувките? Новите обувки!
— Това е без значение. За да получиш, трябва да дадеш! — И Вихър обясни, че ето, обувките може би ще се скъсат, но в замяна Кики ще получи плавна походка, бързи рефлекси и други такива.
— Що са ми тия рефлекси? — приглади с безразличие антената си Кики.
Вихър подскочи, сякаш беше обул шпайкове, обърнати от Кики наопаки. С шиповете навътре.
— Що са ти рефлекси ли?
Вихър застана плътно до Кики.
— Добре, ще ти кажа!
Вихър развинти фантазията си.
— Утре като те срещне черна горила с брадва, да не може да те победи!
— Утре ли ще ме срещне?
— Утре!
— Черна?
— Черна!
— С брадва?
— С остра!
— Нищо — нехайно чукна лакът о лакът Кики. — Аз съм от пластмаса и не ставам за ядене.
— Тя няма да те яде — заплаши го Вихър. — Тя ще те хлопне с брадвата по главата и като се разхвърчат батериите ти, ще ги накълца ей тъй — Вихър направи някакво много сложно движение с ръце и Кики се усмихна — ако и горилата върти така брадвата, няма да успее да му скълца батериите. По-скоро ще се самоубие!
Уловил смисъла на усмивката му, Вихър побърза да се поправи.
— Не успее ли с брадвата, ще ги смачка с пета! — За демонстрация Вихър се друсна на петите си. Невероятно силно. Да беше се друсал още десетина минути, щяха да забранят движението по улицата. Заради пукнатините в асфалта.
Страшната картина свърши работа. Стресна Кики.
— Оо — проточи жално той, — къде е топката?
— Тук — отвърна Вихър. — А се рита така — показа Вихър.
— Ясно! — Кики се засили, пъргав като наковалня, и заби обувката си на половин метър от топката.
Вихър смръщи нос, като че ли се беше нажабуркал с олио.
— Ако не си е счупил крака — въздъхна той, — значи от обувката нищо не е останало.
И от чорапа нищо не бе останало, но Кики успокои създателя си.
— За да получа рефлекси, трябва да дам обувките си. Ето, едната вече дадох. — И се втурна към топката, готов да жертвува не само другата обувка, ами и всичките си крайници. Става дума за ръцете, краката и антената, къдреща се вместо перчем над челото му.
Кики обаче не се разглоби и уцели (да не повярваш!) топката с крак. Нещо като случайност. Наистина, просна се по гръб, но й даде такъв фалц, че стрелвайки се в прозореца на партера отсреща, тя изхвръкна след малко от прозореца на шестия етаж. Кой знае, може би с помощта на неправдоподобно въртеливото си движение бе отваряла врати и ползувала дори асансьор!
А какво бе свършила топката в посетените от нея апартаменти, щеше да се разбере вечерта, когато татко с тих глас щеше да помоли семейството да не подстрекава Кики да играе футбол. Иначе трябвало спешно да продадат колата, за да заплатят поне отчасти щетите…
Топката, завърнала се като същински бумеранг, завари Кики с приготвен за шут крак. Той я посрещна от воле и тя, летейки успоредно с втората му обувка, реши, че новоизпеченият футболист има някаква тайна слабост към прозорците. Дори към отворените прозорци на таксиметровите коли. Не, по-добре да се спука, отколкото да се остави в краката на Кики!
Топката тупна на задната седалка на таксито и се спука с подходящ звук.
— Пуф!
— Пуф, я! — рече назидателно шофьорът, без да се обръща. — То се знае, ще се умориш като бягаш (шофьорът погледна спидометъра и подсвирна) със седемдесет километра в час! Качването в движение е опасно! — Шофьорът забеляза Вихър и Кики, които препускаха след колата, и осъдително добави: — Пък и лош пример даваш на децата!
Въпреки приличната скорост на таксито, Вихър и Кики вероятно щяха да го настигнат. Ала те се отказаха. Защо? Заради някакви ужасни викове, писъци и други такива.
След тях търчеше Вихра, сякаш някой я гонеше с брадва.
— Какво е станало? — запита Вихър.
