Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Всички палачи се надпреварват да скубят принцеса Витошка, а пък на брат й пробутват опашка на маймуна с два номера по-голяма

Все пак Руфо трябваше да се намери. Невероятно беше да е изчезнал съвсем. Както казваше Вихра, той не се е скрил в къщи в мазето, където е натъпкано с буркани и сандъци и трудно се търси, а е някъде тук, по земята. Дали в Северното или в Южното полукълбо, дали в тази или в съседната епоха — важното е, че го има. Нужна е само упоритост.

Близо цял месец Вихър и Вихра се мотаха из кралства, царства, малки княжества, още по-малки херцогства и други такива държавици.

По-късно, когато разправяха у дома страхотиите от онова време, майчето и бабчето пиеха валериан на големи глътки, все едно че беше лимонада, а татко размахваше юмруци и викаше: „Ух, що не съм бил там!“. Кики изчисляваше със сметачната линийка как да постъпи — да пие валериан или да размахва юмруци.

— Отначало тичахме от човек на човек да разпитваме за Руфо — разказваше Вихър, — но нищо не научихме. Пък после тръгнахме и по дворците — спомняше си мрачно Вихър.

— Ах, на баба! — ахкаше бабчето. — Ми как ви пускаха в дворците?

— Него — не — сочеше Вихра брат си, — защото гледаше царете с такъв убийствен поглед, че го вземаха за цареубиец и все искаха да го обезглавят.

— А нея — да — сочеше Вихър сестра си, — като й скроих рокля от станиол и я провъзгласих за принцеса Витошка, ела да видиш какво става!

— О, вие, мила принцесо, търсите брат си? — пляскаха с ръце кралете, царете, князете и херцозите. — Колко мило! — тропаха с крака кралете, царете, князете и херцозите. — Наистина колко мило! — подскачаха на троновете си кралете, царете, князете и херцозите.

И извикваха своите първи министри.

Първите министри идваха, коленичеха, кланяха се, танцуваха напред-назад. Нещо като израз на щастието им, че са допуснати пред августейшите очи на техни величества. После разгръщаха тефтери, подвързани в злато, сребро и разни скъпоценности, съвестно се взираха в тях и пак с коленичене, поклони и танцови стъпки докладваха, че — не, братът на принцеса Витошка не се е вестявал тук.

— Освен ако тайно е минал границата — осмеляваха се да допуснат едни.

— Или е участвувал в заговор срещу ваше величество — дръзваха да предположат други.

— Тогава да го търсим в списъците на обезглавените, обесените, изгорените или иначе лишените от живот — предлагаха трети.

Ровеха в списъците и изказваха съжаление, че — не, братът на принцеса Витошка не е обезглавен, обесен, изгорен или иначе лишен от живот.

Величествата също съжаляваха, но бяха взели работата тъй присърце, тъй искаха да услужат на милата принцеса, че не се задоволяваха само с уверенията на министрите си. Недвусмислено показваха, че се съмняват в тяхната съвестност.

Затова извикваха палачите (ах, колко палачи имаха!), посочваха нашата Вихра и ги питаха дали са премахвали подобна личност.

Палачите я оглеждаха отвсякъде и дълго се колебаеха какво да отговорят. Някои силно дърпаха косата й, за да проверят не е ли перука, но всички казваха, че май не са отсичали подобна глава. Поне през последните три години.

— Иначе щяхме да запомним тази коса, навита като дървени стружки.

Величествата се мръщеха. Величествата бяха недоволни.

Палачите тутакси схващаха това и бързаха да се оправдаят, че може би са забравили. Нали толкова много работят. Толкова глави минават през ръцете им.

— Но ако, не дай боже, сме пропуснали, веднага ще поправим грешката си! — И с готовност изваждаха изпод кървавочервените си наметки остри секири.

Вихра се разтреперваше. От ужас. Сякаш е имало световен конгрес на палачите, на който е било точно определено как да показват, че са готови да свършат добре своята работа.