Вихра не можеше да си поеме дъх и пребледняла заекваше:
— С брадва… разбираш ли… с брадва…
Вихър нищо не разбираше, но Кики — да.
— Вашата сестра иска да каже, че горилата с брадвата вместо утре е дошла днес.
Кики се чувствуваше задължен да благодари на Вихра.
— Безкрайно съм ви задължен, задето тичахте да спасите батериите ми.
Кики се поклони.
— Безкрайно съм ви признателен!
Кики утеши Вихра.
— Не се тревожете, аз вече дадох обувките си, но в замяна на това заякнах. Ще се преборя с горилата. Къде е?
Вихра се съвзе и първата цяла дума, която произнесе, бе:
— Ютия! — подчертавайки безгрижието си за целостта на Кики и батериите му. После обясни на Вихър защо е заеквала: — Секат върбата!
— Нашата върба?! — Вихър изрече толкова „не“-та, че в радиус от десет километра не остана място за едно „да“.
В квартала между блоковете се ширеше голяма поляна, насред която растеше плачеща върба. Нещо като център на игрите. Никъде не беше толкова интересно, колкото под зелената шатра от увиснали до земята клони. Когато децата си уговаряха среща, определяха само часа — мястото се разбираше от само себе си — при върбата.
Тримата (Вихър, Вихра и Кики) свариха под върбата бай Анто и един чичко с брадва.
— Не бива! — не позволяваше бай Анто. — Не бива да се унищожават дърветата. Гледай каква красота е!
— Та нали и аз думам същото: красота е! Ама нареждане — път щял да минава оттук — оправдаваше се чичкото с брадвата, но брадвата от опит знаеше, че той ще върти, ще суче, куп приказки ще наприказва и пак ще отсече върбата. Не му беше за пръв път да сече върби.
Вихър дръпна Кики настрани и му пошепна да залисва тия двамата, докато те с Вихра съберат децата от квартала.
Кики пристъпи към действие. Осведоми се първо дали бай Анто и чичкото с брадвата са спали добре тази нощ, а после с големи подробности им разкри какво представлява фотосинтезата и колко е важна за живота на хората.
Даже върбата беше смаяна, че виж ти! — без нея децата щели да добият тен на ламарина, стояла двайсет години в тиня; въздухът щял да обеднее откъм кислород; птиците… въобще нямало да има птици! И други такива.
Чичкото с брадвата и бай Анто бяха потресени.
— Брей, брей, брей, що за чудесия били туй дърветата!
— Да — потвърди Кики. — Отсичаш върбата и тя, какво?
— Пада на земята — сети се чичкото с брадвата. Имаше опит.
— Пада — съгласи се Кики, — а щом падне, листата й спират да произвеждат кислород. И какво?
— Няма кислород — сети се бай Анто.
— Няма — повтори Кики — и всичко живо се тръшка, рита, задъхва се…
Чичкото с брадвата се хвана за гърлото — усещаше, че вече се задъхва. Ех, да имаше кой да му вземе брадвата, та да не изпълни нареждането…
Намери се кой. Вихър и Вихра се върнаха с децата от целия квартал, взеха брадвата и вкупом отидоха при главния проектант.
Вихър надникна в чертежите на бюрото му и свъси чело.
— Значи няма начин пътят да мине от другаде?
— Няма начин — оправдаваше се шашнатият от необичайните гости проектант. И без някой да го бие по главата, се похвали. — А точно на мястото на плачещата върба ще построим кръстовище.
А така! Вихър подхвърли коварен въпрос. Нещо като въдица.
— Със иди без регулировчик?
Проектантът се хвана на въдицата.
— Със.
Тогава Вихър го притисна до стената, размахвайки брадвата. Защо на кръстовището да не се оформи островче с плачеща върба? Има ли нещо по-трогателно от регулировчик под плачеща върба? Или главният проектант няма въображение? И други такива.
Сянка на отчаяние мина по лицето на проектанта. Сянка като при пълно слънчево затъмнение. За отчаянието да не говорим. Той призна, че си представя регулировчик под плачеща върба и обеща да се помъчи да направи нещо.
— А така — подаде му ръка Вихър. — Помъчете се!
Отстъпи крачка назад и произнесе с твърд глас (ако му хрумнеше, можеше да реже стъкло с тоя твърд глас. Вместо с диамант.):
— Пък не се ли вслушате в молбата ни, видите ли сметката на нашата върба, на това кръстовище всички ние организирано ще нарушаваме правилата за уличното движение. Нали така?
Детската делегация отговори хорово:
— Така! Ще им видим сметката на правилата!
Вихър дирижираше с брадвата.
— И нашите деца!
Хорът тържествено отекна:
— И нашите деца! И те ще им видят сметката!
Вихър се вдъхнови.
— И нашите внуци!
Като стигнаха до правнуците, децата се разхълцаха. Не беше ясно дали от мисълта, че обричат себе си и своите потомци цял живот да пресичат кръстовището на червено, или заради върбата, но всички плачеха искрено. Дори сърцераздирателно.
Проектантът се видя в чудо. Чувствуваше, че ако ги лиши от върбата, децата няма да успеят да пораснат. Нито да отгледат внуци и правнуци. Повторно се врече да направи всичко, което е по силите му, и ги почерпи с бонбони. Шоколадови. Нашият Вихър обаче отне бонбоните от децата и ги тропна на бюрото му.
— Без! Първо да свършим работа, пък после ще видим кой кого ще черпи!
А след месец, когато пътят беше готов, при проектанта нахълта детската делегация, въоръжена с трийсет и осем кутии шоколадови бонбони. Голям смях падна. И макар проектантът да беше диабетик, един бонбон не остана.
На другия ден беше състезанието по автомоделизъм, за което Вихър толкова отдавна се стягаше. Той си легна с дрехите, за да не се бави сутринта с обличане. Да не закъснее.
— Ами ако се успя? — ужаси се от тая възможност Вихър и въпреки уверенията на майчето, татко и бабчето, че ще го събудят навреме, не заспа. Нещо повече — и тях вдигна малко след полунощ и ги предупреди, че не тръгнат ли в същия миг, вече са закъснели!
Всички бяха озадачени, че навън не се развиделява, но понеже часовниците до един бяха спрели (случва се) и не знаеха колко е часът, взеха да се обличат.
А според Вихър се туткаха.
Майчето едва-едва се решеше.
— Дай аз — изтръгна гребена от ръцете й той.
Получи се прическа-загадка. Смътно напомняше някакъв зеленчук.
— Зелка — позна майчето, не се хареса и започна сама. Отначало.
Татко връзваше вратовръзката си тъй сръчно, че щеше да се мотае с нея до вечерта. Или в най-добрия случай до обед.
— Дай аз — грабна вратовръзката Вихър и стъкменият от него възел порази татко. Така само корабни въжета се връзвали и на улицата той щял да прилича на кораб в открито море. И също започна сам. Отначало.
Бабчето явно поне през следващите пет-шест дни нямаше намерение да си спомни къде е дянала очилата си. Ходеше от стая в стая и обвиняваше всички подред, че са ги скрили. Както обикновено.
— Аз ще ги намеря — разтършува се Вихър и ги намери. И веднага се разбра, че не били те — с тези бабчето четяла, а ония за състезанието били други. Не очила, а чудо. Даже рамката им имала самочувствието на бинокъл. И взе да ги търси сама. Отначало.
Вихра пък се беше навряла в гардероба, изхвърляше дреха след дреха и викаше, че без бялата рокля на червените точки на никакво състезание няма да иде. На кино щяла да иде!
Когато най-сетне бялата рокля на червените точки бе открита, оказа се, че не е изгладена.
— Аз ще я изгладя! — включи ютията Вихър, сигурен, че най-бързо ще се справи. Оглади я, но нашата Вихра като напук бе съблазнена от червената рокля на белите точки. Непременно нея искала. Иначе щяла да иде на кино! И започна да я глади сама. Отначало.
— Това е саботаж! — излезе от търпение Вихър. — Това е заговор срещу мен и състезанието! — разконспирира действията им Вихър. — Тръгвам без вас!