Те отскубваха косъм от главата й, приглаждаха го с два пръста, за да се убедят, че е косъм, а не дъбова треска, и го подхвърляха във въздуха. Ряз-ряз със секирата и — косъмът на две. Сцепен по дължина. Такава сръчност демонстрираха, че да ти е драго да гледаш! Вихра обаче не изпитваше никакво удоволствие. Защото къдриците й много привличаха палачите и кой-откъде завърнеше, я скубеше, за да покаже майсторлъка си.

Вихра я болеше. Вихра се оплакваше. После постепенно свикна и стигна дотам, че зърнеше ли палач, сама си отскубваше косъм и му го подаваше.

— Така е къде-къде по-безболезнено.

Една вечер летящата чиния кацна край замъка на някакъв княз. Князът прие Вихра изключително радушно и се похвали, че като неговата държава нямало друга на света. Вярно, княжеството било малко — едно селце от стотина души, но затова пък с триста палачи! Така че на всеки негов поданик се падали по три и половина палачи.

— Половин палач е важно нещо, защото отсича главата на цял човек — хилеше се на остроумието си князът, но понеже Вихра не се развеселяваше, любезният домакин я успокояваше: — А вие не се тревожете. Утре сутринта ще събера палачите си и ще решим как да ви помогнем.

Същата нощ Вихра събуди брат си (той играеше ролята на неин паж и спеше на изтривалката пред спалнята й) и му заяви, че повече не може да издържи тук. Щяла да полудее. Сънувала непрекъснато кошмари.

— Какви? — прозя се Вихър. — Интересни ли са?

— Страшни!

Сънувала, че дошли палачите не само от това княжество, ами и от съседните, хиляди били. Наредили се на опашка пред замъка. Всички се надпреварвали да я скубят, за да си спомнят дали са отсичали подобна глава. Князът, нали обещал да й услужи, държал ръцете й извити на гърба, а палачите я скубели, скубели и цепели косъма на две. Някои били дотам майстори, че и на четири го цепели. Вихра се възмутила и се събудила.

— Ами заспи пак — настани се по-удобно на изтривалката Вихър.

— Няма да заспя! — кресна Вихра. — Ей сега ще грабна една секира и ще забъркам такава каша, че в учебниците по история ще ми отделят цяла страница!

Вихър й каза да не грабва секирата. Палачите тук и без друго щели доста да намалеят.

След като се увери, че никой не ги подслушва, той на свой ред предаде на Вихра разговора си със слугите на княза. Те му обадили, че тия дни била открита Америка. Америка била пълна със злато и индианци. Сега палачите щели да хукнат през океана към Америка. С кораби, лодки, салове, бъчви, легени и други такива плавателни съдове.

— Защо? — поинтересува се Вихра. — За да видят индианците ли?

— От туй гледане ще останат толкова индианци, че ще ги гледаме само на филм — предрече нашият Вихър, защото знаеше, че индианците са червенокожи, а палачите не понасят тена им. Оскърбяват ли се, що ли, но ги избива на масово клане. Нещо като геноцид.

— Е, какво ми предлагаш? Да препускам след палачите, та и в Америка да ме скубят, така ли?

— Не. За това не си струва да бием пътя. Предполагам, че Руфо е прескочил до новооткрития континент да стисне ръката на Колумб. Или по други съображения. Но е там.

Вихра се съгласи: да, Руфо сигурно е в Америка; да, Руфо е отишъл да разгледа свещените градове на маите и ацтеките, паметниците на древната култура…

— И още нещо: като е научил, че палачите са хукнали за златото на маите, ги е изпреварил, за да им подложи динена кора.

— Там растат ли дини? — попита Вихра. — Не отглеждат ли предимно пъпеши?

Вихър не обърна внимание на бостанджийските интереси на сестра си.

— Развързал е възловото писмо на маите с плана на скритото съкровище и златотърсачите са останали с пръст в уста!

Вихра взе да събира багажа и да се тюхка:

— Как ще преплуваме океана? — недоумяваше тя. — Ако излезе някоя буря и вълните преобърнат летящата чиния? — притесняваше се тя. — Ще продължим с плуване — намери изход тя и пак се разтревожи: — Аз плувам само по гръб.

— Аз лично възнамерявам да прелетя до Америка за няколко секунди, а ти, щом искаш, плувай из океана по гръб. Много ще ти прилича!