И наистина тръгна, придружен от Кики, пременен от предишния ден с униформата на курсант от морско училище. Моряшката барета с развяващите се ленти много му отиваше, но понеже вятърът непрекъснато заплашваше да я отнесе в някой от съседните квартали, Кики я нахлупи до ушите си и завърза лентите.
— Сега в главата приличаш на мексиканец, който е загубил периферията на сомбрерото си — рече Вихър, — но надолу си все още моряк…
Часът беше едва три и състезателната зала естествено беше заключена. На Вихър му се доспа и той се излегна на една пейка в отсрещната градинка. А Кики, усетил батериите си изтощени, препусна обратно в къщи да ги зарежда. Там между другото щеше да съобщи колко е часът и вестта щеше да предизвика голям шум. После щеше да настъпи тишина — всички щяха да се съблекат и да си легнат.
Вихър спа, докато слънцето блесна в очите му. Тогава му обърна гръб, но от това пейката не стана по-широка и Вихър тупна на земята с цялата си дължина. И продължи да спи, макар часът да беше вече девет.
В състезателната зала публиката шумеше, изпълнила амфитеатралните редове от пода до тавана, следеше кой влиза и кой излиза, тръпнеше от нетърпение да види победителя; състезателите проверяваха за последен път моделите си, хвърляха пренебрежителни или завистливи погледи към съперниците; журито отмяташе в списъка явилите и неявилите се, съвещаваше се да чакат ли Вихър, който закъсняваше вече половин час, или да започват.
— Започваме — даде знак председателят на журито.
— Добре ли спахте тази нощ? — осведоми се някой зад него.
— Много добре — разсеяно отвърна председателят и призова: — Публиката да запази тишина!
— Тишината е хубаво нещо — обади се същият глас. — С изобретяването на автомобила хората постигнаха бързина и удобство, но убиха тишината и един ден ще се каят…
— Състезатели с номера от едно до десет да заемат местата си — не му обърна внимание председателят.
— А аз зная телефонния ви номер — бодро продължи гласът. — Много хубаво е да знаеш всички телефонни номера. Набираш някой и питаш: „Добре ли спахте тази нощ?“ Отсреща се радват: виж ти, някой се интересува от тях, звъни им, проявява загриженост за съня им. Как мислите, това не е ли отлично средство за борба с алиенацията?
— Какво искаш най-сетне? — извърна се председателят към полумексиканеца — полуматроса Кики.
— Да изчакате Вихър, моя създател. Аз съм робот с особена конструкция, изобретен в момент на изключително вдъхновение — издекламира Кики и доловил, че председателят е склонен да почака (щом Вихър е направил такъв всезнаещ робот, какъв ли ще е автомоделът му!), взе да се ръкува подред с членовете на журито, да цитира номерата на домашните им телефони и да ги пита добре ли са спали тази нощ. Печелеше време.
Най-после Вихър се появи, прегърнал модела си — абсолютно копие на стар раздрънкан файтон — и залата избухна в смях, а председателят на журито съжали задето го е чакал.
— Запазете тишина, запазете тишина! — развика се той. — Искам да обявя старта!
Къде ти! Двамина се ловяха на бас дали файтонът има ауспух, или се тегли с връвчица, но мнозинството се кискаше и предлагаше на Вихър да запрегне бял кон във файтона — така поне ще стигне до финала. Последен, ала тържествено.
Председателят се ядоса и за да въдвори тишина, почука с дръжката на сигналния пистолет по масата.
Пистолетът гръмна.
Олеле майчице!
Сред публиката имаше хора, които не знаеха, че пистолетите стрелят и с дръжките си, та доста се развълнуваха, а състезателите с по-слаби нерви пуснаха моделите си от стартовата линия.
— Къде се засилихте… — защура се насам-натам председателят. — Старт още не съм дал!
— И правилно — настигна го Вихър. Точно в този момент председателят се обърна, Вихър се оплете в краката му и двамата паднаха.
Падането бе съпроводено с трясък. Не. С гръм. Също като че ли не. В края на краищата не може от падането на един председател и на едно дете да се чуе такъв бумтеж.
— Тоя пистолет май стреля самичък! — Рунтавите вежди на председателя изумено пълзяха нагоре и навяваха на Вихър мисълта, че ако той ги сресва по-хитро, плешивината му въобще няма да личи.