Този път Вихър се излъга. Полетът не трая няколко секунди, защото летящата чиния се повреди. Не дотолкова, та да не може да лети, а дотолкова, че не можеше да се приземи. Скоростният лост беше неподвижен като забит в земята кол. Здраво. Сякаш за него щяха да връзват разярен бик.

— Пък аз мислех — чудеше се Вихър с коя отвертка още не е бъркал в двигателя, — да се ръкувам с Колумб. Вятър, ние ще кацнем, ако въобще кацнем, няколко века след Колумб!

Три денонощия Вихър, Вихра и летящата чиния безнадеждно кръстосваха космическия мрак. После към тях се присъедини четвърти спътник — гладът.

Гладът беше силен, пъргав, нахален и въпреки съпротивата на Вихър и Вихра, се настани в тях и ги накара да говорят само за него или за неща, свързани с него.

Например:

— Съжалявам, че тръгнах да търся Руфо с теб, а не с някой велик пътешественик — съжалява Вихра. — Той не би ме оставил гладна.

— Глупости, ти би тръгнала да откриваш Америка не с Колумб, а с готвач. Дори третокласен!

Или:

— Не смей да се мериш нито с Колумб, нито с третокласен готвач!

— Аз ли да не смея! — обижда се Вихър, но не се разбира с кого иска да се мери: с Колумб или с готвача.

Докато:

— Слушай, ето ти тенджерата — връчи му я Вихра. — Свариш ли ми супа в нея, няма да се кая, че съм тръгнала с теб!

Наистина една тенджера не е достатъчна, за да се свари супа, ала Вихър се справи. Напълни я с вода, пусна вътре бързовара и когато водата кипна, прибави още нещо, което Вихра не успя да види.

Тя сновеше из летящата чиния, мърморейки, че ако супата не уври до пет минути, гладът й щял да изфиряса като мехурчета на газирана вода, отворена преди месец. И други такива изказвания направи, които не й попречиха да се въоръжи с лъжица и да бъде безкрайно нетърпелива.

Едва дочака да чуе:

— Увря. Внимавай, пари.

— Пари не пари…

Вихра така заработи с лъжицата, че да се чудиш как при тая скорост улучва устата си.

— Малко странно мирише — сбърчи нос тя. — И е безсолна — преглътна бавно тя. — Но иначе си я бива — обобщи тя и попита: — От какво я сготви? Нали само вода имахме?

— Ще ти кажа, ама няма да се биеш.

Вихра обеща.

— Закълни се!

Вихра се закле.

— Още веднъж!

Вихра се закле два пъти.

— От моите кецове.

— От твоите… какво? — Вихра зяпна, супата потече по брадичката й, а лъжицата цопна в тенджерата. — От твоите кецове?! — повтори изумено Вихра. — Лъжеш! — И в същия миг осъзна, че не лъже: супата миришеше на варена гума.

Когато тя измъкна кецовете от тенджерата, Вихър отстъпи назад.

— Не бързай да хвърляш! Спомни си великите пътешественици! За да не умрат от глад, те варели ботушите си и получавали чудесен питателен бульон…

Вихра държеше кецовете с два пръста и ги гледаше. Как? Като хипнотизирана.

Вихър отстъпи още крачка.

— Чела ли си някъде, че варените кецове са вредни за стомаха?

Вихра мълчеше, види се, не беше чела, но той отстъпи още крачка назад.

— А така! — усмихна се с престорена бодрост Вихър. — Варените кецове, ако искаш да знаеш, са дори полезни за стомаха. Особено в малки количества, не повече от чифт…

Вихра мушна ръце в кецовете, почука ги един о друг като боксьорски ръкавици и тръгна. Ринг свободен!

Вихър, в невъзможност повече да отстъпва, затича на кръгове на кръгове по ръба на летящата чиния.

— Не унищожавай храната! — викаше той. — Чакат ни безкрайни гладни дни и нощи! — предупреждаваше той. — Спомни си за великите пътешественици! — умоляваше той. — За вкусните ботуши…

— На ти едни ботуши!… На ти едни ботуши!… На ти едни ботуши!… — налагаше го с кецовете Вихра.

Последният удар беше фатален. Двамата се строполиха върху скоростния лост и той — вероятно беше чакал да го блъснат точно по този начин — се размърда. Превключи се на положение „Светкавично кацане“ и летящата чиния се стрелна надолу с такъв звук, сякаш някой надуваше с уста лимонадено шише и накрая успя да го пръсне.

— Ще… — каза Вихър.

— Ще… — каза Вихра.

И двамата искаха да кажат: „Ще се разбием!“, но думите им потънаха в страхотния трясък, с който летящата чиния се сгромоляса на земята, без да се разбие.

— Да не сме на чужда планета? — смая се Вихра, когато набра кураж да отвори очи и уста.

Имаше основание за подобен въпрос: всичко наоколо беше покрито с жълта пластмаса, от която стърчаха бетонни паралелепипеди, кубове и други ръбати фигури с различна ширина и височина.

— Да разучим.

Това бяха огромни складове за месо, риба, картофи, яйца, мляко на прах. Акуратно подредени и оставени да се разлагат.

При бункера с яйцата спряха. Според Вихър нямало смисъл да надничат в останалите. Че там вместо запъртъци щели да намерят мухлясали домати, не си струвало катеренето.

— Ясно — каза той, макар нищо да не му беше ясно. — Тук нещо не е в ред! Купища вкуснотии да гният, а ние да умираме от глад!

— Аз се сетих.

— Да? Я да чуем?

— Попаднали сме на планета с умна, добра, високоразвита цивилизация. Виж, бетон, пластмаса…

Вихър я подигра:

— Тъй ли?

Вихър й се надсмя:

— Сериозно ли смяташ, че една умна, добра, високоразвита цивилизация ще остави милиони тонове храна да плесенясва?

Вихър я взе на подбив:

— Или вярваш, че по такъв начин цивилизацията осъществява своя прогрес?

— Нищо подобно! Мисля, че сме улучили момента, когато цивилизацията е полудяла.

— Хайде де! Цяла цивилизация не може да полудее!

Изведнъж Вихра се притисна уплашено до него.

— Имам чувството, че някой ни гледа: отляво, отдясно, отгоре, отдолу — отвсякъде…

— А дали ни слуша? Ехей — провикна се Вихър, — обади се! Ти, който ни дебнеш…

— Тук електронните мозъци на мисис Мъни! — гръмнаха най-различни гласове — тънки, дебели, съскащи, ръмжащи. Несъмнено бяха монтирани в бункерите.

— Излиза, че сме попаднали на сборище от електронни мозъци — обърна се към сестра си Вихър, като че ли тя и друг път бе организирала такива сборища и можеше да хвърли някаква светлина по въпроса.

Отговорът й хвърли толкова светлина, колкото слънцето при пълно затъмнение. Ала беше искрен.

— Глупаци-и! — развика се Вихра, въртейки бързо глава по посока на всички бункери, за да им покаже, че всички са глупаци. — Глупаци-и! — продължи да вика Вихра. — Кой ви позволява да унищожавате храна, когато хората гладуват!

Екна задружен кикот, а после електронните мозъци дадоха някои пояснения. Всеки поотделно.

Първи електронен мозък (безстрастно):

— Бункерите са специални складове за експедитивно разваляне на големи количества хранителни продукти, а ние следим това да става в срок.

Втори електронен мозък (възторжено):

— По-бързо ли се разваля храната тук, по-бързо се покачва цената й на пазара!

Трети електронен мозък (с патос):

— Мъни, Мъни, само Мъни! Тук всичко е частна собственост на мисис Мъни! Частната собственост е свещена и неприкосновена!

Четвърти електронен мозък се загрижи дали Вихър и Вихра са гладни и им предложи да влязат в универсалната преса на мисис Мъни: механизация, автоматизация, перпетуум-мобилизация — миг — и ги пресуват заедно с парче старо желязо; миг — и ги превръщат в две симпатични роботчета; миг — и ги доставят в заводите на мисис Мъни да работят на машините на мисис Мъни и така се избавят завинаги от глада…

— Абе аз ще те избавя тебе! — закани му се Вихър. — Като хвана отвертката, на гайки и на пружинки ще ми станеш! — закани се и Вихра.