Дори състезателите с по-здрави нерви не издържаха на втория изстрел и моделите им стартираха. А не биваше. Защото състезателите, които бяха пуснали моделите си при първия изстрел, сега се мотаеха по пистата да ги събират.
И стана тя каквато стана!
Въпреки шумотевицата наоколо, председателят и Вихър свойски си бъбреха в легнало положение. Така поне изглеждаше отстрани. В действителност те не се чуваха.
— Исках да ви помоля да забавите малко старта. — крещеше Вихър.
Председателят също крещеше:
— Аз какво съм виновен, че не мога да обявя старта?
— Моето семейство още не е дошло…
— Глупости. Семейството ми не е виновно, пистолетът не е в ред.
— Интересно защо. Тръгнаха в полунощ.
— Няма да откараме до полунощ, я! До обед трябва да проведем състезанието!
С тия думи председателят се вдигна и вдигна и пистолета.
— Готови!… — Пистолетът не гръмна.
Той извика още десетина пъти „готови“, но пистолетът оставаше ням. Нещо като последователни засечки. Състезателите взеха да се безпокоят, че горивото на моделите им ще свърши преди да са стартирали. Разбрал безпокойството им, председателят реши да обяви старта с флагче и прибра проклетия пистолет в джоба си.
И тогава той гръмна.
Сега вече изумлението на председателя нарасна до такава степен, че не можа да се побере само в него, преля навън, запълни залата. Никой не го забеляза, защото всички следяха бръмчащите по пистата модели.
Нашият Вихър пусна файтона на седмата обиколка, когато дойдоха майчето, татко, бабчето и Вихра.
На ви сега! Файтонът, онзи смешният, онзи, дето предлагаха да се запрегне с бял кон, онзи, за когото се съмняваха има ли ауспух, няма ли, финишира пръв. Двайсетте му ауспуха (той наистина имаше двайсет ауспуха, та отзад приличаше на току-що разпечатана кутия цигари) заизпущаха разноцветни димни колелца. Вихър небрежно нанизваше колелцата на пръстите си — все едно че бяха кравайчета. После ги издухваше нагоре към тавана, където те се разширяваха, влизаха едно в друго и въобще създаваха много тържествена атмосфера в залата. Същинска илюминация!
Всички мълчаха. Сякаш бяха забравили с какво се ръкопляска и подозрително се споглеждаха: сънуват или не сънуват. Още повече че Кики, чудейки се как да изрази възторга си от своя създател, ходеше между тях и ги питаше добре ли са спали тази нощ.
Журито се зае да изчислява скоростта на файтона (междувременно, разгледали го внимателно, констатираха, че в него са монтирани два свръх-мощни турбореактивни двигателя) и направо се шашна. Един журналист дотам се развълнува, че не се разбра какво точно направи: разцелува Вихър и изпрати телеграма до Световната федерация по автомоделизъм или обратното. След това в бъркотията връчиха на Вихър всички малки и големи награди.
Публиката скандираше, ръкопляскаше, всеки искаше да целуне Вихър или поне да го пипне с пръст. Защото и през ум не им минаваше, че подир малко журналистът ще се съвземе от вълнението, ще извади фотоапарата да снима машината-победител и като я освети със светкавицата, ще се развика. Нещо повече — ще отнеме наградите от Вихър (и малките, и големите) и ще ги върне на журито.
— Какво гледахме досега? — развика се журналистът. — Къде ни бяха очите? — укори залата журналистът. — Файтонът финишира пръв, не отричам, но я го погледнете! — вдигна файтона над главата си журналистът. — Къде му е художественото оформление, а?
Макар залата да мълчеше, беше ясно, че не — никой не вижда художественото оформление на файтона. И са съгласни, че да — изключено е на първа страница на вестника да се публикува подобна таратайка!
— Художественото оформление и въобще изкуството е вятър и мъгла! — защити се Вихър и всички (състезатели, жури, публика) съжалиха, че са го целунали или пипнали с пръст.
Вихър си тръгна. Огорчение и влага напираха в очите му. Влага като от градинска лейка. За огорчението да не говорим.