— Купувайте само от магазините на мисис Мъни! — настоя Седми електронен мозък, вероятно рекламният агент. — Културно обслужване, елегантна опаковка, отлично качество на стоката!

— Гласувайте само за мисис Мъни! — издекламира друг. — Мисис Мъни ще изпълни докрай желанията ви! Мисис Мъни ще бъде за вас майка, баща, втора братовчедка. Или целия ви род. По избор!

— Обработвате ли ги, обработвате ли ги? — обади се Тринайсети електронен мозък.

— Обработваме ги! — докладваха в един глас електронните мозъци. — Да се спазват законите! — избоботи Тринайсети. — Първи закон: който попадне тук, се подлага на психическа, физическа и морална обработка!

— Браво на първи закон! — изръкопляскаха мозъците.

— Втори закон — продължи Тринайсети: — никой няма право да мисли! Мисис Мъни мисли вместо вас! По политически съображения!

— Браво на втори закон! — изръкопляскаха мозъците.

— Трети закон: никой няма право — правото е на мисис Мъни!

— Аз тия ваши закони — подхванаха заедно Вихър и Вихра. — Ние първи ще гласуваме против тия ваши закони! — довършиха заедно Вихър и Вихра.

— Унищожете ги! — изпадна в бяс Тринайсети. — Те са врагове!

— Стоп! — изгърмя гласът на Главния електронен мозък. — Търся компания за Шуши! Дайте ги насам!

И преди Вихър и Вихра да кажат дума, преди да направят крачка към летящата чиния, от пластмасата се подадоха механични ръце с дълги като велосипедни спици пръсти, сграбчиха ги и ги помъкнаха нанякъде.

— Момчето превърнете в маймунка, момичето ще бъде негова придружителка! — нареди Главният електронен мозък.

Вихър насмалко да попита не може ли той да бъде придружителката, а Вихра маймунката, но реши, че не е кавалерско. Още повече, че не го превръщаха в истинска маймунка, а го маскираха: боядисаха в подходящ цвят ръцете и лицето му, подпряха с нещо ушите му, та се удължиха и щръкнаха настрани доста внушително. Подадоха му и огледало.

— Чудесно! — не се позна Вихър. — Съвсем съм си аз. Каква ще бъде задачата ми? Да развличам детето на мисис Мъни?

Електронните мозъци отговориха едновременно и в шумотевицата Вихър едва успя да разбере, че мисис Мъни няма дете, а маймунка. Казва се Шуши. Поразително умна. Мисис Мъни просто я обожава. Мисис Мъни обича животните. Мисис Мъни е добра. Мисис Мъни въобще. И така нататък до „Мъни, Мъни, само Мъни!“, изпято хорово, но извънредно фалшиво, ако речеше да си даде мнението музикант.

— Е, та? Аз какво съм виновен, че Шуши е поразително умна! — Вихър беше готов да се възмути, ала електронните мозъци го посъветваха даже да не се готви, ами да играе с все сила ролята си на говореща маймунка. Непременно! Това щяло да се отрази благоприятно на собственото му здраве и на здравето на придружителката му. Щяло да му осигури храна. А какво друго му трябвало освен здраве и храна?

— Много работи ми трябват! — отвърна Вихър и прошепна на сестра си: — Да вървим при тая Шуши, просто нямаме изход засега, но щом се наобядваме, ще ми видят опашката!

Опасявайки се, че електронните мозъци могат да схванат тайния смисъл на шепота му, нашата Вихра сметна за нужно и тя да каже нещо за опашките. Да замаже положението.

— Струва ми се — огледа критично брат си тя, — че са ти пробутали опашка на маймунка с два номера по-голяма от теб!

— Всеки е длъжен да стане маймуна според опашката, която му прикачваме! — ревнаха електронните мозъци. — Такова е нареждането на мисис Мъни.

Механичните ръце грабнаха Вихър и Вихра и ги набутаха в нещо като легнал настрани асансьор.